Неолиберализъм и държава

През последните 20 години неолиберализмът доминира в световен мащаб. По целия свят правителствата и на десницата, и на номинално левите извършват всеобхватни процеси на приватизация и дерегулация, премахват бариерите за достъп до държавни активи пред частния капитал. Ролята на пазара се раздува до неимоверни размери. В публичното пространство се поддържа неолибералната догма, че няма друга алтернатива пред обществото.
Но през отминалата година се случи немислимото. Започналото като колапс на американския жилищен пазар се разпростря като криза на глобалната финансова система. Правителствата на две от най-развитите капиталистически нации, САЩ и Великобритания, национализираха ключови институции. Неолибералната политика е мъртва. Някои като британския икономист Уил Хътън се опитват да докажат, че е необходим обрат към Кейнсианския „мениджърски капитализъм“. Неолиберализмът обаче не се свежда до дерегулация и приватизация. Той е предимно начин на разпределение на политическата и икономическа власт. За неолибералите всяка форма на регулация и колективизъм води до тотаталитаризъм. С тези аргументи те оправдават своите идеи за ограничена държава и прехвърляне на отговорностите от публичния към частния сектор. Разликата между неолибералната теория и практика е по отношение ролята на държавата. В новата си интерпретация държавата има активна роля. Тя се използва като лост от неолибералните правителства за използване на авторитарни политически стратегии с цел засилване на пазара. През 1981 година, когато американските авиодиспечери обявиха стачка, Рейгън не се посвени да забрани техния профсъюз. През средата на 80-те години правителството на Тачър в Англия използва грубата сила на държавата, по-точно на полицията и тайните служби, за да разбие силния профсъюз на миньорите. Този облик на неолиберализма не трябва да ни изненадва. През цялата си история капиталистическият начин на производство е тясно обвързан с активната намеса на държавата в икономиката и обществото. Както Карл Полани показва, дори при „ранния, анархичен капитализъм през средата на 19 век, през което време пазарът по презумпция е свободен от регулациите на държавата, се набелязва едно нарастващо организиране и очертаване на стремеж към държавна намеса“. Конкретен пример дава и Наоми Клайн: „американски корпорации, които бяха в Ирак за възстановяване, бяха част от огромно протекционистко мошеничество, където американското правителство беше поставило високи бариери пред техните конкуренти“. Капиталистическата държава привилегирова интересите на доминиращата икономическа класа. При неолиберализма това става още по-интензивно.
Случващото се в глобалната икономика би могло да се превърне в обща криза на политическата и икономическа легитимация на капитализма. Историята, а и днешни примери от Латинска Америка и другаде показват, че е възможно да има разнообразни форми на социална организация. Неолиберализмът и капитализмът не са неизбежни. Бъдещите социални алтернативи трябва да се легитимират като контрапункт на капитала и държавата.
По материали от Z NET