Десети март 1945

печат
НАЧАЛОТО НА ПОГРОМА

Годината е 1945. Изминали са точно шест месеца от деветосептемврийския преврат. Български анархисти – активни участници в антифашистката съпротива – се връщат от затвори и концлагери, от емиграция, от нелегалност. Оцелелите от репресиите са разпръснати из градове и села. Още докъм средата на септември установяват връзки помежду си. В по-големите центрове се свикват срещи, а до края на месеца – местни конференции (в Радомир, Казанлък, Пловдив, Килифарево и другаде), на които всички участници изразяват нетърпение, готовност, воля за активна дейност. Определена е дата за общонационална конференция за възобновяване на ФАКБ (Федерацията на анархокомунистите в България), както и за обединяването с ФАСБ (анархосиндикалистите). В София започва да излиза в. „Работническа мисъл“.

На 10 март в софийския квартал Княжево се събират делегати от цялата страна. Двуетажната просторна къща на Валтер Адриани, италианец, счетоводител в текстилната фабрика в Княжево, едва ги побира. Сред 103-мата делегати се открояват знаковите фигури на изтъкнати анархисти, участвали активно в съпротивата и борбата срещу фашизма, някои – в гражданската война в Испания, почти всички – преминали през затвори и лагери: Иван Рачев, Иван Недялков, Велко Стоянов-Зидаря, Трухчо Николов, Атанас Стойчев, Манол Васев, Борислав Менков, д-р Таня Василева, Илия Петканов… и още много, всички до един – всеотдайни представители на движението. От моя град, Перник, делегати са дългогодишният политзатворник Димитър Василев Стоянов и Йордан Георгиев, работник, родом от с. Велковци.

Конференцията открива с кратко встъпително слово Христо Колев-Големия. След него става учителят Кръстю Димитров Енчев, делегат от Св. Врачко, но преди да завърши изказването си, в къщата нахлува въоръжена милиция.

Всички делегати са закарани под конвой в милиционерския участък в Княжево. Остават там, докато пристигнат затворнически камиони, които ги стоварват в Дома на слепите, превърнат отскоро във временен следствен затвор. Разпределени са на групи от по 15-16 души в шест стаи. Минават дни – 3, 4, 5, – без да получат никакво обяснение на причините за задържането. Разбира се, следва единодушният протест: гладна стачка. Това силно смущава преди всичко милиционерите от охраната: мнозина от тях са бивши политически затворници, партизани, ятаци, някои имат сред задържаните свои познати, даже бивши съкилийници… Управата отделя неколцина от арестуваните – Христо Колев, Георги Карамихайлов, Стефан Котаков, Желязко Петков и още 5-6 души, вероятно нарочени като предполагаеми подбудители на стачката – и ги „преразпределя“ в други помещения, където са затворени фашисти и бивши полицаи. Христо Колев например, след зверски побой, нанесен му от началника на охраната Китов и антуража му, попада в една от четирите стаи, „населени“ с поляци: групата на поляците в затвора се оказва също голяма, около 50-60 души. Потресени и възмутени от състоянието на Колев след побоя, двама от тях – Юлиюш Демел и Женя Йозеф – му посвещават и подаряват стихотворение, озаглавено „Профанация на Първи май“, може би и защото междувременно празникът на международната работническа солидарност е наближил. Стихотворението започва така (преводът от полски е на Атанас Герчев):

Богат и огромен, светът ни привлича

и силно зове ни природният чар.

Но нашия поглед решетка просича

и пази ни нов тъмничар.

Каква „свобода“ на света ще дарувате

и как би ни светил „червеният“ май,

когато терор и безчинства бушуват

и тръпне в смут родния край!

Също може би „в чест на празника“ (и отново без никакво обяснение), след 50-дневен престой в Дома на слепите, малко повече от половината от делегатите са освободени. Останалите 46 души са закарани в новия концлагер край Дупница, до шосето, водещо към Бобов дол. Сред тях са Христо Колев, Кръстю Енчев, Манол Васев, Стефан Котаков, Борислав Менков (сражавал се в Испания), Иван Рачев, Велко Стоянов-Зидаря, Атанас Стойчев… (Колебая се дали след светлите им имена да спомена и тези на подлагалите ги на жестоки побои и издевателства биячи-садисти от лагерната управа, чиито имена също се знаят: на първо място началникът на охраната Гершанов, управителят Иван Нешев, домакинът Петър Гогов.)

Това е началото на разправата на новата власт с анархокомунистите – довчерашни съратници в антифашистката борба, но всъщност винаги опоненти! При това ерудирани, неподкупни и следователно – крайно опасни. Официално становище за преследването им все още няма; мнозина от тях продължават да общуват с бившите си другари-“партийци“, вече заемащи високи постове. Ще разкажа само един такъв епизод, пак по спомен на Христо Колев. В лагера в Дупница пристига Руси Христозов, по това време най-голямото милиционерско началство в България. Оглежда лагеристите и на мига извиква велинградския делегат Кирил Бакърджиев, на когото заявява, че е свободен. Оказва се, че Бакърджиев, лесовъд, бил главната свръзка на партизаните в този край. Арестуван и жестоко инквизиран, не е издал нищо. Всички партизани от района искали незабавното му освобождаване.

Малко по-късно със същия Руси Христозов се срещат други трима другари, на които той казва (Стоян Цолов твърди, че се е постарал да запомни и цитира думите му дословно): „На партията е ясно, че ако ви дадем свобода на агитация и пропаганда, вие ще станете сила, с която никога не можем да се справим. Това определя отношението към вас.“

Ето и цитат от изказване на Цола Драгойчева пред партиен пленум: „Ако дадем на анархистите свобода на организация, пропаганда и печат, всички наши революционни кадри ще отидат при тях.“

Така, през 1945 г., новата власт още не е достатъчно уверена, още народът не е достатъчно подплашен, още е рано за разправа с анархистите, въпреки настойчивия пример на сталинистите. 1948 година предстои.

През 1945 г. даже изпратените в лагер делегати на несъстоялата се конференция биват освободени след някой друг месец. Поискано им е „само“ да подпишат декларация, че се отказват от „фашистката си дейност“! Разбира се, нито един не подписва абсурдната декларация. Те винаги са били антифашисти, но и антисталинисти. И винаги – свободни хора.

Нека ги помним. Да помним и 10 март 1945 година. •

Александър Наков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *