Ефективността на гражданското общество в България

В България гражданското общество е в своя ембрионален зародиш и е крайно неефективно

Осъзнаването на този факт се измества в дневния ред от много по-важни въпроси като дали българският народ ще може да опази малкото права, които му остават, или ще позволи на властниците да продължат да го манипулират. Отговорът на всичко това се крие във времето, но, съдейки по настоящия анализ, бъдещето на гражданското общество в България хич не е розово.

Независимо дали обществото се намира във време на криза, или не, винаги стои въпросът за регулирането и контрола на властимащите субекти от страна на гражданите. Това произтича пряко от изборното право на дееспособните лица. Освен правото да (не)избира власт, обществото има право и да упражнява мониторинг върху нейните действия и при несъответствие с гражданските очаквания да упражни т. нар. обществен натиск. Субектът, който упражнява този обществен натиск е прието да се нарича гражданско общество. То е вечната опозиция на всяка власт и именно затова не може да се обвърже с нито една политическа партия или властова организация.

В България проблемът за гражданското общество е особено актуален, особено след промените от 1989 г. Демократично представителната установена политическа система, настоящата конституция, допълващите я закони, а и самото народностно съзнание предразполагат към развитието на регулативни органи на обществен натиск спрямо всяка властова институция.

Макар законовата и обществената рамка да предполага наличието на гражданско общество в България, то неговата същност, очертания, характеристики, обхват, ефективност и последствия остават скрити не само за широката публика, но и за доста от социалните изследователи. По тази проблематика мнението не е единно. Могат да се чуят крайни, поляризирани, мнения – както че не съществува такова нещо като гражданско общество в България, така и че у нас гражданското общество е реален фактор, който изпълнява своите наблюдателни, регулаторни и контролиращи функции по отношение действието на всяко правителство или властова институция.

Едно от класическите определения за гражданско общество е, че то представлява неправителствено, неполитическо и недържавно обединение на хората като свободни личности за защита на собствените им интереси. Главни действащи субекти са гражданските организации, които обединяват различни групи от граждани и изразяват интересите им. Разбира се, не бива да се подценява и стихийната гражданска организираност, както и индивидуалното изразяване на гражданска позиция. Цялата тази съвкупност от колективни и индивидуални изразявания на интереси се нарича гражданска активност, а изразяващите субекти – гражданско общество.

За да сравня характеристиките на гражданското общество по принцип и неговото българско измерение, ще използвам следващата сравнителна таблица, която има за цел да ми послужи за основа на разсъжденията.

Наличието на субекти, целящи лична материална изгода под маската гражданските искания

е често разпространена практика в България. Редица граждански и неправителствени организации от третия сектор са създавани, за да изпълняват финансово-икономически функции. Така например корпорации, занимаващи се с добив на екологична енергия, спонсорират екологични граждански сдружения и организации, които са против ядрената. В България все още действа и закон, при който пари, които отиват за благотворителна дейност, не се облагат с данъци. Това неминуемо доведе до създаването на фондации, чрез които се изпират средствата на бизнеса. Това не пречи обаче въпросните организации, освен да бъдат перачници, да издигат и граждански искания и да привличат последователи, които неволно се превръщат в пионки на покровителите им. Въпреки големия брой на сдруженията с нестопанска и идеална цел, голяма част от тях попадат в този списък. Така например дискусионният център за граждански дебати „Червената къща“ в София е спонсориран от българския клон на фондацията на американския валутен спекулант и милиардер Джордж Сорос.

Втора характерна черта на българското гражданско общество е, че

действа изключително локално и изолирано с липса на информация и взаимодействие с външния опит

Проявите на граждански искания и протести са изключително некоординирани и изолирани. Така например през 2008 и 2009 г. млеко­производителите, земеделците и животновъдите организираха отделни малки локални протести, разпокъсани във времето и исканията си. Това се дължи на липсата на федериране на фермерите от различните краища на страната и обединението им в обща гражданска организация, която да обобщи техните искания и да служи като координационен орган между различните регионални организации. По същото това време гръцките фермери на 2 пъти блокираха българската граница. Нямаше никакви опити за сътрудничество между българските и гръцките земеделци, макар проблемите да бяха доста сходни, а и родните стопани определено имаха какво да научат от южните си колеги.

Подобен е примерът със състоянието на образователната сфера в настоящия момент. Опитите от страна на правителствата да режат парите за образование не са само у нас, но и на много места в Европа още от началото на века. Там обаче студентите окупират университети, организират асамблеи помежду си за обмяна на опит и организиране гражданската съпротива срещу реформите. В редица страни имаше масови сблъсъци между студенти и полиция. В Гърция, докато се приемаше законът за либерализация на образованието, близо 100 хиляди студенти водеха ожесточени сблъсъци с полицията около сградата на парламента. Въпреки гражданската съпротива законът беше приет. У нас съпротивата се изразява с протест от 300 души, подписка и събиране на жълти стотинки, които да бъдат предадени на министъра на образованието. Ефективност – нулева.

Неинформираността за правата на гражданите води до неефективност при опазването им

Всеизвестен факт е липсата на елементарни познания относно правовата рамка на българските граждани. Въпреки че законът създава предпоставки за гражданска активност при накърняване правата на гражданите, една от причините, поради която това не се спазва, е липсата на информираност. Така през 1999 година, когато близо 2 милиона български граждани се подписаха срещу спирането на блоковете на АЕЦ Козлодуй, малцина бяха тези, които съзнаваха, че няма правова рамка, на основата на която да се проведе референдум и че единственият начин за съпротива е излизането на улицата. Липсата на запознатост около използването на личните данни доведе до приемането на нови закони, които ограничиха правата на анонимност на гражданите, т. е. неефективност при опазването им. Така се получи и с приетия съвсем наскоро „Закон за електроните съобщения“.

Намесата на организации с властнически или зависим характер, които се изразяват от името на гражданското общество

е също съществен проблем присъщ на българското гражданско общество. По друг начин казано, прави се опит гражданските протести в България да бъдат политизирани. Многобройни са примерите за това. През 2007 г. пенсионерите протестираха всеки четвъртък срещу мизерните пенсии, които получават. След няколко поредни седмици изведнъж на трибуната започва да се появява Яне Янев, който от съчувствие към положението на българските пенсионери стига до призиви да се подкрепи новосформиращата му се партия РЗС. Друг използвач е нацистът Боян Станков – Расате, който със своята шайка байрактари прави опит да окупира редица граждански протести. Още един подобен националистически пример е сегашната кампания на ВМРО против членството на Турция в ЕС. Под формата на гражданска подписка се прокарват идеи против турския народ и турския етнос в България, а не се отчита това, че немалко подкрепят подписката не защото „турците ще залеят България“, а по чисто граждански подбуди – например, защото в Турция липсва свобода на словото, затворите са пълни с политически затворници, сериозно са накърнени правата на жените и т. н. Съвсем отделен въпрос е, че подобни „граждански инициативи“ отделят вниманието на публиката от социално-икономическата криза и безработицата, като го насочват към второстепенни и третостепенни проблеми като този дали Турция ще членува в ЕС, или дали трябва да има деца в къщата на „Биг брадър“.

Гражданската неефективност спомага за засилването нуждата от авторитарна държавна власт, която да разреши гражданските проблеми

Обезверено и оплетено в собствените си проблеми, дезинформирано, неорганизирано и превърнато в плацдарм за политическа пропаганда, обществото е доведено до отказ от каквато и да е гражданска активност и мизантропски и хомофобски настроения и възгледи. Неслучайно България се нарежда на първо място по този показател в изследване на цялата европейска общност, публикувано в средата на май. Това от своя страна крие опасност от появата на нужда от авторитарна власт. Неслучайно образът и реториката на Бойко Борисов са в авторитарен стил и се възприемат добре от близо половината от обезвереното множество.

Така се създава илюзията, че авторитетната държавна личност може да реши гражданските проблеми, независимо от противоречието, че гражданските проблеми идват преди всичко от държавата.

Всички гореизброени характеристики, очертаващи българското гражданско общество, водят до последната, а именно наличието като цяло на властово влияние върху структурите на гражданското общество. Така от регулатор и коректив на властта то се превръща в проводник точно на властови идеи и влияния, което напълно обезличава същността му.

Интересна е връзката между

политическите партии и гражданското общество

Както и по-горе споменах, съществува процес на политизиране на граждански общественото мислене. Този процес в България започва още след края практическата гражданска война, започнала на 9 юни 1923 г. В началото на 40-те години на ХХ век вече имаме казионни младежки организации, които държат монопола върху т. нар. гражданска активност. След 1944 г. този монопол е поет от структурите на Отечествения фронт и така до промените през 1989 г., когато съществува масово гражданско надигане.

Процесът на политизиране на гражданския натиск тогава е свързан със създаването на Съюза на демократичните сили (СДС), към който цялото гражданско недоволство се влива. След като СДС не изпълнява редица граждански искания следва логичен отлив на излъганите и така до 1997 година, когато гражданското недоволство отново се доверява на СДС под формата тогава на ОДС. Оттам насетне, на всеки 4 години, вместо гражданското общество да остане на принципни организационни позиции, то чака своя спасител. Така политизирането се повтаря и с НДСВ, и с БСП, и в момента с ГЕРБ.

Другата роля на политическите партии в днешната политическа система е тяхната хамелеонност на позициите, които защитават. Най-фрапантният пример е с БСП, която само 2 години преди Станишевото правителство да присъедини България към НАТО, защитаваше позицията, че страната ни трябва да бъде извън военния алианс. Други примери са десни партии, които използват лява риторика, и леви, които ползват десни властови инструменти. Така можем да си обясним въвеждането на плоския данък от страна на „левите“, както и „загрижеността“ към пенсионерите и социално слабите от страна на десните.

От тези примери, можем да заключим, че непрекъснатите опити за политизация от страна на партиите, както и тяхната роля на фурнаджийски лопати, не съдействат за образуването на гражданско общество, дори напротив – със своите действия те са срещу него.

Като опозиционни и революционни организации и тяхната връзка с гражданското мислене и общество нека разгледаме

националистическите, комунистическите, екологичните и анархистките организации и движения

На теория връзката между национализма и гражданското общество е никаква при наличието на демократичен режим. Това е по простата причина, че националистическите организации са за антидемократизирането като процес, тъй като те са носители на авторитарна идеология – тази на силния авторитарен водач, който да изразява мнението на целия народ. Това по никакъв начин не може да се свърже с борбата за граждански права и свободи, автономност, независимост, чийто изразител е гражданското общество. Но въпреки това, в България на практика сме свидетели на точно обратното. За да могат да разширят влиянието си, националистическите организации и групи използват популистка гражданска риторика, която в доста чести моменти дори противоречи на собствената им идеология. Така например националистически формирования застанаха срещу следенето в интернет и видеонаблюдението. Това действие става при условие, че идеологията им се състои от нетърпимост и цензура на голяма част от информацията, която циркулира из мрежовото пространство, и освен това поставят като приоритет сигурността на българите срещу циганските набези и дори предлагат формиране на гвардия. А не е ли видеонаблюдението, срещу което протестират, също възможен инструмент срещу т. нар. цигански набези?

При комунистическите болшевишки организации нещата стоят по малко по-различен начин. Основният проблем при тях е шизофреничната промяна, която настъпва при завземането на властта. Докато са в опозиция, комунистическите организации споделят до голяма степен принципите на гражданското общество – интернационализъм, борба за граждански права и свободи, формиране на граждански организации от автономен и антивластнически характер с цел „отмиране на държавата“. Многобройните исторически, а и настоящи опити, обаче показват какво следва, когато едно такова движение завземе властта. От изразител на гражданското обществено недоволство то се превръща в точно обратното – разрушител на независимите граждански структури, въвеждане на цензура, казионност, затвор за всеки обявил се против системата. Ирония е, че именно Христо Смирненски е написал „Приказката за стълбата“!

Екологичните организации и движения в момента негласно се считат за най-чист изразител на гражданското общество. Поемат различни инициативи, кампании, протести, свързани с екологията, без да претендират за каквато и да е власт. Всичко изглежда много добре, докато не се опре до въпроса за финансирането на въпросните организации. Повечето от тях представляват неправителствени организации (НПО), чиито членове всъщност са на заплата, която се осигурява предимно чрез финансирането на Европейската комисия! Това по своята същност е един парадокс. Най-големите замърсители на околната среда обикновено внасят доста пари в държавната хазна, именно поради това, че правят огромни печалби, независимо, че са на гърба на природата. Правителствата, от своя страна, внасят парични средства за членството си в Европейския съюз, който от своя страна чрез Европейската комисия финансира подобни екологични организации, които се борят срещу тези, които ги издържат. Така се получава една верига, в началото на която имаме корпорации-замърсители, които действат с благоволението на местните правителства, а на изхода имаме екологични сдружения и организации, които се финансират с тези пари. Така всъщност излиза, че „чистият изразител на гражданското общество“ изобщо не е толкова чист, ами си е направо омърсен.

Макар да няма идеология на гражданското общество, то има свои принципи. Анархизмът, макар и да е идеология, в действителност съдържа всички принципи на гражданското общество – стремеж към свобода, справедливост, солидарност, федерализъм, инициатива, интернационализъм, антиавторитарност, безвластие. Единствените разлики са стремежът към изграждане на общество, базирано на тези принципи, както и революционните позиции и практики. За разлика от комунистите, анархистите имат вродена нетърпимост към държавата и смятат, че пътят към техния идеал минава през премахването ѝ, а не нейното използване и впоследствие вечно „отмиране“.

В практиката анархистите и гражданските борби са силно преплетени. Като се започне от организирането на взаимноспомагателни каси между работниците, поставили началото на социалното подпомагане, мине се през борбите за 8 часов работен ден, еманципирането на жените, антирасистките кампании, правата на хомосексуалистите и др., се вижда, че анархистите имат роля на автономен и радикален изразител на гражданското общество и че те винаги са били част от него. Страните, в които има силно гражданско присъствие анархистите, обикновено са като авангард. Така например в Испания, Франция, Италия, Гърция, Германия, където има силно гражданско присъствие, ще забележим че има и най-много привърженици на анархизма. В страни, където няма толкова граждански вълнения, анархистите не са чак толкова силни – страните от бившия Източен блок.

Така и в България, в годините, когато има силно гражданско общество (до 1946 г.), анархисткото движение е във възход. Следвайки тази мисловна връзка, можем да стигнем до логическото заключение, че гражданското общество в България е слабо в момента, тъй като са слаби и анархистите.

Ролята на независимите синдикати

е да защитават интересите на трудещите се пред техните работодатели и държавата. Тази тяхна роля е преплетена с функциите на гражданското общество. Може да се твърди, че синдикатите представляват гражданското общество в областта на труда – формирането на работната заплата, колективни трудови договори, работно време, условия на труд, болнични, здравно и пенсионно осигуряване и др.

За разлика от други места по света, в България синдикатите не са толкова независими, което пречи на изпълняването на основната им функция – да защитават правата на трудещите се и да се борят за нови. Причините за това са основно две: оказваното им политическото влияние и формата на борба.

Историята на двата по-големи синдиката у нас, КНСБ и КТ „Подкрепа“, винаги е свързана с определена част от политическото пространство. КНСБ – със социалистите, а КТ „Подкрепа“ – със социалдемократите и либералите. Така не са случайни действията на КНСБ, които отбелязват 1 май, деня на труда, заедно с БСП, както и кандидатурата на председателя на Подкрепа Константин Тренчев за евродепутат от листата на либералите. Обвързването на синдикатите с определени политически партии влияе негативно върху независимостта им и създава противоречие между членуващите в тях и курса, поет от ръководството на синдиката. Този разрив тече постоянно в годините след 1989 г., като синдикатите губят членове, които напускат поради разочарованието си. По неофициални данни дори е застрашена националната им представителност, т. е. над 100 хиляди членуващи в тях.

Другата линия, водеща до тяхната неефективност, са начините на водене на борба. Липсата на революционни синдикати у нас, които да не правят компромиси с исканията на трудещите се, до голяма степен отслабва силата на гражданското общество.

(следва)

Ал. Пешунски