Пациент или сървайвър?
Ситуация: на човек му прилошава. Личният лекар не си вдига телефона. Близките на болния викат „Бърза помощ“. Линейката пристига след час и двайсет и пет минути. Ни дума за извинение, ни сянка на неудобство. Мерят кръвното, говорят с пациента като с малоумен, накрая отсичат, че няма поводи за притеснение. Отказват да го карат до болницата – не и без направление, а те няма да препоръчат хоспитализация. Заминават си. След час – нова криза, ново очакване. Трескаво търсене на познати с познати медици – познатото търсене на „връзки“. Спешно вземане на заем или теглене на пари от банкомат. На бойно поле да си – пак по-бързо ще те обслужат и ще ти обърнат повече внимание. Естествено, за да те вкарат пак в месомелачката. В месомелачката на цивилния ни „мирновременен“ живот не си дават зор да те върнат. Животът и без туй е страдание, нали?
Привържениците на „няма по-добро измислено от това устройство на света“ вдигат рамене. Казват, че „отделни лекари се били комерсиализирали“. Дрън-дрън. Здравната система е комерсиализирана, болниците са търговски дружества. На личните лекари им се плаща за брой клиенти, не за качеството на услугата – запазен живот, съхранено здраве. Имаш пари – живей. Нямаш – вземи от приятели. Нямаш приятели (пропуска се покрай ушите обстоятелството, че нямаш богати приятели)? Ами значи си лош човек, мри!
Системата на здравеопазването след премахването на поликлиниките с участъковите лекари и неограничения болничен прием е доста странно нещо. Не е машина за лекуване, а машина за реализиране на печалби. Днешните лични лекари, наследници на предишните участъкови, би трябвало да разполагат с достатъчно средства за диагностика и терапия. Да бъдат много добре подготвени, да познават пациентите си и историята на техните недъзи. Човешката памет има ограничения, затова са измислени компютрите. Специализиран софтуер в други области анализира сложни системи, доказателствата от този анализ се смятат за валидни в съда, в научните теории. Но самите лекари не вярват на „машините“. Имат известни основания. Масовото производство гони количество, малките серии диагностични и терапевтични апарати са скъпи. От друга страна – в едно звукозаписно студио боравят с отделните звукови нишки отвъд ръба на въображението. С какво ухото на лекаря е по-добро от същата техника? Базата данни сравнява записа на сърдечните тонове, графиката на кардиограмата – сигурна диагноза на проблема, която не се влияе от настроението на доктора. Не, казват лекарите, нужна е интуиция. Ами използвайте тази интуиция да изберете от предложените от компютъра възможни диагнози!
Само че това изисква повече реална работа, а личните лекари, които по списък имат по 6000 пациенти, търсят именно бройката, от която капят пари. Високопарните слова за „дълг“ остават за камуфлаж. Медицината вече не е призвание и страст да помагаш на нуждаещите се. Тя е поминък. Бизнес. Нищо лично. И то в сфера, където личното е решаващо.
Колко струва един часовник, който следи сърдечния пулс, температурата, други показатели? Реално – по-малко от мобилен телефон. Колко струва преносът на тази данни към компютъра на личния лекар, те да се трупат в личните папки на неговите пациенти? Колко струва да ги обработва софтуер за предварителна диагностика, върху резултатите от която лекарят да упражнява своето прословуто „шесто чувство“? Така че да регистрира проблем още преди на пациента да му стане зле. И тогава сам да алармира „Бърза помощ“.
Много ли пари трябват за това?
Не повече от похарченото за бюрокрацията в здравеопазването, не повече от лекуването на настъпилите поражения върху организма, но с повече краен ефект – предотвратена ранна смърт или инвалидност.
Ако личният лекар, който е общопрактикуващ, не е сигурен, че може да помогне, той праща пациента на преглед при специалист или му прехвърля данните. Статистически това ще се случва на 30-40% от пациентите на личния лекар.
Тесните специалисти също успяват да помогнат на около 60-70% от пациентите си. Останалите ги насочват към болниците, където имат по-прецизна апаратура, повече персонал за цялостни грижи – тоест мощна материална база за борба против заболяванията. Простата сметка е, че в болница ще попадат едва 10 на 100 от обърналите се с оплаквания към личния си лекар.
Оттук е пределно ясно как трябва да се разпределят средствата – според структурата. Многобройни лични лекари, по-ограничен контингент специалисти и накрая – болници. В настоящата реалност обаче нещата се объркват. Плащането на бройка пациенти на личните лекари, вместо за свършената работа – процедура и резултат от нея. Това задоволява личните лекари (а те дори не преглеждат пациентите, техните сътрудници само пишат рецепти), задоволява и Здравната каса – тя плаща по-малко, отколкото би плащала за резултати. Добросъвестният лекар, който не го мързи и не го е страх да лекува, губи. Значително повече губят пациентите – просто мрат от некачествено обслужване.
Лимитът по изискванията на Касата е 20 минути преглед на човек. Тоест не повече от 300-400 прегледа месечно. Ами останалите до 1000 или 3000 и повече, дето ги имат личните лекари по списък? У нас личните лекари работят като диспечери, раздават си талоните за консултация, които са по 50-60 на месец (и пак – къде са останалите?), или пък директно изпращат пациента в болница, независимо, че веднъж са получили плащане за всеки човек от практиката си, независимо дали им се е мярнал пред погледа.
После в болницата пък се правят маса скъпи изследвания на същия пациент, които са рутинни и в компетенцията на личния лекар и на специалиста. Касата не може и не иска да покрие нещо повече от престоя в болницата заедно с храната, понеже си е определила финансовите рамки – т. нар. „пътеки“. В болниците лежат тежко болни пациенти, които харчат много повече, отколкото се плаща за тях, и болниците затъват в дългове.
Тук е мястото да упрекнем и пациентите. Те идват, чули-недочули, прочели нещо в интернет, настоявайки за изследвания и процедури, които не са им нужни. Това обаче е проблем на постоянна образователна практика след населението, която да започва още от училище. Децата учат маса излишни неща, но не и да познават тялото си и да се грижат за него. Възрастните пък мислят, че „вече са се изучили“.
Въпросът е какво можем да направим, за да променим това положение? Твърде малко, ако не засегнем самите основи на социално-икономическия модел на обществото, ако не променим логиката и целите му.
Един минималистичен изход, само колкото да компенсираме част от деформациите на системата, би бил самоорганизиране по жилищни блокове и селски махали. Линейките се бавят? Разберете се със съседите да имате дежурен автомобил. Съберете доброволци, които да се обучат за санитари. Направите ли това, настоявайте да ви предоставят инструктори, апаратура, консумативи, специален режим на движение на автомобила, а защо не и оборудвана кола. За сметка на държавата, от джоба на политиците и чиновниците, отговорни с действията и бездействията си за сегашното състояние на здравеопазването, от джоба на търговците с медицинско оборудване и лекарства, от корпоративните производители – те също са съучастници в безобразието. В никакъв случай не се съгласявайте тези ваши квартални отряди за бърза помощ да бъдат администрирани отгоре. Вие сами, на съседски съвети, ще ги ръководите. Ще си помагате с другите съседски съвети. Борете се институциите да признаят правото на тези ваши „бързи помощи“ да лекуват и да ангажират болниците с докараните пациенти – но без условия от тяхна страна, защото условията им ще са да станете винтчета от същата система, която ви убива по мъчителен, но доходоносен за себе си начин.
Започнете ли това, ще спасите не един свой близък. И най-важното – ще се убедите, че само по този начин, чрез пряко гражданско действие, е възможно оправянето на положението. Държавата не решава проблеми, тя само налива пари в тях. Започнете ли сами да се справяте, ще видите кристално ясно, че държавата само пречи, че не ви е нужна нито тя, нито печалбарските навици на капитализма. •
Доктор Докторов, общопрактикуващ нещастник, през останалото време – също пациент
