CNT и политическите действия

печат
(продължава от предния брой)

Пейрац, третирайки политическата ориентация на CNT от началото на борбата, се позовава на почти пълното единодушие на „влиятелните активисти“ в ориентацията им към сътрудничество с политиците, но прибавя, че:

“по-голямата част от активистите и редовите членове от базата на CNT (на Конфедерацията) отдаваха значение, в течение на много месеци, само на проблемите, които поставяше борбата по фронтовете: да разкриват фашистките засади в тила, да реализират експроприацията и да организират новата революционна икономика.“

Читателят неизбежно ще забележи в този цитат различаването, което се прави между „влиятелните активисти“, „активистите“ и „членовете от базата“. Възможно е едно масово движение, което приема всеки работник в редовете си, независимо от идейната му ориентация и политическа принадлежност, въпреки че прокламираната цел е свободният комунизъм, неизбежно да прибягва, за да протежира своите цели, към секретни маневри и към решения от „един по-висш план“, тоест взети от актива или от „влиятелните активисти“. Неизбежно това провокира неприязън, било сред бойците, било сред базата. Този проблем съществува в CNT от основаването ѝ и има като последица не една вътрешна криза. Не може да има съмнение, че много тактически решения, приети от CNT по време на войната с Франко, не са дискутирани в синдикатите и че фундаменталните въпроси много често се решават от „влиятелните активисти“ и са приемани като свършен факт от делегатите на пленумите, без да бъдат дискутирани от членовете на синдикатите.

Изоставянето на традиционната система на CNT за вземане на решения се оправдава с необходимостта да се действа за минимално време. Има въпроси, за които подобна позиция е оправдана, но по фундаменталните принципни въпроси и тези на революционната тактика е непростимо да не консултират синдикатите. Фактът, че CNT-FAI не участва в правителствата на Каталония и на Мадрид съответно до края на септември и края на ноември, тоест повече от два и от три месеца след въстанието през юли, прави абсурден аргумента за липса на време да бъде консултирана организацията преди вземането на решенията. В тези интервали са проведени множество локални и регионални пленуми, но, доколкото можахме да проверим, на нито един от тях не е имало някаква дискусия по въпроса за колаборацията с правителството. Този проблем е разискван само във „висшите сфери“ на Организацията и когато на края е решено, че ще има министри от CNT в правителството на Ларго Кабалеро, Конфедерацията дори не е консултирана за избора на тези представители. В реч, произнесена от Федерика Монсени в Тулуза, Франция през 1945 г. (публикувана във вътрешния бюлетин на Испанското анархистическо движение и CNT в броя му за септември-октомври), тя казва:

„Чрез постигнатото съгласие между Кабалеро и Хорацио Прието, последният пристигна в Каталония и обясни позицията, взета в преговорите, които приключиха с назначението на Хуан Лопец, Пейро, Гарсия Оливер и мен като членове на кабинета. Аз не исках да приема; Хорацио Прието (национален секретар на CNT) и Мариано Васкец (регионален секретар за Каталония) настояваха. Поисках 24 часа, за да размисля, консултирах и баща си, който ми каза замислено: “Ти разбираш какво означава това. В действителност, това е ликвидация на анархизма и на CNT-FAI. Веднъж инсталирани в правителството, вие повече не ще се освободите от властта…“

Въпреки това, Федерика Монсени и другите участват в правителството като представители на Организацията! Казват ни, че макар и CNT да не е консултирана, нейните ръководители, влизайки в правителството, са интерпретирали действителното желание на мнозинството. Такъв метод на определяне позицията на една организация може да бъде валиден при диктатурите, но е немислим в една организация като CNT. В стремежа да установим реалната позиция на Организацията в нейната цялост по колаборацията, не можем да приемем мнението на шефовете, според което те са интерпретирали желанието на огромното мнозинство на Организацията, без да попитат дали това „огромно мнозинство“ е против колаборацията и през септември, когато е публикувана статията против нея в информационния бюлетин на CNT-FAI, която цитирахме преди. Също така, след шестмесечна колаборация, дали то отново е против, когато през май 1937 г. шефовете на CNT отказват да участват в правителството на Негрин. Подобни завои са характерни за политиците; в базата се мисли по-бавно, но обикновено тя не променя толкова често мненията си.

Забележително е, че докато шефовете на CNT се опитват да си съперничат в сферата на политическата мъдрост с професионалните политици, без особен успех, синдикалните членове от базата консолидират своите завоевания в стопанската област, като функционират по абсолютно независим начин и вън от всякакъв правителствен контрол. В действителност как би могло да се каже, че те ще засилят правителството, като участват в него със свои собствени представители, щом са убедени, че това правителство никога не би им позволило подобна реорганизация на икономиката в страната, ако имаше властта да им попречи?

Нещо повече, за всеки е очевидно (и дори „влиятелните активисти“ неведнъж приемат това), че правителството има по-голям интерес да укрепва по-скоро тила, отколкото фронта, държан от работническите милиции, вместо да съдейства за ускоряване на поражението на Франко. Може да се твърди с факти, че не е в интерес на правителството да ускорява това поражение през първите месеци, когато са налице най-добрите случаи за постигането му. Една победа над Франко преди консолидирането на властта на правителството е абсолютно неприемлива за политиците, защото тяхното положение би станало още по-несигурно, отколкото е на 19 юли, на следващия ден след частичното поражение на Франко. Това само може да обясни как, докато на фронта на Арагон офанзивата се оказва невъзможна поради липса на оръжие, в тила има 60 000 карабини и повече боеприпаси, отколкото на фронта (анархистите придават най-голямо стратегическо значение на този фронт, чиято крайна цел е обединението на Каталония, Страната на баските и Астурия, тоест съединяването на индустриалните зони с най-важните източници на суровини). В тила оръжията са в ръцете не само на правителствената полиция и жандармерия, но и на политическите партии и синдикатите. Тилът е своего рода въоръжен лагер, където всяка страна бди срещу всеки опит на някоя друга да наложи волята си с помощта на оръжието. Подобна ситуация показва ясно невъзможността за един ефикасен съюз между революционните работнически организации с политическите партии и правителствените сили. Въоръжените работници в тила са заети със защитата на Социалната Революция против растящата намеса на правителствените сили. За да бъдат изпратени всички оръжия на фронта, е необходимо не да се засилва правителството, което спира и саботира Конфедерацията в нейните решения, а напротив, то трябва да бъде отслабено, като се отрежат въоръжените сили от неговото командване. Работниците си дават сметка за това, въпреки своите „влиятелни шефове“.

През октомври 1936 г. един сериозен инцидент заслужава да бъде напомнен, защото той дава представа за поведението и характера на анархистическите милиции в момента, когато техните „шефове“ договарят с Кабалеро разпределението на министерските портфейли. Имаме предвид Желязната колона (la Columna de Hierro), по това време на фронта на Теруел, която се врязва зад линиите на Валенсия и констатира, че там оръжие има в изобилие, за разлика от бойците на фронта, което засилва властта на правителството.

Един манифест, публикуван от Колоната, уточнява, че тя отправя преди това следните свои искания към „заинтересованите власти“:

Пълно разпускане/уволнение на Цивилната гвардия (тоест на жандармерията) и изпращане на фронта на всички въоръжени сили, които са в служба на държавата. Между другото, Колоната иска унищожението на архивите и досиетата на всички капиталистически и държавни институции.

„Ние основаваме нашите искания върху нашите идеи и интереса на революцията. Като анархисти и революционери, ние разбираме опасността, която представлява един съвършено реакционен корпус, какъвто е Цивилната гвардия, която винаги и особено през настоящия период показва открито своя истински лик и начин на действие. Цивилната гвардия буди у нас само отвращение и ние не желаем повече да съществува, защото, поради ред причини, ѝ нямаме никакво доверие. Искахме да бъде разоръжена и го сторихме. Искаме всички въоръжени сили да бъдат изпратени на фронта, защото тук липсват хора и оръжие, а тяхното присъствие в градовете в днешната ситуация беше и остава препятствие за Революцията. Получихме само частично удовлетворение по тази точка и няма да отстъпим, докато не постигнем окончателното ѝ изпълнение.

Накрая, ние искаме унищожението на всички документи, които представляват едно тиранично и репресивно минало, срещу което нашата свободна съвест се бунтува. Ние унищожихме досиетата… Тази цел ни доведе във Валенсия и ние я постигнахме, използвайки методи, които преценихме като най-адекватни“.

Това не е преврат от страна на Желязната колона. Това е акт на защита, на хора готови да пожертват живота си на фронта, които не могат да останат безразлични, когато в тила им се подготвят да ги ударят в удобния момент. Такова съзнание за двуличието на властта не е изолирано явление в едно движение, което дължи своето съществуване предимно на разликите си с другата работническа организация – UGT, – на това съзнание и на волята да постигнат прокламираната цел с други методи. Следователно има достатъчно причини да предполагаме, че ако въпросът за колаборацията беше дискутиран от CNT-FAI в синдикатите и в групите, при едно пълно познаване на фактите, то революционният инстинкт на членовете от базата и бойците щеше да преодолее политическо-юридическите аргументи на „влиятелните, отговорни другари“. •

(следва: „Властта корумпира“)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.