Пропаганда на дело
Независимо от категоричните изявления на Бакунин относно индивидуалния терор срещу отделните властници, колкото и висока да е била тяхната позиция върху йерархичната стълба, множество историци, социолози и политолози от различно интелектуално ниво, сред които срещаме пигмеи, които се хранят с „науките“ си, и колоси на буржоазната политическа мисъл, като Збигнев Бжежински, продължават да го сочат за идеолог и теоретик на тероризма. Своя принос във „философията на бомбата“, в по-нататъшното ѝ развитие и задълбочаване дава Бакунин. В своите трудове той защитава идеята за пълното разрушение, предлагайки ножа, отровата и въжето като ефикасни средства на борбата. Революционерите трябва – счита той – да останат глухи към риданията на обречените, да изключат компромисите, защото прочистването на руската земя ще се извърши с огън и меч“ – пишат дипломираните доносници, които не са се потрудили да прочетат дори ред от човека, посветил целия си живот на освобождението на унизените и оскърбените от гнета на държавата и грабежа на капитала.
Нека се обърнем към самия Бакунин. Това пише той в своята „Програма и цели на революционната организация на интернационалните братя“:
Политическото убийство никога не е убивало партиите, то се е оказвало особено безсилно против привилегированите класи… За да се извърши една радикална революция, е необходимо да се атакуват социалните положения и отношения, да се разрушат собствеността и държавата – тогава няма да се налага да се унищожават хора и да се обричаме на неминуемата и неизбежна реакция, с която никога не се е разминавало всяко общество, в което са били извършвани масови убийства на хора.
По друг повод (неуспешните изстрели на Дмитрий Каракозов през 1866 г. срещу „царя освободител“ – Александър II, – предизвикали осъждането им от Херцен, който пише в „Колокол“, че атентаторът е луд, фанатик или озлобен човек от дворянството и добавя: Само у дивите и грохнали народи историята си пробива път с убийства“), възмутеният Бакунин отговаря на своя стар приятел така: За нищо на света не бих хвърлил камък по Каракозов и не бих го назовал „фанатик или озлобен човек от дворяните“. И аз като теб не очаквам ни най-малка полза от цареубийството в Русия, готов съм даже да се съглася, че е вредно, защото ще събуди временна реакция в полза на царя, но никак не ще се удивя, ако не всички споделят това мнение и че в тягостното и непоносимо настоящо положение на нещата, мнозина ще кажат, че се е намерил човек, не особено развит философски, но затова пък и много по-енергичен от нас, който е помислил, че може да среже гордиевият възел с един удар. Независимо от грубата му теоретическа грешка, ние не можем да му откажем своето уважение и сме длъжни да го приемем като „наш“ пред гнусната тълпа от лакействащи царедворци. Противно на това, в твоята статия ти възхваляваш „необикновеното присъствие на духа у младия селянин и рядката му съобразителност и ловкост, с които спасил живота на господаря“. Любезни Херцен, изпод твоята ръка и перо, това е мерзко, не ти прилича и звучи смешно и нелепо.
Мисля, че всичко е ясно! Но от къде идва свързването на терора с анархизма? След Русия, през 90-те години на ХIХ век и началото на ХХ във Франция, в САЩ и ред други страни се разлива вълна от терористически актове, която те наричат ПРОПАГАНДА С ДЕЛА, насочени срещу президенти, крале и премиери, станали нишан на куршумите на отделни анархисти. Тези актове, заедно с писмената и устна пропаганда, дават повод на властите да гласуват в парламентите серия закони против анархистите. В България това са законите от 1907 г. (на стамболовиста Димитър Петков), „Срещу разбойниците“ от 1922 г. (на Стамболийски), както и законите „За защита на държавата“ и на „Народната власт“ (от Цанков и българските болшевики).
По-долу представям в резюме случая с гилотинирания, преди да е ненавършил пълнолетие Джеронимо Санте Казерио.
Роден на 9 септември 1873 г. в гр. Мота-Висконти (Ломбардия), Джеронимо е италиански анархист и антимилитарист, привърженик на пропагандата чрез дела.
Петото дете в скромно семейство, той се ограмотява в католическо училище, след което чиракува при майстор обущар, работи и в хлебарница в Милано, свързва се с анархистите и се самообразова. През 1891 г. (18-годишен) е вече в Рим, където присъства на процеса срещу анархистите, организирали бунт във „Вечния град“. През 1892 г. е арестуван за разпространение на анархистически позиви пред една казарма. Пуснат под гаранция, той бяга в Швейцария и след 3 месеца отива във Франция, в Лион, където получава подслон при тамошните анархисти, които му намират работа като хлебар, участва в техния идеен и организационен живот.
През 1894 г., след като научава за екзекуциите на Огюст Ваян и Емил Анри, чиито смъртни присъди президентът на Третата република Сади Карно отказва да отмени, той решава да отвърне на насилието на властта само със своята решимост. Пресата съобщава, че Карно ще посети на 24 юни откриването на световното изложение в Лион. Казерио си купува кама, взема влака до френския град Виена (в Изер) и оттам отива пеш до намиращия се на 32 км Лион. Пристига точно когато президентът минава с открита кола. С викове: Да живее Революцията! Да живее Анархията! той скача в колата и го намушва с камата. Казерио е арестуван, а Карно умира от раните си. Окован във вериги и подложен на садистични изтезания, младият анархист на 2 август е изправен пред съда на департамента Рона.
Обвиняемият заявява, че е извършил сам и напълно съзнателно своя терористичен акт и заявява: Вие, господа съдии, сте представители на буржоазното общество; Ако желаете моята глава, вземете я! Но не вярвайте, че с това ще спрете анархистическата пропаганда. Пазете се, защото ще пожънете това, което сеете.
Осъден на смърт на 3 август 1894 г., Джеронимо Казерио е гилотиниран в Лион на 16 август, преди да е навършил 21 години.
Не е моя работа да правя историческа равносметка на „пропагандата чрез дела“ – още повече, че аз съм последният български анархист (засега), участвал преди повече от шест десетилетия в тоя вид пропаганда. Само мога да отбележа, че абсолютна „присъда“ времето не може да произнесе. Тя зависи от историческия момент, от контекста и обектите ѝ, и най-вече от това, как ще бъде възприета от „V-то съсловие“. Що се отнася до собствената ми идейна, стратегическа и тактическа еволюция през годините, ще кажа, че съм стигнал до дефинирането на РЕВОЛЮЦИОННАТА СИТУАЦИЯ и съм абсолютен привърженик на превръщането ѝ, посредством организираната и ориентирана стихия на „нисшите класи“, в СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ. •
Георги Константинов
