Подзвездни мисли

Когато падне нощ излизам вън безшумно в тишината –
със свежест и със радости припълнено сърце,
оглеждам се внимателно надолу в мрачината
и след това заглеждам се във нощното небе.

Аз виждам там звезди безброй,милиони са огрели –
едни от изток, другите към залеза горят,
но всичките към залеза са път поели –
на път по своя вечен кръговрат

И мисля си ний хората като звезди не сме ли
минаващи така по земния си път
децата са звезди, току от изтока изгрели,
а старите догарят в свойта смърт.

Аз виждам там една звезда сред звездното небе –
върви към заник, с нея заедно вървим
За мене може би години ще се минат… за нея часове –
и тя, и аз след залеза блажено ще заспим

Но тя и другите милиони като нея
щом дойде нощ, и те от изтока огряват пак.
А ние хората, достигнахме ли своя заник,
не връщаме се никога, а спим във вечен мрак.

След нас потомците ни пак от изтока огряват –
ще тръгнат като нас по същия човешки път;
Ще отминават свойто пладне и ще остаряват,
от старостта си уморени, ще срещат свойта смърт.

О, звезди, умора, смърт, тъги и радости не знаете,
безпир трепетите там през вечни времена,
в небесния безкрай със кръговрата си играете
и таз игра ще трае, докато трае вечността.