Покана за танц

Лятото на 1952 г., последни седмици оставаха на купонната сис­тема – само пет години след края на войната. Бяхме най-малко пос­традалата от всички воюващи страни и скоро щяхме да станем – или бяхме вече – най-бедната.
През 1951 г. имаше някакъв Заем за развитието на народното стопанство. В часа по история учителят Маринов започна да чете имената ни и съучени­ците ми ставаха един по един и казваха „1000 лева“. Тези пари, есте­ствено, трябваше да бъдат дадени от родителите. Бях съвършено непод­готвен, не слушах радио, а всички вестници, които доставях вкъщи и четях, бяха спрени. Когато дойде редът ми казах само „не разполагам с такава сума, ако имам възможност да я изработя, може да участвам“. Следващият час председателят на учкома на Димитровския съюз на народната младеж Цоньо Аспарухов по радиоуредбата произнесе цяла реч срещу мен. Накратко – не само баща ми бил убит, но и аз съм бил враг, а такива като мен би­ли 5% от населението. Процентът никак не беше малък, ако се сравни с обявяваните резултати от изборите – 99,90 % за ОФ. Следващите години навсякъде щеше да ме придружава някакъв документ от гимназията, в който пишеше, че съм агитирал срещу Заема за развитие на народното стопанство!
Поради тези обстоятелства можах да си намеря работа само като „ТЕ-ФЕ-РЕ“(тежко-физически работник) с купони за най-голямата дневна дажба хляб в службата към общината. Началник на службата беше Минчев от Михайловградско, доскоро началник на ДС, сменен на този отговорен пост от Аспарухов, също от Михайловградско, синът на който веднага стана знаменосец на гимназията и председател на учкома. По това време „губернатор“ на Видин, както го наричаха, беше Фердинанд Козовски – бивш емигрант и съветски офицер от специалните служби и той от Михай­ловградско – извор на сигурни кадри от компанията на тези, които щяха да възцарят „вечна обич, вечна правда на света“ по въжделенията на поета Смирненски.
Началникът Минчев нямаше много работа, служителите я вършеха, а той се забавляваше. Беше назначил и 2-3 хубави момичета в кан­целарията, безспорно най-хубавото беше едно момиче от партизанското село Макреш, то беше и секретар на ДСНМ-то в службата.
Един ден ни съобщиха всички по-млади работници да направим другарско посещение на грани­чната застава близо до Раброво. В уречения ден, начело с Минчев, бяхме в камиона. Пристигнахме в заставата без никакви усложнения, никой не ни спря за проверка или за открити листове, както беше прието. Имаше някаква музика, лимонада и дълги учтиви разговори. В един момент скучаех сам, когато неочаквано хубавицата от канцеларията, с която дотогава не бяхме разменили и дума, ми предложи да се разходим в горичката зад заставата. Бях изумен, очарован и вместо да скоча, реших да се пошегувам. Казах, че може да се загубим и да ни хванат на границата. Тук явно се намеси моята съдба – или проклятие – да развалям най-хубави­те моменти в живота. Момичето не направи обидена физиономия. Няка­кво облекчение се изписа на лицето му. Повече не си проговорихме, нямах и работа из канцелариите. На връщане в камиона изведнъж усетих някакво необяснимо повдигнато настроение – просто ми се искаше да запея.
Щях да забравя тази случка, но не мина и месец, когато едно момче от Видин, почти мой връстник, изчезна. Родителите му, обезуме­ли от тревога, го търсеха и по брега на Дунава дали няма да го из­хвърли реката.
След няколко дена се разчу, че момчето било намерено застреляно до една слама край граничното село Брегово, сега град. Нямаше никакво официално съобщение или обяснение. Никой не смееше и да се интересува. Говореше се само, че родителите му били неблагонадеждни, според много често употребявания по онова време израз. Възможно е да са критикували народната власт. Имаше само предположения. Някои от тях не смеехме да изкажем на глас. Но…. такива бяха времената.
Иван В. Гуляшки