Капутализмът на 21 век

печат
Ендшпилът

Писанията на хора, които в момента движат милиони, милиарди и понякога трилиони долари, е добре да се четат. Това може да ни даде някаква представа за посоката, в която ще поемат тези огромни капитали – макар и да не е задължително посоката, която предричат съответните автори. Движението на капиталите в нашия свят дава пряко отражение върху живота на милиони хора, околната среда и не на последно място – тактиката и стратегията на съпротивата и революцията. Намаляването на „свободните“ капитали – поради прахосване, злополучни борсови машинации, ценови войни без победители и пр. – отслабва самия капитализъм. Много от тези книги дават съвсем конкретни сценарии за следващите провали на капитализма и в немалко случаи са единодушни за тях. Тяхната основна грижа е т. нар. „ендшпил“ – също често срещано заглавие и тема – или как да играят „играта“ в нейния край, за да спечелят или поне да не изгубят. Мнозина наши „приятели отляво“ се изживяват като страна в тази игра и смятат, че играят с черните фигури на същата дъска, но това е илюзия. Нашата цел трябва да бъде да обърнем дъската и да я счупим в главите им в най-подходящия момент – когато са достатъчно каталясали, за да пискат повече и да ритат по-малко. За да изберем момента обаче, е добре от време навреме да следим ходовете им, за да не цъфнем росни-росни, когато е вече късно и те са започнали новата игра с нови сили. В следващите броеве ще се опитаме да опишем някои от сценариите, които те считат за най-вероятни, и какво можем да извлечем ние от тях.

Виж кой говори

Прогнози за неминуемия капут на капитализма и неговото олицетворение – САЩ – гъмжат из цялото „публично пространство“. Да оставим за момент „левия“ печат и „левите“ движения, които никъде няма нито да се запечатат, нито да се придвижат, ако не излязат веднъж завинаги от тресавището на реформизма, и да обърнем внимание на пророчествата „отдясно“, за да видим къде точно ги боли онези, които ги боли за любимата им форма на експлоатация. В статия, озаглавена „Прогнозата за новата година“ от 31 декември 2011 г., Пол Крейг Робъртс, бивш заместник финансов министър на САЩ и редактор на Уол Стрийт Джърнъл, пише: „Спасението на Америка ще дойде, когато Вашингтон претърпи поражението на своите амбиции за световно господство“. Авторът сравнява последните законови инициативи на режимите (по неговите думи) на Буш и Обама със зверствата и мегаломанията на хитлерова Германия и сталинска Русия. По-интересната тема в обширната статия обаче е реакцията на самото американско общество. „Това говори достатъчно за стойността, която свободата има за американците – пише Робъртс. – Американците явно приветстват епохата на тиранията, в която навлизат“. Аргументът в полза на това твърдение е, че те подкрепят или републиканците, или демократите, чиито действия са еднакво вредни за свободата, а не подкрепят предпочитания от автора кандидат Рон Пол. Всъщност повечето от острите (и напълно основателни) критики в писанията на Робъртс и мнозина като него имат подобни цели – да избутат на преден план някакъв техен кандидат за президент. „Рон Пол е нашият последен шанс“ пише Крейг Робъртс и с това, за съжаление, сам изхвърля писанията си в смрад­ливата кофа на електоралната пропаганда. Независимо от намеренията на авторите обаче, доста от данните и заключенията си заслужава да бъдат нарочно извадени – или по-скоро избавени – от прокапиталистическия контекст, в който са поднесени, и да бъдат поставени в добра жизнена – тоест смислена – среда.

Когато контекстът смърди, и текстът намирисва

В текстове като този на Робъртс често може да се прочетат с различни вариации следните твърдения: „конституцията, плод на осемвековна борба, родила англо-американската гражданска свобода…“ или „идеите, които режимите на Буш/Обама институционализираха, са напълно чужди на англо-американските идеи за законност и свобода“ (от статии на същия автор). Подобни лъжи не са добра околна среда за нито едно твърдение, особено ако то е точно и добре аргументирано. Винаги когато чуем нещо от рода на „англо-американската свобода“, сме длъжни незабавно да го изрежем с острия скалпел на аргументите, защото тези идиотщини са не само вредни, но и в достатъчна степен престъпни. Те често замърсяват иначе напълно основателни критики към сегашната система и пречат за възприемането им от нормално мислещи хора.

За свободата и лицемерието

Англо-американски идеи за законност и свобода няма. Американската „революция“ от края на 18-ти век – тъй гръмко възхвалявана от всякакви блюдолизци на властта – е война на законността срещу свободата, достатъчно кръвопролитна и красноречива. Конституции, конгреси, декларации и прокламации – това е бошлаф за всеки човек, който истински милее за свободата. Всички тези хартии не стават и за нужника, докато камшиците плющят по гърбовете на робите и телата им увисват по бесилките, защото са погледнали накриво оня, който изнасилва жените и децата им. Създаването на Съединените щати и тяхната „независимост“ има един ясен резултат – запазването на робството в неговия най-жесток вид, докато „култивирането“ на Северна Америка не позволи да бъдат въведени по-рафинираните негови форми. Такива по-рафинирани форми към този момент са въведени вече в британската империя и тя използва това свое „морално предимство“ във войната с американските си колонии. На 7 ноември 1775 г. лорд Дънмор издава едноименната прокламация, с която обявява военно положение и обещава свобода на всички роби (поробени от същата тази империя със съответните закони век по рано), които напуснат своите господари да се бият на страната на короната. Четири години по-късно британският генерал Хенри Клинтън издава прокламацията от Филипсбърг, която освобождава робите и без да се запишат в английската армия. Към края на войната англичаните (вече „различни“ от „американците“) с присъщата лицемерна почтеност изпълняват обещанието си, като преселват близо 20 хиляди освободени роби в Нова Скотия (днешна Канада), карибските острови и дори в Англия. Десетки хиляди негри намират свободата си в британската униформа, тоест застават на страната на свободата срещу „Страната на свободата“. Същата възхвалявана „конституция“, от 1787 г. – тоест „законността“ – съдържа изрични разпоредби в полза на робовладелците – на практика „либерализираната“ търговия с роби през първите две десетилетия „свобода“ е най-интензивната до този момент – десетки хиляди чернокожи мъже и жени са изтръгнати от домовете им в Африка, за да гинат по памучните и тютюневи плантации на „отците основатели“. „Изконното си право“ да притежават хора като добитък американските памучни плантатори защитават с оръжие и през войната за „независимост“ на Тексас (1835-36) – независимост предимно от мексиканските закони, забраняващи робството поради друга гнусна политическа конюнктура, но вече от испанска, а не английска страна.

Дванайсет президенти на САЩ са робовладелци, като осем от тях са имали роби и докато са обитавали Белия дом. Последният от тях, Юлисиз Грант ясно пише за какво е била цялата „освободителна“ гражданска война (1861-65): „Скоро робите щяха да станат повече от господарите и тъй като не бяха благосклонно настроени към тях, щяха да се вдигнат с цялата си мощ и да ги изтребят. Войната струва скъпо както на Юга, така и на Севера, но както в кръв, така и в средства, си струваше цената“ (1885). С други думи, пред заплахата от истинско масово робско въстание – борба за свобода в най-чиста форма – радетелите на „англо-американските ценности“ предпочитат касапницата с над 1 милион жертви – повече от всички останали войни на САЩ, взети заедно. В Гражданската война Северът просто изиграва лицемерната „освободителна“ роля на английските генерали век по-рано, като единствената разлика е, че „побеждава“. Ако войната беше срещу чудовищната институция на робството, то извергите плантатори и търговци на роби от Юга (а и не само от Юга) щяха да бъдат набързо обесени след края на войната, а портретите на „отците основатели“ робовладелци нямаше да висят по училищата, с имената им нямаше да кръщават булевардите във всеки американски град до ден днешен, а столицата нямаше да носи името на първия от тях (Джордж Вашингтон има 216 роби). По всички човешки писани и неписани норми робството е геноцид – Прудон неслучайно го нарича убийство – и виновниците за него можеха поне да бъдат заклеймени по подобаващ начин век по-късно. В тази война обаче победител не е свободата, а лицемерието. Ейбрахам Линкълн през 1855 г. пророчески пише: „…[ако победят,] бих предпочел да емигрирам в някоя страна, която няма претенции за свободолюбие – в Русия например, където деспотизмът е чист, без примеси от лицемерие“. Последната дума, „лицемерие“, Линкълн изписва с „грешка“ – „hypocracy“ вместо „hypocrisy“, – с което въвежда неологизма „хипокрация“ (или „власт на лицемерието“), който достатъчно точно описва политиката не само на САЩ, но и на целия просветен Запад до ден днешен.

Робството през 19-ти век

Тази кратка разходка из американските исторически забележителности има две цели. Първата е да ни напомни за онова, което често ни карат да забравяме – каква и най-вече чия свобода е защитавала „страната на свободата“, но да речем, че това е минало незабравимо и пресвещени старини. Втората е много по-важна – възходът на робството в американските колонии през 18-ти и 19-ти век показва, че докато има пари и власт, никакъв интелектуален, морален, духовен, технологичен, социален и прочее прогрес не е необратим. Раздел 2 от Член IV на конституцията на САЩ от 1787 г. задължава всеки „гражданин“ да връща избягалите роби на техните „работодатели“. Почти по същото време, но от другата страна на „новата ера“ (1760 г. преди Христа), такава разпоредба е „разписана“ в законите на Хамураби. Камшикът във Вирджиния през 18-ти век след Христа едва ли е по-сладък от камшика във Вавилон през 18-ти век преди Христа, макар да е бил по-„просветен“. За близо 12-те милиона поробени африканци в двете части на Америка между 16-ти и 19-ти век Възраждането и Просвещението са най-мрачната епоха в човешката история. За да поставим нещата в перспективата на времето, е добре да отбележим, че цялото население на Англия в началото на 19-ти век (1801 г.) е около 8-9 милиона. •

А. Ванчев

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *