РАДИКАЛНОТО КИНО:Томас Винтерберг, Догма `95 и „Скъпа Уенди“ `05

печат

Може би мнозина са чували за скандинавските кинаджии от теченията Догма, започнали от режисьора Ларс Триер, чийто студентски прякор „фон Триер” често взимат за фамилия. Естетиката на Догма 95 (по годината, която събира група кинотворци) на места е провокативна до крайност (“Идиотите”), на други – болезнена до крайност (“Танцьорка в мрака”), на трети – елитарна до крайност (“Догвил”, “Мандерлей”), но принципите са в експеримента, използването на минимални средства, лека малка камера, разграничаване от комерсиализма, търсене на сериозни теми, макар и не задължително злободневни, а болезнени за света днес, дори срамни – поглед в светове, които крием от самите себе си. В по-ранните си творби Триер има същите търсения, те довеждат до създаването на киностудия, за да не зависи от никого, да не му диктуват как и какви филми да прави и до Догма 95. После се появяват много последователи. Прави две брилянтни трилогии – една за злото, която завършва с шедьовъра “Европа”, и една за доброто, най-емблематичен от която е “Порейки вълните”. Биографията на Ларс фон Триер е изключително интересна и богата, носител е на редица престижни награди, но тук ще говорим за един филм, на който той е само сценарист, а режисьор е другият основател на вече разпадналото се сдружение Догма 95 Томас Витенберг. Ето какво разказва той в популярно интервю:

Г-н Винтерберг, новият ви филм „Скъпа Уенди” (филмът излиза през 2005 – бел. ред.), който показвате в Карлови Вари, разказва за американски тийнейджър, влюбен в оръжията, въпреки пацифистките си убеждения. Сценарият е на Ларс фон Триер. Защо се захванахте с този проект, след като сам казвате, че е напълно различен от досегашните ви опити и идеи за киното въобще?

Може би тъкмо защото е толкова различен и провокативен към мен. Напоследък усещах, че се изчерпвам в усилията си да следвам една линия, а не исках тя да се превърне в някаква изкуствена самоцел. Принципите на „Догма” се изчерпаха, няма смисъл да ги следваме с математическа точност, трябва да търсим нови хоризонти. Очевидно и Ларс е мислил по подобен начин.

Главният герой е момче, което неусетно обиква оръжията повече от хората около себе си. Какво искате да кажете с това?

На първо място това е универсална алегория за съвременните хора, които могат да се влюбват в своите вещи и дори да ги превръщат в табу. Но тук има скрита и политическа алегория, защото оръжието означава още сила и могъщество, което те поставя над обикновените хора.

Филмът очевидно няма нищо общо с принципите на Догма. Не ви ли е мъчно за тази идея, която ви направи световноизвестен?

„Догма” е най-смелото, най-силното и най-въодушевяващо нещо, което съм правил досега. „Празникът” наистина имаше огромен световен успех. Течението „Догма” стана библия за много млади режисьори по света. Но тя не можеше да продължава вечно. Особено когато за няколко години се превърна в мода и мнозина подражаваха, без да разбират нейните първоначални идеи, търсейки само комерсиален успех върху вълната на популярността. „Догма” я писахме като на шега, това беше своеобразна артистична провокация, имаше и много ирония в нея. А само след няколко седмици нашата игрива декларация стана истинска сензация, всички говореха за нея, публикуваха я навсякъде по света. Сега обаче, след 10 години, би било наивно повторение или демонстрация на артистичен егоизъм, ако публикуваме някакъв нов манифест. Ние, нейните автори, разбрахме, че нашата „Догма” е практически мъртва. Особено в Дания тя стана отблъскваща мода – можете дори да си купите мебели в стил „Догма”. Затова я обявих за приключена. За моя изненада обаче много млади режисьори реагираха агресивно и ме обвиниха в предателство.

За читателите на “Свободна мисъл” представям и самия манифест, който в българските медии почти не е разпространен. Ето го сега с едно „леко” закъснение.

1. Филмът се снима на снимачната площадка. Не се носи декор и реквизит – ако сюжетът изисква някакъв предмет, площадката се премества там, където се намира предметът.

2. Звукът не трябва да бъде записван отделно от образа. Не трябва да се използа музика, освен ако тя не звучи на мястото на снимките.

3. Камерата трябва да е преносима, в ръцете на оператора. Всяко движение или неподвижност, постижимо с ръка, е позволено – не е нужно филмът да се снима там, където е камерата, напротив, снимките трябва да се правят там, където се развива действието.

4. Лентата трябва да е цветна, специално осветление е недопустимо. Ако няма достатъчно светлина, сцената се реже или се снима с единична лампа, закрепена на камерата.

5. Оптичните ефекти и филтри са забранени.

6. Във филма не трябва да има изкуствени сцени (убийства, оръжия и пр.).

7. Забранен е разказът за други места и времена – единственото място, в което се развива действието на един филм, е тук и сега.

8. Не се приемат жанрови филми.

9. Форматът на лентата трябва да бъде 35 мм.

10. Режисьорът не фигурира в надписите.

Освен това се заклевам като режисьор да се въздържам от проява на личен вкус! Аз вече не съм творец. Заклевам се да се въздържам от създаване на „творба”, тъй като считам момента за по-важен от цялото. Моята върховна цел е да изтръгна истината от своите персонажи и обстановка. Кълна се да го правя с всички възможни средства и за сметка на всякакъв добър вкус и всякакви естетически съображения.

Със “Скъпа Уенди” Триер и Винтерберг доказват, че могат да работят и в “Америка”, тоест в САЩ, страната, чиито “ценности” критикуват толкова често. Тук те създават един изключително гледаем (в сравнение с други техни твърде естетски и артистични ленти) и хибриден филм – хибриден понеже това си е Триер, Витенберг и Догма, от където и да го погледнеш, но и не е. Филмът е от най-добрите образци на т. нар. постмодернизъм, който скъсва с идеята фикс на реализма и модернизма за оригиналност, за първообраз. Важно е не само какво, а и как – всичко е казано, но силата на създателя е да го пресъздаде за своите съвременници. Монтажът е фрагментарен – създава динамика и елемент на комиксност, която, съчетана с бутафорните костюми, допълва усещането за нереалност на ситуацията, като същевременно вярваме на всичко, което виждаме, понеже темите са наистина човешки, познати, а насилието и борбата против него, разгледани по този откровен анархистки начин, са донякъде все още табу. Тук можем да видим познати образи, което създава странно приятно усещане за “дежа вю”, комбинирано с неочакван обрат. Героите – младежи, чувстващи се различни, нехаресващи заобикалящото ги общество, неговите порядки – страхът, който го сковава, и насилието, което е превърнало хората в затворници, се обединяват. Слушайки музиката на “The Zombies”, създават своята банда “Пацифисти с оръжие”, която има благородна кауза и донякъде детински идеалистичен план. План, който би им донесъл една малка победа над системата на страха. Дали ще го осъществи? Всеки един от тях има свой пистолет и го нарича с име, всеки променя и себе си, обличайки романтичен, скалъпен от какво ли не “разбойнически” костюм. Всичко е много красиво, но как изглежда детското рицарство на полицията от измислената американска провинция Х.? Ситуацията е тотално невъзможна и в същото време е истинска, когато погледнем “обществото”. Общественият идеал е мираж, който обслужва хора без идеали. Човекът е единственият изход за човечеството, но то още не е стигнало до него. •

Чичката

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.