Паоло Финци за „Свободна мисъл“

печат
Паоло Финци е италиански журналист и анархист, участващ в издаването на италианското анархистко списание „А”. Някои от по-старите ни читатели може да го познават от годините през които са били в емиграция. След 37 години Паоло Финци отново се среща с български анархисти на конгреса на ИАФ в Карара, където охотно приема поканата за интервю на нашите кореспонденти там, специално за читателите на „Свободна Мисъл”.

Представете се накратко и кажете няколко думи за вашето списание?

Казвам се Паоло Финци и съм част от редакционния екип на месечното анархистко списание А . Това списание излиза редовно девет пъти в годината от февруари 1971 година и вече сме публикували 347 броя. Списанието ни не е част от нито една анархистка група или федерация, а е независимо анархистко издание, което се опитва да бъде в добри отношения с Федерацията на италианските анархисти, без да бъде практически част от нея. Разбира се, споделяме всички основни идеи на революционния анархизъм, чийто най-голям представител в Италия е Малатеста и които изразяват идеите на мнозинството в италианското анархистко движение. Ние бяхме много критични, особено в края на 70-те и началото на 80-те, срещу тенденциите за въоръжена борба и все още сме така настроени.

Имате предвид групите като „Червените бригади”?

Да, но не само тях, защото те бяха ужасяващи маркс-ленинисти. Ние също сме критични и към малката, но съществуваща все още тенденция за въоръжена борба сред някои безвластнически групи. Едва ли в кратко интервю може да се обясни нашата позиция ясно, но ние мислим, че насилието е много деликатен пункт в класовата борба. Аз лично не определям себе си като привърженик на ненасилието, но мисля, че изхождайки от целите на анархизма, ние би трябвало да използваме насилието само в много специфични моменти от нашата борба – не може насилието да бъде вдъхновяваща ценност в анархизма, защото насилието само по себе си е абсолютно авторитарно. Това означава, че насилието в анархизма и по-специално концепцията за въоръжената борба в днешно време е доста авторитарен принцип всъщност. Това, разбира се, не означава, че анархизмът никога не трябва да прибягва до насилието – по време на антифашистката съпротива анархистите бяха важна част от борбата и първите, които осъзнаха, че има нужда от силен отпор на фашисткото насилие. Но това са специфични ситуации. Като цяло анархизмът се нуждае от светлината на слънцето, от пряката демокрация, самоуправлението – това са нормалните ситуации, пред които е изправен. Ние трябва да се борим срещу държавата и го правим, но не сме много щастливи от факта, че трябва да го правим постоянно – това е наше задължение по-скоро, а не удоволствие – това имам предвид. Ако се върнем на списанието, както казах, то е месечно и излиза редовно, както и „Уманита нова”, вестникът на ФАИ, който е седмичник и също излиза редовно – това постоянство смятам, че е много важно за движението, защото тези неща показват как се създава безвластническа структура, която действа редовно и нормално. Казвам това, защото едни от проблемите на световното анархистко движение е именно липсата на структури, на силни организирани групи. Има различни инициативи, които обаче съществуват твърде кратко време и точно затова нашето постоянство в издаването и на вестника на ФАИ, и на нашето списание е толкова важна. Така че ние вярваме не във вечните, но в дългосрочните безвластнически инициативи. Много е важно да има редовни безвластнически и анархистки инициативи. Нашето списание излиза в около 4500 броя, от които продаваме около 3000, но за нас е ясно, че имаме около 2000 читатели, което е нормално, но също така имаме хиляди контакти чрез нашия уебсайт, така че имаме общо около 3000 читатели, което не е много, но все пак е нещо и показва, че сме важна част от алтернативното безвластническо движение.

Какво мислите за автономисткото движение, чиито следи могат да се открият в стихийния анархизъм и в момента, не само в Италия, но също в Гърция и дори Германия? Какво мислите за италианското автономистко движение от 70-те?

Ние бяхме много критични към тези движения, защото въпреки че бяхме и сме сигурни, че част от тези хора бяха и са честни безвластници, ние знаехме, че под повърхността лидерите на тези движения бяха точно и ясно свързани с малките маркс-ленински партии и те просто използваха безвластническия език, просто защото сталинско-ленинските термини бяха старомодни вече, дори по онова време, и бяха неизползваеми. Трудно е да се обясни накратко цялото автономистко движение, но като цяло нашата позиция е доста критична към него. Ние от нашето списание мислим, че трябва да бъдем отворени и да имаме връзки и с други хора и движения, не само анархисти, но само при точно изяснени базови понятия. Ние мислим, че маркс-ленинизмът е абсолютен враг на анархизма.

Това в България го знаем много добре.

Да, сигурен съм, че е така. Това обаче е много голям проблем в западните страни, защото често антиамериканските настроения водеха хората до позицията да отричат или да не отдават достатъчно голямо значение на престъпленията на съветския и другите източни режими – говоря за времето на Студената война най-вече, но тези настроения се усещат понякога и днес. От друга страна ние анархистите винаги сме били против държавите. Лично аз мисля, че болшевизмът винаги е бил рак за работническото движение, не само за автономисткото, но и за класическия анархизъм – опасен враг, не по-малко опасен от американския империализъм. Даже смятаме, че руският империализъм беше много по-лош в много случаи, например ако излезем от големите политически идеи, аз лично предпочитам (въпреки огромното си несъгласие с повечето неща от системата) да живея в западна страна, отколкото в източна. Това е, защото знам за какво става дума – тук на запад имаше много честни хора, които допринесоха много за последвалата свобода, особено анархистите допринесоха много по време на антифашистката съпротива в Италия и даже тази фалшива свобода, която имаме в момента, я дължим поне частично и на нашата активност. Докато в източноевропейските страни анархистите нямаха голям избор – или да бъдат убити, или в най-добрия случай да оцеляват в мълчание. Затова аз мисля, че анархистите се борят преди всичко за свобода и се нуждаят винаги от повече свобода и точно затова никога не сме били съгласни с само с една опростена антиамериканска тенденция на мислене и дейност. Затова и когато съветската система се срути през 1989 година, ние веднага започнахме да пишем и да подпомагаме, дори и парично новите анархистки движения в Източна Европа. Затова и в първите години ние подпомогнахме, доколкото можахме, наши другари в Полша, Русия, Украйна и др., защото това беше важен момент в тяхната история и възраждането на анархизма в тези страни беше много важно за нас.

Може да се каже, че вие сте независима идея. Какво е положението с независимите медии в Италия и как те се борят с пропагандата на Берлускони, неговите медии и въобще масмедиите като цяло?

Сега в Италия има много интересна ситуация, тъй като шефът на правителството, който е и най-популярният политически лидер, е собственик на 3 частни телевизии, а като шеф на правителството е вече и шеф на 3 „обществени” телевизии – определено имаме голям проблем с концентрацията на власт. Но това не е единственият проблем. По-големият проблем е, че цялото това нещо се дължи повече на съгласието на хората, отколкото на политическите репресии. Правителството се опитва да наложи фалшив консенсус, основан на собствената му политика, и ролята на медиите е много, много важна. Така че ние знаем, че е много важно да имаме алтернативна мрежа, но също така разбираме, че сме в много тежка ситуация – опитваме се да противодействаме, но се нуждаем от много по-големи неща.

Колко на брой независими медии съществуват сега в Италия?

Не мога да кажа точно, но има няколко големи, множество самиздатски публикация, локални вестници и радиостанции, програми и блогове в различни интернет пространства. Това е интересна реалност, но е абсолютно недостатъчно това, което имаме, в сравнение със силата на масмедиите и има още много работа да вършим.

Какво можете да кажете за нарастващия национализъм в Италия през последните години и особено през последните месеци?

Това е голям проблем и мога да ви кажа, че ние издадохме през последната година едно DVD за избиването на цигани от неонацистите – това е много важно, защото циганите в момента са абсолютният фокус на тези расистки кампании, което значи, че много хора – дори ляво ориентирани – изпитват страх от ромите и ги мразят. И като анархистка и антирасистка инициатива и списание ние организираме множество прояви, в които представяме и част от това DVD като отделен исторически момент от проблема с циганите, но също така често говорим против новите закони против циганите, срещу контрола и натиска, който се оказва върху ромските деца. Има много проблеми – не само с циганите. Това са проблеми, свързани с новата икономическа криза в ЕС. Когато тя започна, властта започна да търси мишени и в този случай това бяха циганите, но също така и неевропейските черни работници. Измисляйки нов враг, властите започнаха да карат хората да се чувстват в опасност от този „нов враг”, масмедиите започнаха да публикуват големи заглавия за криминалността и престъпниците, така че хората да започнат да искат повече полиция, нови закони срещу имигрантите. Всичко това е стар механизъм, който ние познаваме, но също така и много опасен механизъм. И затова всички прогресивно мислещи хора се насочихме към антирасистките действия и кампании – и като анархисти сме много активни в тази посока.

Кое е по-опасно – правителстевният расизъм или този на неонацистките групи?

Аз мисля, че третият вид расизъм – мълчанието на огромна част от населението – това е истинската опасност, защото нацистките групи винаги са извършвали тези атаки срещу антифашистите, анархистите, имигрантите, циганите, но те нямаше да бъдат опасни, независимо от упражняваното от тях насилие, ако не изразяваха донякъде чувствата на голяма част от населението на страната. Държавният натиск също се основава на консенсуса на мълчаливото съгласие и ние знаем, че това съгласие, изградено върху върху натиска и лъжите, е в много случаи плод на мълчанието и апатията сред обикновените хора. Както казах и преди, дори и сред част от лявоориентираната политическа сцена. И това наистина е сериозна опасност.

Какво бихте казали на българските анархисти и специално на редколегията на нашия вестник?

Първо, много съм щастлив, че говоря с български анархист. Аз се запознах с Балкански (един от псевдонимите на Георги Хаджиев) през 70-те и познавам добре него и жена му, но те бяха от старото поколение български анархисти. По принцип би трябвало да говоря само хубави неща – да стоим постоянно във връзка, да си разменяме идеи, но знам, че често това не се случва – къде заради разстоянията, къде защото сме малко или повече мързеливи. •
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.