Ефективността на гражданското общество в България

За сметка на това, наличието на формата на тристранно сътрудничество предполага търсенето на компромис, който е по-изгоден за работодателите и държавата, отколкото за самите трудещи се. Като прибавим към това и политическото влияние вътре в синдикатите, картината става още по-усложнена и в ущърб на гражданското общество. Това ги превръща в казионни.

В конкретната си практика на организиране на стачни действия родните синдикати също имат множество пробойни. Основната от тях е свързана с липсата на солидарност. Синдикатите егоистично защитават интересите само на собствените си членове, като не оказват никакво съдействие на самоорганизиращите се недоволни трудещи се, които се борят за правата си, но не се числят към никоя структура. Другата голяма пробойна са липсата на стачки за солидарност дори между самите структури на даден синдикат. През 2007 г., когато учителите стачкуваха, структурите на синдикатите в БАН и ВУЗ-овете не подкрепиха действията им, а дори някои от тях се разграничаваха, защото „заплатите на учителите щели да станат колкото на професорите“. Сега, през 2010 г., когато БАН и ВУЗ-овете са пред трудна ситуация, едва ли структурите на средното образование ще ги подкрепят именно поради липсата на солидарност, независимо, че става въпрос за проблеми в образованието. Липса на стачки за солидарност има и в други сфери, така например, когато стачкуват работниците от една мина, на други места не се предприемат никакви действия, макар да съществуват същите проблеми. Причините за тази липса на организираност, солидарност и координация в действията можем да търсим единствено в мудните и неефективни структури на действащите в момента синдикати.

Единственото отношение на медиите към гражданското общество е доколко се дава гласност на гражданските инициативи, действия и протести. По този показател медиите си вършат работата, като предоставят информация за почти всяко гражданско недоволство. В даването на оценка и в контекста на отразяването съществува обаче двояко отношение. Едни протести се омаловажават, медиите застават тенденциозно срещу тях, а други се превъзнасят, дава им се допълнителна обществена значимост, каквато в действителност не притежават.

Най-ярък пример за омаловажаване и дискредитиране в последните години беше националната учителска стачка. Журналисти си позволяваха да дават оценки, че исканията на стачкуващите са нереални. По сутрешните блокове и дискусионни предавания се канеха тенденциозно поставени лица – социолози, икономисти, политолози, – които защитаваха икономически необоснованата теза, че ако се вдигнат заплатите на учителите, това ще доведе до „инфлационна вълна“, подобна на тази от зимата на 1997 г. Друг пример за омаловажаване е референдумът, проведен в общините, през които беше предвиден да минава проектът Бургас-Александруполис. Независимо, че където бе проведен референдумът, проектът бе отхвърлен категорично, това не пречеше на медиите да показват управляващите политици, които повтаряха колко бил важен проектът и как независимо от резултатите, ще бъде наложена политическа воля, тъй като проектът бил изключително важен за страната ни.

Обратният случай също е налице. На редица не толкова важни, дори изключително маловажни събития и дискусии, се дава широка гласност, като например дали да има деца в къщата на Биг Брадър, за съдбата на кучето Пепа, за силата на говорителите, окачени на минаретата, за паметника на турския незнаен войн в частен двор в някакво разградско село и други подобни. Преувеличава се и мащабът на някои граждански прояви – така можем да видим отразяване на „национален протест“ против дупките по пътищата от 30 души; „бургазлии не искат строеж на нова болница“, защото трима граждани съдили общината; 20 активисти на ВМРО дават фактура на турското посолство „от името на милиони“ за обезщетяване имотите на бежанците от Тракия и т. н.

Причините за подобни отразявания в двете крайности са две. Едната са политическите поръчки по медиите, които целят дискредитирането, омаловажаването на проблеми, засягащи огромна част от обществото, както и отвличане на вниманието чрез втълпяването на редица „важни проблеми“ като горепосочените. Другата причина е изключително ниското ниво на българската журналистика, която е некомпетентна по огромна част от днешните проблеми. Така например се стига до парадоксални случаи на очарователни бивши манекенки със средно образование по фризьорство да отразяват проблемите на свиневъдите при усвояването на еврофондовете.

Националните изследвания за бюджета на времето дават база от данни, с която може да се изчисли колко е гражданската активност на населението и по колко време отделя то за това. Данните са категорични. 1,5% от българското население се занимава с обществена доброволна работа, а едва 0,4% от него с пряка гражданска активност.

Тези 0,4% граждански активни отделят средно по около 2 часа на ден за работа в граждански организации, посещение на социално-политически сбирки или друг вид дейност, свързана с участие.

Интересно е да се направи сравнение между заетостта на българите и на хората от другите страни. За целта нека приложим следната таблица, актуализирана към настоящия момент:

От нея се вижда, че повечето страни, които имат повече свободно време поради по-малката работна седмица, повечето празнични дни и отпуски, са известни с по-високата си гражданска активност. И се вижда, че единствената страна, където времето за работа надвишава значително останалите, САЩ, е със значително по-ниска активност на гражданското общество. Именно затова САЩ е давана като пример за апатична и консуматорска страна.

Единствената страна, която е близка по тези показатели на бюджета на времето до България, но е известна с бурната си гражданска активност, е Гърция, но там причините можем да търсим предимно в историческото и социалното развитие на южните ни съседи.

На база всичко казано дотук може да се потвърди тезата, че в България гражданското общество е в своя ембрионален зародиш и е крайно неефективно.

Оттук нататък не предстои осъзнаването на този факт, защото на дневен ред предстоят много по-важни въпроси като това дали българският народ ще може да опази малкото права, които му остават, или ще позволи на властниците да продължат да го манипулират? Отговорът на всичко това се крие във времето, но съдейки по настоящия анализ, бъдещето на гражданското общество в България хич не е розово.

Ал. Пешунски