Атентатът в „Света Неделя“

печат
anarchy02sized-747464

Изминаха 84 години от 16 април 1925 г., когато в катедралния храм „Света Неделя“ (по онова време наричан „Свети Крал“, защото през 1460 година там били пренесени мощите на сръбския крал Стефан Урош Втори – Милутин – (1282-1321) е извършен грандиозен атентат, в който загиват над 180 души.

Според документални данни, колосалният взрив за атентата доставя съветското разузнаване чрез виенските си резиденти.

На този ден в храма се състои опелото на генерал Константин Георгиев, убит дни преди това в София. Очаквало се е на погребението да присъстват цар Борис Трети и целият състав на Министерския съвет, след ликвидирането на които да бъде осъществен държавен преврат от БКП и България да се самообяви за съветска република, която да се присъедини към Съветския съюз.

За атентата интересни писмени сведения – от 30.12.1927 г. – оставя Младен Стоянов Георгиев (Островски) – член на БКП от 1921 г., участник в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 г. След атентата е арестуван, но успява да избяга. През 1928 г. е избран за секретар на ЦК на БКП. Отново арестуван (1929 г.) и осъден на 15 години затвор, откъдето бяга през 1932 г. и емигрира в Съветския съюз. В България се връща през 1948 г. Член на ЦК на БКП до 1954 г. От 1957 г. до 1962 г. е кандидат-член на Политбюро. По отношение на атентата Младен Стоянов отбелязва:

„В ИБ (Изпълнителното бюро към ЦК на БКП) се знаеше, че преди атентата от Виена се получило писмо, в което Марек (псевдоним на Станке Димитров) и Виктор (псевдоним на Георги Димитров) дали съгласие за атентата. На 15 април вечерта другарите Ради (Петър Искров), Иван Манев и Тодор Павлов били против атентата (тримата са бюрото към ЦК, б. а.). Точно така се знаеха фактите: Ради говорил против атентата. Тодор Павлов след дълъг спор се съгласил да не става. Ради и Павлов проагитирали и Манев. След колебание и той се изказал против. Тогава Тодор Павлов отишъл при Коста Янков да му съобщи решението да не става атентатът. Коста Янков спорил много. В тоя спор Тодор се поддаде на доводите и аргументите на К. Янков и по средата на спора и той, Тодор, си дал съгласието да стане атентатът. Разправяше се, писмо е имало от Марек и Виктор, с което си давали съгласието за атентата. Всички членове бяха убедени в правотата на това, което казваше Тодор, тоест, че е имало писмо.“(ЦДА, ф. 3Б, оп. 4, а. е. 144, л. 46. Оригинал. Ръкопис.)

По същата тема – атентатът в катедралния храм „Света Неделя“ – пише през 1927 г., на 31 декември, и Христо Стефанов Халачев (псевдоним Гълъб), член на БКП от 1919 г. и на ВКП(б) от 1926 г. Участва в подготовката на Септемврийското въстание и последвалите сблъсъци с полицията и войската. След поражението бяга в Югославия. Връща се в България през месец май 1924 г. Избират го за секретар на Окръжния комитет на БКП в София. През месеците март-април 1925 г. е организационен секретар на ЦК на БКП. Емигрира в СССР през ноември 1926 г. Представител е на българските профсъюзи в Профинтерна (1927-1930) и е инструктор в Общоруския централен съвет на професионалните съюзи (1932-1940). По късно работи в ТАСС (1941-1944) и служи в Съветската армия (1944-1948). Директор на Партиздат (1948). За атентата съставя следните писмени сведения:

„През 1925 г., пролетта бях назначен от ЦК за секретар на Софийската организация, след убийството на Вълчо Иванов. Същевременно бях назначен и за евентуален заместник на организационния секретар на ЦК. Бях в постоянна връзка с другаря Яко Доросиев, който ме подготвяше като заместник. На другия ден след убийството на Никола Милев (професор, основател на Народния сговор, депутат от Демократическия сговор, редактор на в-к „Слово“. Застрелян на 13 февруари 1925 г. Убийството му е съгласувано с ЦК на БКП) аз отидох при Яко. От него научих, че нашите, както той се изрази, са извършили убийството. Яко тогава ми каза: „Те, фашистките водачи са в нашите ръце“. Тази фраза ми направи много силно впечатление. Тя означаваше, че нашите, ЦК, решително са тръгнали по пътя на терора. Аз разбрах от тези думи, в смисъл, че е подготвен голям атентат. Тогава той ми съобщи, че получава писма от Станке Димитров, в които Станке му пише по повод разкритията и разнищванията на нашите организации, че възлага всичките си надежди на нелегалните, тоест военните. Това означаваше,

че Станке насърчаваше военно-терористичната тактика. Също тогава Яко ми показа един протокол на Балканския секретариат на ИККИ (Коминтерна) по въпроса за дейността на четите през настъпващата пролет. Много добре си спомням, протоколът беше на немски, в него се казваше, че нашите партизански отряди (четите) трябва да продължат своята дейност и през настъпващата пролет (1925). В този протокол също видях едно насърчение на започнатата терористична тактика. От докладваните документи от другаря Виктор (Георги Димитров), до известна степен подобно съдържание има протокол на Балканския секретариат (Виена) от 9 декември 1924 г. До атентата отвън (от външни другари), доколкото аз зная, се получаваха само насърчения на атентаторската тактика. За писмото на Станке, в което той пише, че трябва да се извърши атентатът, научих още през лятото на 1925 г. Това ни се донесе от затвора. Но също там ни се съобщи, че за атентата, чрез това писмо дал съгласието си и другарят Виктор. През месец юни 1926 г., другарят Островски (Младен Стоянов) се завърна от Виена. Той ни съобщи, че другарят Виктор отричал да е давал съгласието си за атентата. Обаче Тодор Павлов се изсмя на това и решително заяви: „Писмото аз лично четох няколко пъти; в него ясно, недвусмислено се казваше, че и другарят Виктор (Георги Димитров) е съгласен с атентата. Другарят Коста Янков се основаваше най-много на това писмо.“ (ЦДА, ф. 3Б, оп. 4, а. е. 144, л. 43-45. Оригинал. Ръкопис.)

В един доклад от 12 октомври 1925 г. до ИК на Коминтерна от Вълко Вельов Червенков за терористичната дейност в България се представят доста подробни данни както за отделните терористични актове, извършени от дейци на БКП, така и за атентата в катедралата. Личността на Червенков е достатъчно известна и затова не ще се спирам на биографията му, освен мимоходом да спомена, че е зет на „вожда и учителя“ Георги Димитров и след неговата смърт пое поста генерален секретар на ЦК на БКП (1950-1954). В доклада си Червенков пише:

През есента на 1924 г., не много след Горноджумайските събития (на 12 срещу 13 септември 1924 г. са избити видни деятели от левицата във ВМРО), една вечер бях повикан на среща с нашия младежки представител в ЦК на БКП – другаря Петър Искров, в която среща той ми предаде решението на ЦК на БКП, съгласно което аз се определям за член на специалната наказателна тройка Че-ка (чрезвичайна – извънредна – комисия), сформирана при ЦК. Решението ми се повери в абсолютна тайна, забранено ми бе дори в Бюрото на младежкия ЦК, член на което бях, да съобщавам за новата си длъжност. Не възразих. Целите и задачите на тази тройка подробно узнах от нейното първо заседание, което стана няколко дни след тая среща. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.