Поезията на Христо Ботев на испански
Живка Балтаджиева подбра и преведе Ботевите стихове
Преди десетина години, в разговор с Живка Балтаджиева, разбрах с учудване, че испанските читатели много слабо познават българската литература, че на испански език са превеждани епизодично само няколко автора: „Български разкази“ на Елин Пелин (1944 г.), повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков (1944 г.), „Под игото“ на Иван Вазов (1949 г.). През 70-те и 80-те години пак епизодично се появяват преводи на Вапцаров, Гео Милев, Емилиян Станев, Димитър Димов, Анжел Вагенщайн, Любомир Левчев. Идеята за тези преводи е на български издателства и вероятно са предназначени по-скоро за Куба. Имало е несполучливи преводи на Христо Ботев.
От разговора ни научих, че Живка е започнала да превежда Ботев и че това е най-трудната задача, с която се е захващала.
И ето, тази година испанското издателство АМАГОРД е издало двуезичната книга „Христо Ботев – поезия“. В навечерието на 24 май в един от най-престижните университети на Мадрид тя е представена пред многобройна публика от студенти, преподаватели, българи и испанци.
В книгата са публикувани на испански и български 14 от най-добрите Ботеви стихотворения. Тя съдържа 174 страници, в които, освен стихотворенията, има пространен предговор, биография на Ботев и бележки за личности, свързани с революционната му дейност и творчество.
За мото на книгата Живка Балтаджиева е избрала думи на Ботев, взети от неговия вестник „Знаме“: „Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея всичко може да направи.“
Свързах се с Живка и тя ми изпрати от Мадрид електронен вариант на книгата, както и някои от възторжените отзиви на присъствалите на премиерата ѝ. Испанският литературен критик Луис Енрике Ибаньес горещо препоръчва новата книга. Той пише, че Христо Ботев е поет, от който испанците се нуждаят сега, и дава висока оценка на труда на преводача.
Живка ми писа:
„Не съм си и помисляла, че един ден ще се реша да пиша за Ботев. За оня далечен юноша, от когото никога няма да мога да се отдалеча. Неговото слово беше люлчината песен, която ми пееше моята майка, песента, която тя пееше, когато мъката й ставаше толкова огромна, по-огромна от волята й, и спешно се нуждаеше от помощ и опора, които не намираше в околното. Или когато дните в своята упорита монотонност и бруталност ѝ се виждаха празни, а тя не можеше да ги остави да си идат без да са почувствали устойчивостта и твърдостта на красотата, излъчвана от стиха.
Пееше ми Ботевите песни сутрин, по обяд и нощем, винаги, когато можеше да има един миг с мен. И мисля, че неговите думи бяха първата ми памет за света. Техният огън, техните бури, звезди, Балкан, самодиви, свобода и смърт, вечност, вик и мълчание, бяха моя свят. Водата беше жива, ястребите и соколите, чертаещи кръгове в небесата, ме пазеха. И когато през зимата изгладнелите вълци слизаха от Балкана, плачех отчаяно, защото не ме оставяха да ги погаля, по-лошо – чичо грабваше ловджийската пушка и стреляше срещу тях. Стреляше срещу вълка, който ближе раната на героя, докато хората са кой знае къде, навсякъде другаде, само не с него, не с героя, докато кръвта му изтича.
Това ставаше в Сливен. Бях около пет годишна и това означава, че вероятно става дума за лятото на 1953. Един ден, докато чаках на опашката за хляб, стискайки в ръка купоните и фантазирайки, внезапно чух едни шушукащи жени да произнасят името на Ботев. Върнал се е, казваха. Били го видели в гората, а и в самия град, на портите на къщата на Хаджи Димитър… Бяхме спасени…
Забравих хляба, опашката, всичко. Къщата на моя прадядо и къщата на Хаджи Димитър имаха обща оградна стена с малка вратичка в нея, която позволяваше да се преминава от един двор в друг. И там, отвъд тази вратичка, беше той, моят Ботев.
Исках да ми отворят тази вратичка, веднага!
Но баба се ядоса страшно, защото се бях върнала без хляб и без купоните, майка беше на работа, баща ми – в затвора. Шеташе наоколо само дядо ми, който почти не говореше с никого. Няма да забравя никога как, когато му изговорих задъхана моите мъки и страдания, гледайки ме в очите, спокойно и сериозно каза: „Истина ще е, чедо, винаги идва, когато е голямо страданието ни, винаги. Със собствените си очи го видях през 23-та година“. Не продума повече. Стояхме, без да помръднем, в мълчание и светлина. Сякаш завинаги…“
Да, и аз си спомням тези слухове, че Ботев е жив някъде в Диарбекир или в Балкана. Те се повториха няколко пъти в годините. А бащата на Живка, бате Димитър, все беше или в затвора, или в Бобов дол, или изселен.
Познавам добре родителите на Живка Балтаджиева. И двамата бяха анархисти. •
Костадин Зяпков
