Документален очерк за анархиста Манол Васев

печат
(продължава от миналия брой)

„Болшевизмът се роди в мерзост, живя в престъпление и ще умре с лъжа на устата!“

Скоро след тези паметни събития Хасковската анархистка организация учредява свой клуб в помещението на бившата печатница „Фар“ на ул. „Цар Освободител“. Там се провеждат събрания, изнасят се беседи. По-значителните анархистки мероприятия като диспутите между анархисти и болшевикокомунисти се провеждат в салоните на читалище „Заря“ и Градския театър. Особено голям интерес предизвикват сказките на безспорно най- популярната по онова време сред хасковското население личност – неотразимият оратор Манол Васев. В спомените си известният хасковски анархотолстоист и културтрегер Делчо Василев описва полемиката, избухнала между Манол Васев и болшевикокомуниста Петър Парапанов, за отношението на анархистите към тъй наречената „Отечествена война“, която България води срещу доскорошния си съюзник нацистка Германия: „Какъвто си е смел и доблестен, праволинеен и пламенен, Манол Васев пое хвърлената ехидно ръкавица и като лъв, изскочил от своята клетка, респектира яростния и озлобен комунистически функционер, като му даде повече от достоен отговор. Той му каза открито, че анархистите са принципни врагове на всяка война и че те отричат и сегашната „отечествена война“, щом тя не може да се превърне в социална революция, единствената която е в състояние да разреши многовековния социален въпрос и да тури веднъж завинаги край на всички людоедни касапници, тоест войни. На Парапановите подмятания, че анархистите се криели и отбягвали да изпълнят своя дълг към Родината, която била застрашена от хитлерофашизма, той им отговори, че анархистите винаги са били и ще бъдат първи в революционните борби и ако сегашната война се превърне в гражданска война, анархисти и комунисти пак ще се слеят отсам барикадата срещу общия фашистки враг. В борбата за унищожението на общия враг ние сме единни и трябва да бъдем единни, но в борбата за изграждането на новото общество нашите пътища са диаметрално противоположни: ние сме за общочовешката свобода, за безвластното човешко общество, а вие сте за схоластичната, лъжепролетарска диктатура, за държавната власт, която да обогатява поредните властимащи катили. В борбата за това ново, истински свободно общество вие сигурно ще направите неистови опити да ни унищожите, защото като властници ще се опитате да затвърдите и увековечите своята тирания, макар че ще дойде времето, когато ще захвърлите на историческото бунище и своите менте-пророци Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин, които повече няма да ви са нужни, понеже самите вие, вашите потомци, ще сте вече неразделна част от световно-глобалния капитализъм!“ (Н. Дончева. Анархизмът в Хасково. Известия на държавните архиви, брой 72, с. 267-268). На 6 януари 1946 г. анархистите от град Кърджали канят хасковските анархисти Манол Васев, Делчо Василев и Стефан Георгиев в Кърджалийския градски театър да изразят публично своите становища, както по вътрешната, така и относно цялостната международна обстановка. Дошлите на събранието болшевикокомунисти отправят дежурните си, наизустени обвинения, че анархистите са „катраници на буржоазията“ („катраници на буржоазията“ Димитър Благоев наричал социалдемократите; с катран са смазвали осите на каруците навремето и най-близкото днешно значение ще е „гресьорка“, „масльонка“ – б. ред.) и „агенти на международната реакция“. Изправяйки се на сцената, Манол Васев отговаря с убийствен сарказъм: „На пишман-другарите маркс-ленинисти-сталинисти дали им е известно, че прехваленият коалиционен миш-маш, тъй нареченият Отечествен фронт е един разкошен букет от магарешки тръни! Освен това, ако е въпрос кой е катраник на буржоазията, агент и съдружник на реакцията, ние ще отговорим на пишман-другарите комунисти, като ги попитаме: кои и какви са царските генерали Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Иван Маринов, Никифор Никифоров, журналистите-фашисти Димо Казасов и Христо Стойков, професор Станчо Чолаков и юристът Петко Стайнов и всички техни другари – довчерашни поклонници на Бенито Мусолини?! Не са ли именно те военноконспираторите и фашистките превратаджии от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г.?! Не бяха ли всички тия мастити господа министри и зам. министри в правителството на фашиста Александър Цанков и следователно не носят ли отговорността за избиването на хиляди българи?! Не бяха ли те същите, които в 1934 г. унищожиха политическите свободи на българския народ и затвърдиха окончателно фашистката диктатура?! Кой днес е в съюз с тях – ние или вие?! Не са ли те и днес министри в правителството на злополучния политхермафродит ОФ?! Не са ли ръцете им още кървави от кръвта на техните жертви?! И тия кървави, хищни лапи ги стискате другарски сега именно вие, вие се прегръщате и целувате днес с тях!…“ (Н. Дончева. Анархизмът в Хасково. Известия на държавните архиви, брой 72, с. 269) Подир убийствено разобличителната манолвасева тирада кърджалийските другари-комунисти се изнизват тихомълком от театралния салон сякаш току-що са присъствали на собственото си погребение… Във връзка с отпечатания от хасковските анархисти позив за Празника на труда Първи май 1946 г. и разлепването на прокламациите върху стените на сградата на Общината, между Манол Васев и кмета Георги Даскалов избухва полемична кавга за властта и безвластието пред многолюдния първомайски митинг на хасковските граждани. В отговор на истеричните кметски крясъци за престъпната безотговорност на анархистите, граничеща уж с психическо заболяване и други подобни психиатрични диагнози, Манол Васев се обръща към общинския баш-управник – бивш дългогодишен тютюноработник – с думите: „Ето, направи сравнение между мене и тебе: ние двамата през монархофашизма, откакто се помним, бяхме обикновени тютюноработници. И ти също като мене мъкнеше денковете на гърба си и беше опърпан, недояден… Сега аз пак съм си абсолютно същият! Виждаш – дрехите ми са скъсани и закърпени, аз съм гладен и обосял, обущата ми са разпарчосани и при това не са мои – взел съм ги назаем от един ортак, а ти, уважаемий другарю, тоест, Ваше благородие, кмете, си угоен като прасе за Коледа и облечен като същински рентиерски баровец, защото си коскоджамити кмет и командуваш! За какво, джанъм, се борихме тогава?! За да докопате властта, да се охраните и накиприте като истински буржоазни, тузарски парвенюта и да забравите своите програмни, ужким пролетарски обещания, да забравите своите другари-сиромаси по душните тютюнджийски складове и работилници, парии, потънали в прах и нищета… Каква стана тя, бе чорбаджи-ефенди – станете вие – да седнем ние!? Значи за това бяхте партизани, при все че много такива като тебе бяха намаксус шумкари и то само за половин ден… И за туй ли лежахте по затворите и хващахте шумата!… Ала все пак може би добре стана, че се наплюскахте с тая пусто-опустяла власт, за да ви види, разбере и презре народът и да се отврати от вас веднъж завинаги!“ (Н. Дончева. Анархизмът в Хасково. Известия на държавните архиви, брой 72, с. 269, 270). При ярката манолвасева тирада, на всичкото отгоре изпратена с бурни ръкопляскания от насъбралата се първомайска тълпа, хасковският кмет изпада в словесен делириум, бълвайки змии и гущери по адрес на анархиста, заплашвайки го, че за такива вражески изказвания сто на сто ще си намери белята, сиреч, ще бъде арестуван от „народната власт“ и пак опандизен, както преди Девети септември 1944 година… Впрочем точно това и сполетява твърде скоро неустрашимия безвластник – в началото на 1947 година Манол Васев е задържан от безотговорно-отговорните, лешоядни органи на уж Народната, а по своята истинска същност – Антинародна милиция и запокитен в концлагера край язовир „Росица“. В спомените на хасковлията Хадживанчев, член на БРСДП (широки социалисти), въдворен в този концлагер по същото това време, се изтъква щекотливата ситуация как когато въпросното „превъзпитателно заведение“ е посетено от международна комисия, проверяваща дали функционират в България трудови лагери за опозиционни политически дейци, всички лагеристи са скрити в някакви странични помещения и единствен Манол Васев се осмелява открито да излезе и да разговаря с чуждестранните представители и то на френски език и есперанто, обяснявайки им, че концлагеристите под страх от смъртно наказание са укрити и не смеят да гъкнат, камо ли да посмеят да се обадят. След отпътуването на комисията, която престоява в концлагера два дни и успява да се срещне с всички политически затворници, още същата вечер Манол Васев е изправен пред всички концлагеристи, за да бъде показно разстрелян, което обаче не се случва, защото в последния момент смъртното наказание е отменено от някакво висше началство. Подир месец го освобождават – изглежда поради международен натиск, – но през месец юни 1947 г. отново е арестуван и натикан в концлагера „Куциян“ заради предстоящото посещение на югославския парткомвожд Тито в НРБ и под претекст, че българските анархисти готвят атентат срещу югославската ВИП персона, което, от която и страна да го погледнеш, е логически алогично! Изглежда и самите болшевикокомунистически властници добре съзнават парадоксалността на обвинението и подир четири месеца Манол Васев е пуснат да си се прибере в къщи. (Н. Дончева. Анархизмът в Хасково. Известия на държавните архиви, брой 72, с. 270) Примката на репресиите срещу българските анархисти обаче се затяга все повече и повече. Всички анархистки клубове в страната са безсрочно затворени. Завинаги е спряно издаването на вестник „Работническа мисъл“, печатната трибуна на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ). На 16 декември 1948 г. – два дена преди откриването на Петия конгрес на БРП (к) – са арестувани и натикани в концлагера „Белене“ 647 български анархисти, между които, разбира се, и Манол Васев… Прочее, подир Деветосептемврийския преврат от 1944 г., гоненията срещу българските безвластници нивга не са пресеквали и в общодържавен, а и в маргинален аспект. Така през месец октомври 1944 г. в с. Конуш, Хасковско се образува анархистка организация от 15 души, всички до един бивши болшевикокомунисти. Този факт засяга твърде болезнено компартфакторите в град Хасково – болшевикоидната клика: Иван Араклиев, Марко Лозанов, Георги Даскалов, Иван Станилов и тъй нататък. Между другото, заслугата за тази анархистка преориентация на бившите конушки комунисти се дължи най-вече на Манол Васев, който престоява доста често и продължително в това село, в което притежавал пчелин още отпреди Деветосептемврийския прелом… Подире низ от просташки провокации срещу предалите маркс-ленинската идея ренегати най-сетне им се намира цаката и на 6 септември 1949 г. са арестувани осем от членовете на Конушката анархистка организация, а от Хасковската безвластническа структура – Манол Васев и Стефан Георгиев. Обвиненията са за отказ от участие в ТКЗС и в системно водене на злостна антитекезесарска агитация. •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *