Израел и Палестина – кой не иска мир?

печат

Коя е страната, която не желае мир в израелско-палестинския конфликт? Този въпрос едва ли има еднозначен отговор. Множество палестински официални политически организации не признават суверенитета на държавата Израел – тоест те не виждат партньор, с когото би следвало да разискват това, което по право се полага на техния народ, а именно – мир и независимост. Но ако се вторачим само в тях, ще изпуснем факта, че още Ясер Арафат признава правото на съществуване на Израел, а палестинският президент Махмуд Абас стигна и по-далече, казвайки, че независимостта на Палестина не може да бъде постигната едностранно – нито само от палестинците, нито само от израелците.

Този метод на разискване на проблема обаче е много израелски. Казвам израелски, предвид широко разпространеното схващане в Израел, според което силният винаги е прав (иначе нямаше да бъде силен – станал е силен вероятно с акъл, значи трябва да е прав, нема начин) и неговите дела не подлежат на коментар. Но аз, със своите наблюдения върху политическите решения и действия на Израел през годините на израелско-палестинския конфликт, смея да твърдя, че именно Израел е страната в конфликта, която не желае мир.

През февруари 1971 г. наскоро встъпилият в длъжност президент на Египет Ануар Садат изпраща предложение до израелските власти, в което се предлага подписване на мирен договор между двете страни в замяна на изтеглянето на израелските военни части от полуостров Синай, присвоен от Израел по време на Шестдневната война през 1967 г. В това предложение не се споменава и дума за палестинците и техните окупирани от Израел територии. Тогавашното правителство на еврейската държава, съставено от партия „Авода” (работническата партия на Израел), отхвърля предложението на Садат. Причините за това не са ясни и до днес, но малко по-късно самият Хенри Кисинджър не пропуска да се изкаже и по този въпрос – ясно кой е посъветвал израелската страна да остане пасивна. През този период в Израел се говори за разрастване на туристическия бизнес на Червено море – ясно какви всъщност са били идеите на израелското правителство – застрояване и развиване на още градове като Ейлат на брега на Червено море, но вече в заграбения Синайски полуостров.

Малко по-късно и Йордания официално изпраща предложение за подписване на мирен договор с Израел – също отхвърлено. Две години по-късно (1973) започва войната „Йом Кипур”, която уж никой в Израел не очаква. Не очаква сигурно защото не вярва, че на арабските държави им стиска да покажат, че щом териториите им са заграбени и с мир не могат да си ги върнат, тогава ще опитат с война. И вярва, че арабите ще се побоят от големия брат на еврейската държава, който пък от своя страна не би могъл да ѝ обърне гръб. По-интересното е не как започва тази война, а как завършва. Завършва с подписване на мирен договор с Йордания и, забележете, подписване на мирен договор с Египет, като в замяна Египет получава обратно Синай, а израелската страна се задължава да признае съществуването на палестински народ и окупирана палестинска територия, чието бъдеще предстои да бъде разисквано – въпрос, който изобщо не е включен в предложението на Садат от 1971 г.!

Стотици израелски войници загиват в Синай, практически за нищо, плащайки за грешките на израелските политици. По-важното в случая е, че мирът с Египет и до ден днешен ни се представя като едно от големите постижения на израелската дипломация . Колко нелепо!

Политиката на протакане е изключително характерна за израелските държавници. И когато мирът не значи нищо, а приходите от туризъм на Синайския полуостров са важни, тогава протакане му е майката. Да, ама не – не винаги става с протакане, както се вижда.

През 80-те Израел упорито отказва да преговаря с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), представлявана от Ясер Арафат, която признава еврейската държава, но търси политическо решение за основаването на палестинска такава. Под предлог, че палестинска държава вече съществува и това била Йордания, кабинетът и администрацията на израелския премиер Ицхак Шамир отказва да седне на масата с палестински представители. Така се стига до първата интифада, в която и двете страни дават огромен брой жертви, много от които невинни. През 1989 г. коалиционният план „Перес-Шамир” (направен да прилича на коалиция между леви и десни, но само да прилича) обявява, че никаква промяна в статута на Газа, Западния бряг, Йерусалим и пустинята Негев няма да бъде нито предприемана, нито дори разисквана. В края на 1989 г. планът „Перес-Шамир” бива подкрепен и от Буш Старши, в качеството му на президент на САЩ.

Подобни исторически факти не се споменават нито в израелските медии, нито в учебниците по история. Там можем да прочетем само за терористичните действия на палестинците, които постоянно подкопават неимоверните усилия на Израел (и САЩ) за постигане на траен мир в региона. Докато истинската причина за липсата на сигурност както в Израел, така и в Газа, Западния бряг, дори и в Ливан (както се видя наскоро), това е държавата Израел и нейната политика. •

Самуел

(9) коментара

  • Много хубава статия!!Надявам се да я прочетата достатъчно хора и да спрат да си мислят че палестинците са някакви терористи,истинските терористи са евреите , Израел и техният „голям брат“ САЩ!!!

  • Съгласен съм с доводите но не и с изводите. Безспорно има налице „геноцид“ и „апартейд“ и от палестинците се очаква да отмрат или изчезнат без съпротива. Такава е съдбата на всики поробени народи – от Америка, Африка, Азия и Австралия до Европа. Всъщност последната разрешава редица свои проблеми след 2та световна война като ги изпраща в Палестина. Върпосът не е за мир,а за земя: завладяването е класическо и не по различно от Косово да речем, въпреки че палестинците оказват ранна и яростна съпротива и всъщност самото им оцеляване и сравнителна сила досега е цяло чудо.

  • Качеството на статията е едно ниво под Уикипедия, тоест потресаващо ниско.

    „…Малко по-късно и Йордания официално изпраща предложение за подписване на мирен договор с Израел – също отхвърлено….“

    Добре е човек да се запознае с това, което е „предложено“ преди да каже, че е предложение за мир.

    „….По-интересното е не как започва тази война, а как завършва. Завършва с подписване на мирен договор с Йордания и….“

    Да….има-няма 21 години след това. 🙂

    „…Стотици израелски войници загиват в Синай, практически за нищо, плащайки за грешките на израелските политици. По-важното в случая е, че мирът с Египет и до ден днешен ни се представя като едно от големите постижения на израелската дипломация . Колко нелепо!…“

    Нелепо е тълкованието – линията Бар-Лев е била стратегическа грешка, а саможертвата на израелските войници спасява много.

    „…През 80-те Израел упорито отказва да преговаря с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), представлявана от Ясер Арафат, която признава еврейската държава, но търси политическо решение за основаването на палестинска такава. …“

    Официално ООП признава Израел около Осло, през 1993, през 80-те години все още (официално) не признават правото евреин да живее от „Средиземно море до река Йордан“.

    „…Подобни исторически факти не се споменават нито в израелските медии, нито в учебниците по история….“

    Това показва, че авторът не е отварял нито израелски учебник, нито израелски вестник, нито пък е отварял и израелски сайт, тъй като и без това глупостите, които са написани в статията се пишат в левичарските и про-арабските медии в Израел, на първо място – Аарец.

    „СВОБОДНА МИСЪЛ“ не продполага ли да има поне някакви мисъл? Или само популистки бълвоч? Иначе е забавно човек, който вчера е чул за Израел и Палестина да седне и в 5 редна и половина да отсъди кой прав, кой крив. 🙂 Всеки има право на мнение, но мнение, изградено върху грешни факти не заслужава уважение. А фактологията явно бяга на автора, дори най-разпаления про-палестински активист не си позволява да пише такива вицове!

  • Единственият сериозен „анти-аргумент“ в тоя гневен коментар е за мирът с Йордания. Всичко останало е продукт точно на онзи тип „интелект“, който възпитава децата в израелските училища. Ето какво имам предвид:

    Разбира се, че предложението на Йордания за мир (с което съм се запознал!) не струва. Защото за нас в Израел не е важно, че съседите ни са готови за мир, тях отдаввна не ги бръснем за нищо. Важното е какво могат да ни предложат.

    Разбира се, че „саможертвата“ на израелските войници е голяма – та тях са ги измъкнали от домовете им на официален празник и са нарушили религиозния им пост, за да ги хвърлят на бой. А за чий … се бият – не е важно.

    Разбира се, че щом ООП (и сега Хамас) не признават държавата Израел, то израелските държавници няма какво да говорят с представители на тази организация. Колкото и да се правят на умни и многократно да твърдят, че са готови за преговори, „ние“ ще ги игнорираме, а на тях единствено ще им оставим възможността да търсят легитимност чрез действия, които ще отъждествим като терористични. А ако някой от „наще“ пострада от подобни действия, ще го погребем с почести и ще му издигнем паметник. Язък само за това, че Рабин развали и тази „патова ситуация“, но пък след смъртта му, всичко пак си идва на мястото. Не преговаряме с никого, независимо дали този „никого“ е готов да говори с нас или не. Пък ако ще и пленен войник да имаме при него, все тая. Като го убие, ние ще му издигнем монумент, пък „никого“ ще излезе лошия. А пък ако някой държавник реши да се прави на хуманен и да даде легитимност на „никого“, и за него ще се намери религиозен цадик (праведник), който да го застреля като Рабин. Един цадик на име Тейтл вече показа на какво са способни „патриотите“, поставяйки бомба пред дома на професор Щернхел, търсещ корените на израелския фашизъм; убивайки двама души след откриване на безразборна стрелба в гей бар и още много други героични дела, в които вероятно са участвали и други цадиким (праведници).

    Разбира се, че авторът не е отварял израелски учебник по история, нито израелски вестник. Нищо, че всяка събота помага на една израелска ученичка с всички уроци, най-вече тези по история, литераура и английски. И нищо, че всеки ден чете безплатно разпространяващия се вестник Исраел Хайом (Израел днес). Важното е, че щом пише неприемливи за израелците (и не само за тях) неща, значи чете само Хаарец, където се среща подобен „популистки бълвоч“.

    И разбира се, че авторът пише „вицове“ – това е единственото, което можем да му кажем, дори не за да го осмеем, а за да повярват всички, че това, което „ние“ говорим, възпитаваме и учим е НЕЩО СЕРИОЗНО, а не истинските вицове. И започвайки от героичните усилия на САЩ и Израел за постигане на дългосрочен мир в региона (които усилия някак дори се усилват от факта, че не щем да преговаряме с никого), стигаме дори до „по-сериозни неща“ от рода на това, на което учат децата в близката до дома на автора детска градина, а именно че арабите за изгорили нашия свещен йерусалимски храм. А ако всичко това случайно се стори смешно на някого, ще се погрижим и по телевизията да разпространим „сериозни неща“, че никой да не се съмнява в нищо. Защото когато Бърд и Ърни от „Улица Сезам“ ти заговорят от малкия екран за Йом Азикарон (денят на възпоменание падналите за еврейската държава войници), това макар и да изглежда смешно, съвсем не е виц! Съвсем не е!

  • Свободомислещ

    Приятелю, човекът написал статията е евреин, живее в Израел и предполагам, че по принцип разбира нещата за които пише по-добре от български виртуални специалисти по всичко…

  • Искам да доизясня някои неща, като този път се надявам да заинтересувам читателите на сайта, а не милитеро:

    Споменатата от милитеро линия „Бар-Лев“ съвсем не е представена като „стратегическа грешка“ от автора на учебник и учебни помагала по история Йоел Рефел. За това пък успоредно с войната Йом Кипур и последствията от нея, споменатият историк е намерил за нужно да отдели внимание и на първата победа на Израел в международния конкурс за песен „Евровизия“, която става факт през 1973-та.

    Всички сме чували милиони пъти историята за „саможертвата на израелските войници“ която „спасява много“. Знаем за малкото на брой бойци, изправили се пред многото на брой танкове и успяли за голям период от време да задържат египетските сухопътни части да не проникнат на „свещена“ израелска територия – докато бъде мобилизирано и изпратено към тях подкрепление. Но така и не мога да разбера какво общо има както тази история, както и „стратегически грешната“ линия Бар-Лев като отношение към ФАКТА, че държавата Израел получава предложение за мир от Египет, което не приема. Което води до военен конфликт с Египет през войната Йом Кипур, която пък война завършва с подписване на по-неизгоден за „еврейската държава“ мирен договор с Египет. По-неизгоден, защото освен връщането на Синай, в него, за разлика от довоенното предложение, е включено поемане на задължения от страна на Израел относно палестинците като народност и тяхното бъдеще. Облигация, която фигурира и в мирния договор с Йордания, откъдето идва и объркването, че и този мир (с Йордания) е дошъл като последствие от войната Йом Кипур. С други думи – след войната Йом Кипур Израел вече не може да нарича палестинците просто араби и не може да твърди, че Йордания и Егепит би следвало да се погрижат за тях, докато „еврейската държава“ не бива да взима никакво отношение относно тяхната борба за…. съществуване!

    ООп и Ясер Арафат признават Израел точно тогава, когато представители на „еврейската държава“ признават ООП като организация, представляваща палестинците. И докато Ицхак Шамир наричаше ООП терористи, Ицхак Рабин седна на масата с Ясер Арафат. Ако някой още си спомня, това доведе до анти-Рабин демонстрации в Израел, на които израелският премиер-министър отговори с „Подобни неща не ми влияят и не биха могли да ми повлияят.“ Съжалявам ако всичко това не е ясно от текста на статията – все пак там бива обсъждан друг проблем.

    Интересното е какво печелят палестинците от това, че техните лидери признават съществуването на Израел и сядат на масата с представители на „еврейската държава“. Не печелят нищо! Нищо! Нада! Клум! Защото освен изненадващото изтегляне на две поселения и двадесетина каравани от ивицата Газа (последвало от действия, които Хюманс Райт Уоч определи като „колективно наказание над гражданите на Газа“), все още не виждаме никакви индикации за това, че израелските държавници наистина желаят да вземат участие в решаване бъдещето на палестинския народ. Даже напротив – докато Ясер Арафат преговаряше „за мир“ със смятания за наследник на Рабин израелски министър Ехуд Барак (в качеството му на премиер-министър, а не на военен такъв – това трябва да се отбележи, защото Барак е такъв тип министър, който винаги получава своето министерско кресло във всяко едно „ново“ правителство, независимо дали то се води условно „ляво“ или „дясно“), в окупираният от Израел Западен бряг на река Йордан течаха усилените строежи на нови еврейски поселения, в които впоследствие биваха заселвани еврейски религиозни фанатици (откъдето дойде не само споменатия тук някъде тип Тейтл, но и почти всички последователи на забранената от израелския кнесет радикал-религиозно-национал-екстремистка партия „КАХ“ на рав Кахана). „Рамала си е ваша“ – казваха израелските политици. „Рамала е свободна“ – казваха лидерите на ООП. Това, което не казваха обаче, то е че предстои строеж на разделителни заграждения около арабските градове и поселения, които не само ще лишат палестинците от Западния бряг от правото на свободно придвижване, те ще лишават собствениците на овощни градини от достъп към техните засаждения, към техния поминък. И това са причините, поради които появилата се по време на първата интифада организация Хамас засили своите позиции между палестинците. Това са причините, поради които палестинците не са склонни да вярват, че трябва да преговарят за своята собствена свобода. И то с представители на държавната машина, която практически ги е лишила от свобода. Това са причините, поради които Хамас едва ли ще се подлъже като ООП и ще признае Израел като държава. Но едва ли можем да виним „хамасниците“ за това, при положение, че Ицхак Шамир – премиерът на Израел от времето, когато се появи Хамас – е автор на фразата: „Ние трябва да доминираме над останалите 22 (арабски) държави в региона, защото ние сме евреи!“

    Накрая искам да допълня, че отхвърлянето на мир с Египет, довело до война, довела от своя страна до мир, съвсем не някакво случайно стечение на обстоятелствата. Това е просто един от многото примери за това, че израелските държавници не желаят да подписват нито мирни договори, нито каквито и да е споразумения с никой. И ако някой си спомни преговорите в Таба, Египет от периода декември 2000/януари 2001, ще се сети, че дори световната преса тогава съобщи за това колко са изненадани израелците от големите компромиси, които Ясер Арафат и палестинските представители са били готови да направят в името на мира. Да, преговарящите от името на държавата Израел изглежда наистина са били силно изненадани… щом така изведнъж си събраха багажа и си заминаха, без да довършат преговорите.

  • Именно!Не знам защо светът вярва,че Арабите от Палестина са някакви терористи…Вината е в тази страна Израел и в глупаците,които я управляват!Колкото повече хора видят тази статия ще се убедят в достоверните факти,представени там!

  • любопитен

    Факт е всеизвестен , че евреите са богати > факт е че много от тях живеят и на практика заемат доста високи постове в САЩ > факт е че тези богати евреи там финансират на 60% демократическата партия в Щатите т.е политиката на Обама и предщественици е в пряка зависимост от субсидирането > факт е че болшинството американци гласуват ЗА президенти които говорят за мир в близкия изток, но след встъпване в длъжност нещата се потулват дори и в пресата АКО излезе информация противоречаща по характер на израелската политика се получават хиляди гневни имейли(от значими фигури), след които следва затишие и в последствие хората приемат фактите – такива каквито Израел би желал да бъдат в очите на хората – а именно арабите са терористи, те не признават суверенитета на „държавата“ ни, те ни заплашват, а всъщност ?

  • също всеизвестен факт е, че 70% от евреите даже при снизходителна оценка не могат да се нарекат богати.

    също така е всеизвестно, че не само евреите финансират политиците.

    проблемът е социален, не национален.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.