Полейте гробовете
Аушвиц
Изпито лице
угаснали очи
ледени устни
мълчание
разбито сърце
без дъх
без думи
без сълзи.
Сантино Спинели
* * *
„Човек звучи гордо“
Горки, „На дъното“
Решетки,
решетки,
високи стобори,
и звън от ключалки
на клетки,
във клетките – хора
унили
и мрачни
и бледи,
привели гръбнак,
победени.
Комплекс от величие,
зло
и позор
ЗАТВОР!
Нарове,
нарове,
дървени нарове мръсни,
хора по тях като звярове,
зли,
оскотели,
навъсени,
вързани, блъскани хора,
всеки на всекиго – враг.
Отделение второ –
ХО-
РЕ-
МАГ!
Във ъгъла край мръсния
клозет
сред кал и смет
получовек лежи зарит.
Краката боси,
тялото обвито
не в дрипи, не!
Разранените, мършави нозе
корема,
голите бедра,
гърдите
навътре хлътнали, изпити,
наболите болезнено ребра
обвива смачкана хартия
вързана с канап.
Главата струпеи покриват
по тялото –
следи от бичове.
Разкървавената уста,
жестоко блъсната с юмрук,
надава нечовешки вик –
единствен щик,
единствена защита
на хилавия луд.
Една консервена кутия,
ръждясала и смачкана отпред,
е цялата му собственост:
чиния,
плювалник,
дори клозет.
Човешкото отдавна
мъртво е
в душата на нещастника.
Ума и волята – сломени.
Вярата – угаснала.
Дори и жаждата за свобода
на вързания в клетка звяр
в безцветните очи
не блясва…
Но като някаква насмешка
дръзка
или протест,
или проклятие,
по вестника – съдран
и мръсен,
опасващ двете му бедра,
се мъдрят
огненочервените слова
на лозунга познат:
„СТРОИМ СОЦИАЛИЗМА
В НАШАТА СТРАНА!“
Но върху неговата хилава
снага,
като през някаква чудесна
призма,
лозунгът в контралозунг
се обръща
и болният,
измръзнал,
мръсен
луд,
от паразитите изсмукан –
изправя се,
издига се,
расте,
застава горд,
могъщ,
велик
и страшен,
жив паметник на живата
неправда,
жив паметник на източния
бяс,
и в неговия вик –
безумен,
див,
ужасен,
отекват страшните слова:
„СТРОИМ СОЦИАЛИЗМА
В НАШАТА СТРАНА!“
Дянко Марков
Софийски централен затвор, 1949 г.
Полейте гробовете!
Под стража, до черни гробове без
кръст
каторжника – мъртъв заровихме.
Напразно кънтеше коравата
пръст:
Полейте гробовете!
По пътя към лагера, в летния зной
ридаехме ние – суровите.
А мъртвите викаха там без покой:
Полейте гробовете!
И всяка нощ някой ни буди от сън
със писъка тъжен на совите.
Душите на мъртвите бродят
навън.
Полейте гробовете!
Земята ни – гробница цяла е тя.
Ръждясаха в нея оковите.
Излезте със свещи! Носете
цветя!
Полейте гробовете!
От мъртвите бяга палачът
презрен.
Треперят от страх октоподите.
Излизайте! Ражда се светлият
ден!
Полейте гробовете!
Васил Зафиров
Лагера Белене, 1956 г.
Авторът е третият подсъдим в процеса за взривяване статуята на Сталин на 3.III.1953 г.
