Две години от смъртта на Георги (Жорж) Карталски

(Възпоменание)

Тъмна мрачна зима! Небосводът е притворил земята, а дъждът ръми ли ръми, докато вятърът си играе със сребърните капки, а те се реят в безпътицата на битието. И в това безпътие на битието блуждаеше и моята душа, търсейки изход от тъгата, която терзаеше сърцето ми от загубата на две скъпи за мене същества, откъснати от ръката на смъртта: Евгения – моята другарка – и Жорж – моят най-добър приятел и другар. И на двамата вечността им отне живота, и на двамата смъртта им запечата устата.

Аз ще се опитам да възпроизведа само част от онова, което казах на погребалната церемония на Жорж, тъй като Евгения категорично отказа каквато и да е церемония.

Какво може един човек да каже пред маската на едно дегизирано лице, което спектакъл на тези, които вярват, че има живот след смъртта? Само едно – че няма нищо по-жестоко от заледените от танеца на смъртта устни! Устни, от които лъха студ и липсва топлота! Устни, по които не играе хумор и отсъства усмивката на живота! Но най-важното е, че тези устни не могат емоционално да бъдат заангажирани или да полемизират и моите думи не отекват в сърцето, което вече не тупти. Но мой дълг е като другар да го представя такъв, какъвто беше. Затова е необходимо да разкъсам воала на формалността и да опровергая религиозните промивки.

Трябва да подчертая, че Жорж беше анархист в истинския смисъл на думата. Той беше мой приятел и най-важното – мой другар. Другарството за него не беше интелектуален вербализъм или прищявка, а етически анархистически постулат: взаимопомощ, солидарност, прямота. Йерархически тенденции липсваха в неговия живот. Той не делеше хората на прости и учени, на интелектуалци и работници. Той често казваше: между простите има интелигентни и между учените – прости. Ето защо анархистическият екзистенциализъм беше неговата всекидневна практика. Къщата му беше истинска парадигма на анархистически микрокосмос, на хармонично съчетание на раси и цветове.

За Жорж днешното общество се базира на лъжи и измами и същевременно страда от остра психопатия. То гаси всяка искра на независимост и насажда страх и омраза. То е верига от метафори, чиято функция е да подслаждат горчивите хапчета, с които управляващите клики ни тъпчат. А борбата против тероризма не е нищо друго освен увековечаване на капитализма. И когато капиталът говори за свобода, то е свобода на пиявиците да смучат кръвта на мнозинството и да довеждат трудещите се до просешка тояга.

Според Жорж духът на Прометей остава вечно прикован и управляващите лешояди безпрепятствено продължават да гризат плътта на работниците и да дерат кожата на обществото.

Днес в душата на човека цари безнадеждност, а в чувствата бушува вятърът на смъртния инстинкт. За да се измъкнат от безнадеждността, хората гълтат приспивателните хапчета на корпоративния капитализъм, а що се касае до демокрацията – тя е психеделичен парад на дрогирани, които са готови да станат курбан за славата на Молох.

Не е нужно да споменавам одисеята на анархистите. Те преминаха през чистилището на фашизма, през ада на болшевизма и завършиха в мъртвите полета на демокрацията. Това бе и участта на братята Карталски.

След пристигането си в Австралия, Жорж активно се включи в много анархистически инициативи. Но успехът не винаги оправдава ентусиазма. Съратник на Янчев, на когото безкритично вярваше, когато последният, в името на анархизма, премина в лагера на македонския национализъм, Жорж получи интелектуално и морално сътресение, но въпреки всичко поддържаше кристално ясно анархистически позиции. Също така в транспортния синдикат провеждаше политика на пряката акция. Но в сърцето му проникна песимизъм, защото работниците подкрепяха казионните синдикати и често повтаряше: „щом като работниците нямат вяра в собствените си сили, те не могат да бъдат революционен фактор на социалната трансформация“. И той беше прав. Без революционно съзнание работниците ще бъдат винаги под ботуша на капитала, частен или държавен. Той умря с една малка искрица надежда, че един ден светът ще се отърси от властническата плесен и хората ще бъдат способни да поемат кормилото на собствените си съдбини.

Аз го видях един ден преди смъртта. Лицето му бе багри от увехнали цветя, но садистичната оргия на смъртта и тях косеше. Темата на разговора беше смъртта, но този разговор често се прекъсваше от конвулсиите на страданието. В лицето му се четеше резигнация и безнадеждност, а в очите му гаснеха една след друга искрите на живота.

И в този момент в ума ми лъхна мисълта на Шопенхауер. Според него багрите на залязващото слънце със своите пищни разнообразни картини от цветове и сенки – т. е. тази неописуема красота доказва, че след смъртта животът продължава. Гледайки залеза в лицето на Жорж, аз почувствах студения афоризъм на Данте в преддверието на подземното царство: „Оставете всяка надежда, вие, които влизате тук!“ и същевременно този афоризъм ми припомни баснята за Лазар. Лазар е човекът, който възкръснал преди Христос. Христос – пропагандист и агитатор на Невидимия – проповядвал, че в сенките на смъртта има живот. Възмутен, Лазар го прекъсва: „Наистина, наистина ти казваш, Христосе, че в царството на сенките няма живот, а цари смъртта и пак смъртта. Аз току-що пристигнах от там!“ Христос се ядосва и го анатемосва: „Проклет да бъдеш, коварни евреино, и никога да не намериш покой, спокойствие, мир и убежище. Да се скиташ винаги!“ И така Лазар става Скитника евреин. Тази басня е доста поучителна. Това е смъртта на всеки, който търси истината, опровергава лъжата и оспорва стойностите на властническите порядки.

Наблюдавайки страданието на плътта и мизерния залез на всемогъщия, на вездесъщия, всезнаещия и парадигма на добродетелта създател, защо се крие зад мъгляви понятия и се наслаждава от кървавия харман на страданието? Защо?

Но Жорж не е вече между нас. За мен това бе голяма загуба! Загуба на добър анархист, на приятел и другар. Смъртта му и смъртта на моята другарка Евгения ме превърнаха в обезлюден остров. Но все пак те носеха духа на Джо Хил: „Не тъгувайте, не плачете, не съжалявайте, а продължавайте в духа на анархизма!“

Жак