Една среща с Мишел

Бях студент първокурсник през бурната 1945 г., когато се свързах с младежите анархисти в София. Не помня кога и чрез кого стана това, но много бързо намерих чудесни приятели и състуденти и се почувствах в своя среда. Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ) провеждаше легално своята дейност. С Тасе бяхме редовни посетители в клуба на анархистичната младеж (ФАМ), където се развиваше бурна просветна дейност. Един или два пъти седмично в клуба се изнасяха интересни лекции по идеите на анархизма, по международното положение, по политическото развитие у нас. Тук слушах захласното блестящите лекции иа д-р Иван Балев за организацията на безвластното общество, тук се изнасяха реферати за историята на движението, за видни дейци на анархизма, за борбите на различните работнически движения, за противоречията с комунистите, остро се разкритикуваше „диктатурата на пролетариата” на болшевиките, разкриваха се подлите убийства и погроми над руските анархисти по време на Октомврийската революция, Испанската гражданска война, участието на анархистите в борбата на испанския народ с настъпващия фашизъм, подмолната дейност на Сталин в тази героична борба – това бяха теми, развити от преки участници – български анархисти, сражавали се редом с испанските анархисти.Редовно излизаше вестникът на федерацията „Работническа мисъл”, изпълнен с интересни мисли за бъдещето на движението, за дейността на анархистичните организации в другите европейски страни, за проведени конгреси, за положението в Бьлгария. Младежите изготвяха редовно стенвестник, който се окачваше в клуба и предизвикваше интересни спорове и предложения за бъдещата дейност. Редовно се включвах в изготвянето на този вестник. Беше време на илюзиите за свобода и не подозирахме, че скоро ще започнат забраните и преследванията, арестите и лагерите.
Време на светли идеали, на младежки ентусиазъм и надежди! И колко много приятели от тия прекрасни студентски години! Приятели и състуденти, изпълнени с идеализъм и всеотдайност, с честност и безкомпромистност, с непримиримост към всяка несправедливост и тирания в обществото. Те изпълваха нашия мизерен таван със светлината на младежкия порив и сърдечност, спореха горещо за разгарящите се събития, възмущаваха се от настъпленията на новите властници. И сега в спомените ми изплуват имената на Тасе, Славейко и Славян, на Марулевски, на Тома и Янкулов и на много позабравени вече чудесни другари.
Бяха бурните години, годините, в които се сблъскваха два различни свята, две противоположни идеологии за развитието на обществото – свободата и настъпващата болшевишка диктатура. Бяха годините на нашата младост, на нашето поколение, търсещо своето място в живота.
Един следобед през зимата на 1947 година в квартирата ни дойде Желязко и припряно ни подбра с приятелите, които бяха дошли да се постоплят.
– Хайде, стига сте се излежавали край печката! Ще ви водя при един ветеран анархист. Мишел е болен и самотен, нуждае се от бодростта на студентската младеж, а може да разкаже нещо, да ни даде някой съвет!
По това време се подготвяше протест от опозиционно настроенот студентство против погазването на университетската автономия от правителството на ОФ. Желязко Русев беше стар студент, прекъсвал няколко пъти следването при арести и затвори още по съпротивата против фашизма, анархист, участвал във всички студентски борби, заедно с комунисти, заемащи сега важни постове във властта. Същите комунисти не се поколебаха да го арестуват още през март 1945 г. на анархистична конференция и заедно с другите да го изпратят в новосъздадения лагер край Дупница. Беше освобеден наскоро и водеше активна дейност в Българската общонародна студентска федерация на анархистите (БОНСФ) и във ФАМ. Живееше полунелегално и неведнаж е преспивал в нашия таван. Сега ни водеше по замръзналите софийски улици, загърнат в поизтъркана полушубка, и ни разказваше разпалено за стария анархист Михаил Герджиков, като го наричаше приятелски с уважение Мишел – име, с което Герджиков е наричан от всички другари и сподвижници в бурния му революционен живот.
Старият анархист се зарадва на нашето посещение, здрависа се сърдечно с всеки и ни настани на двата обикновени дървени стола и овехтелия диван. Стаята беше спартански обзаведена – желязно легло в ъгъла, стар диван, два стола и голямо бюро, отрупано с вестници и списания. Високата етажерка е препълнена с книги, много книги на български и френски език, по икономика и философия, политика и художествена литература. Високият и сух старец беше с побледняло от болестта лице, но с жив и остър поглед, пробягващ бързо и изучаващо по смутените ни лица. Побелелите коси и дългата му посивяла брада ми напомняха аскетичния образ на Достоевски, дълбоко замисления портрет на Кропоткин и нещо неугаснало от бунтовния Бакунин.
Желязко, явно идвал тук много пъти, заговори за работата в клуба на ФАМ, за културната дейност, за вестника „Работническа мисьл”, необходимостта от увеличаване на тиража и по-широкото разпространение в страната. Знаех, че Герджиков беше един от главните консултанти за списването на вестника, макар че отговорен редактор беше друго лице. Разговорът се прехвърли върху положението в университета, готвения от комунистите диктаторски закон, погребващ автономията и свободата и ограничаващ достъпа на всеки младеж, осигуряващ партийни привилегии и дискриминиращ подбор от страна на управляващите. На изпращане Мишел отново се ръкува с нас и пожела да не забравяме анархистичния идеал, който единствен може да доведе до истинска свобода и справедливост в обществото. Сега комунистите настъпват и у нас, стремят се към въвеждането на съветската диктатура под маската на народна демокрация. Червената армия е още тук и не се знае какви репресии може да предприеме за ограничение на тази относителна свобода, с която сега разполагаме. Трябва да се внимава много, да се опази младежта, в която е бъдещето на безвластническите идеи.
Разделихме се с Желязко и другите другари, а ние с Тасе тръгнахме мълчаливо към квартирата си, останали под влиянието на стария анархист. Зимното слънце се скриваше вече зад настръхналите сиви блокове на столицата. От Витоша се спущаше все по-студен вятър, който ни караше да потръпваме, но не можеше да прогони мислите ни за анархиста-революционер, за интелигента и македонския войвода, за журналиста и трибуна Михаил Герджиков.
Мишел остана в нашата история като един от съзидателите на безвластническите идеали в България и една от най-значимите фигури в българското националноосвободително движение. След Христо Ботев, той е вторият, съчетал безвластническите идеи с борбата за национално освобождение. Мерсия Макдермот в книгата си за Гоце Делчев пише за това време: „Турските данъчни книги били изгорени. Всяко село уреждало собствените си работи по общо съгласие и гърците и българите забравили старите си вражди и разбрали, че могат да си сътрудничат. Селяните продължили задружно да обработват земята и както четниците, така и мирното население били много по-добре, отколкото преди, когато техните малки парцели земя и няколко домашни животни можели да им бъдат отнети от лихварите. Сега заедно със скромния си имот те принадлежали на организацията и докато имало храна за всички, щяло да има и за тях.” Тази безвластническа по своята същност организация се прилагала с успех и в други въстанически райони. След разгрома на въстанието Герджиков, разочарован от разцеплението в националноосвободителното движение, се отдава изцяло на анархистическа дейност. В периода 1907-1911 година съдейства за издаването на сп. „Безвластие”, сп. „Свободно общество” и в. „Пробуда”. През 1919 г. Мишел е един от инициаторите за създаване на федерацията на анархокомунистите в България. През 1924-1925 г., емигрант в Париж, координира дейността на ВМРО. След 9 септември 1944 г., завърнал се в България, в напреднала възраст и болен, отново влага своя опит в издаването на в. „Работническа мисъл”, съдейства за укрепването на организацията. За нас, младежите тогава, беше една легенда!
В един слънчев мартенски ден, 18 март 1947 г., когато пролетта се разпукваше над София, бях сред хилядите изпращачи на Михаил Герджиков до последния му дом в Орландовци. Духовият оркестър тъжно отронваше някаква погребална музика, пред траурното шествие младежи и ветерани носеха десетки скромни венци от анархисти, македонци и тракийци, дошли от цялата страна, от различни организиции и дружества, от села и градове, където се е носило словото на всеотдайния борец за свобода, братство и взаимопомощ. Развяваха се черно-червени знамена, кънтяха прощални слова над прясно зиналия гроб. Наоколо щъкаха тайните агенти на новата власт, но не посмяха да разгонят дошлите да отдадат последната почит на ветерана анархист, превърнал се приживе в легенда. Погребението на Мишел беше последната свободна, открита проява на анархистите в България, преди движението да бъде окончателно забранено и жестоко репресирано от настъпващия тоталитарен режим.•
Стамо Ангелов