Министерско словоблудство

Ритане  по кокалчетата се очертава в ГЕРБ-овия кабинет. Строителният министър убеждава хората да дават парите си за саниране на жилищата си, а не да ги трупат в банкови влогове. Ако това тръгне масово, евентуално би дръпнало килимчето изпод краката на финансовия министър, принципала на банките. Но това е само зрителна измама.
Санирането, твърди Росен Плевнелиев, щяло да помогне  на хората да си намалят разходите за отопление. На това отгоре – вечната парична въдичка! – спестеното щяло да бъде няколко пъти повече от лихвите, които можело да се получат от влог в банката. Министърът в общи линии говори истина, но далеч не я казва цялата.
Впрочем, преди да се пристъпи към саниране, на всяка сграда трябвало да се направи „технически паспорт“. Срещу 1000 и повече лева на домакинство. Ако нямате пари, ще ви ги вземат със съдебна заповед. А това е само прелюдията към великата операция „саниране“…
Не са толкова много хората в България, които с лекота ще извадят от джобовете си четирицифрени суми за поставяне на сградна топлоизолация. А сред най-нуждаещите се от такова нещо – панелните обитатели – този процент е пренебрежимо малък. Причината е от ясна по-ясна – който има пари, се снабдява с нормален тухлен дом и продава опакованата с бетон желязна клетка, на която за приличие някой е дал името „жилище“.
И ако все пак натъпканите в железобетонни кафези решат да си „санират“ блоковете, парите за това ще дойдат не отдругаде, а от банките – то си е съвсем ясно и наскоро беше официално  заявено.
Словоблудството обаче не свършва с подканата „подкрепете регионалния баш майстор“. И строителният министър, и цялата му кохорта подгласници упорито налагат схващането, че „топлоизолиране“ = „саниране“. Което за обикновените хора значи облепване на панелките със слоеве топлоизолиращи материали.
Думата „саниране“ е от латински произход и означава „да направиш нещо по-здраво“. И това заздравяване се прави из основи. В случая с панелните блокове: първо обитателите трябва да се изнесат от жилищата си, след това стените и подовете се разкъртват за проверка на здравината свързващите панелите елементи, като при нужда те да се подменят. Следващият етап е тотална смяна на всички тръби от ВиК инсталацията, всички електрически кабели, всичката дограма…
Така в Германия хората бяха свикнали да живеят под наем. След обединението на страната фирми от западната част с опит в тази дейност се заеха със саниране в източната. Осигуряват други квартири, санират из основи и после „временните изселници“ се връщат в заздравените си и забележимо разкрасени блокове. Операцията, естествено, завършва с доста прилични печалби за саниращите фирми.
Как ще стане тази работа в България – хич не е известно. Преобладаващата част от панелните обитатели са собственици  на жилището си (обикновено то им е единствено) и няма къде да се изнесат. Но дори да намерят временен подслон, за собственика остава проблемът да приведе опустошените стени, подове и тавани в приличен вид, което гълта немалко средства. А откъде ще ги време?
Санирането  в България е обречено. В световен мащаб – също. Защото е равностойно на удължаване на експлоатационния срок на стари блокове с отработен ресурс в атомни електроцентрали.

Славянка Мундрова-Неделчева