Руският илюзорен свят и Украинската груба действителност

печат

Мнозинството руснаци живеят в свят, който понякога предизвиква завист, ако забравим, че не става дума за хора, материално осигурени поне на нивото на съседната ни Гърция. Руснаците не възразяват, поне не масово, името на президента им да се отъждествява с името на страната. Те са съгласни с управляващите си, че на Русия ѝ трябва „особена демокрация“. На фона на лицемерието на западните буржоазни демокрации, това би говорело добре за руснаците, но белята е там, че авторитарните практики на собствената им власт не разпалват остри протести, не провокират съпротива против системата. Недоволството е най-много дали конкретно лице заема определен ръководен пост – самото наличие на този пост не е проблем.

Незначително вълнение предизвиква новата методика за ликвидиране на чужбински петролни магнати в частните им самолети, лозунгът „Снегорин – оружие пролетариата“ не хваща дикиш. За свое оправдание администрацията на летище „Внуково“ променя фамилията на клетия булдозерист, така че тя да звучи като украинска. А, дойдохме си на думата…

Руснаците, вторачени в своите официални държавни телевизии, са не на шега убедени, че в Украйна от само себе си избухнала междуособица, а руската армия се опитва да бъде миротворец, пък неблагодарните бивши славянски братя стрелят „по нашите момчета“. В същото време руснаците отричат инвазия на своите войски в съседната им страна.

И понеже не само те, но бащите и дядовците им от пелени са учени, че всеки, който е против руската държава, победила хитлеризма, не може да бъде друг, освен „фашист“, значи излиза, че някога „родната съветска Украйна“ през последните години гъмжи от фашисти. Влюбени във формализма, законодателите на Русия дори приемат нормативна забрана и наказание за символиката на украинските националисти, както и символика, под която е имало сътрудничество с немските окупатори. Гафовете тук са два: в Нюрнбергския процес, чиято адекватност анархистите оспорваме като фарс, при който едни престъпници съдят други, но е уважаван от руската държава и законопослушните ѝ граждани, украинските националисти са обявени за жертви на нацизма. Тоест правно основание за нарочване на „бандеровците“ за „фашисти“ няма. Вторият гаф е, че на страната на вермахта са се сражавали стотици хиляди съветски граждани, а частите от етнически руснаци са носели при това същия трикольор, който след „голямата трагедия“ (разпадането на СССР) е официален флаг на Русия.

Между илюзорния и противоречив свят на мнозинството руснаци и Украйна лежи една сива зона, наречена „Новорусия“. Там се стреля, там се умира. В пространството на „народните републики“ в Източна Украйна обаче съществуват не една или две „автономни“ територии – под контрола на различни въоръжени групировки, които уж са проруски, но враждуват помежду си, стрелят не само срещу украинската армия, но и по руските военни колони от яд, че не са получили амуниции и припаси.

От другата страна, доброволните снабдители на доброволните батальони купуват джипове в Полша, за да ги прекарат в страната си и да ги предадат – след малко тунинг и брониране – за разузнавателни машини на батальоните. Натъкват се обаче на съотечествениците си митничари, които се препитават от „обмитяване“ на всичко внасяно. Грубото в действителността тук е, че не едно митничарско чене вече е строшено за „абе дай 1000 долара на джип и бегай по живо, по здраво“.

Грубата действителност омеква с отдалечаване от фронта и митниците, но съвсем малко. Украйна има нов парламент. Заслужаващите да бъдат наречени фашисти персонажи позорно изгубиха тези избори, макар че гласуваха малко над 50% украински граждани. Мажоритарно мина едва шепа хора крайни националисти, при това одиозният Ярош – с гласовете от ИЗТОЧНАТА украинска област Днепропетровск, където рускоезичните са мнозинство. Останалият пълнеж на украинската Рада (парламент) са т. нар. „десноцентристи“ и „патриоти“. Някои от тях са набързо събрани партии със седалища в западноукраинския Лвов, но с голяма подкрепа в Киев поради мъглявата програма, която обаче възбудила въображението на избирателите и те й приписали всички свои надежди.

От една страна този вид на Радата е изгоден за Кремъл – налице са „фашисти“, с които руското правителство да плаши гражданите си и да оправдава анексията на Крим и признато-непризнатата намеса в „Новорусия“. И изгодата обаче има „жило в меда“ – референдумът в Крим, широко раздуван от медиите, разбуди желанията на руснаците да гласуват на референдуми по най-различни наболели въпроси. Предвид стагниращата икономика и западните санкции (все още до голяма степен символични) обаче референдумната мода може да поднесе на Москва неприятни изненади – например референдум чий да стане Сибир. Или дали Ленинградска област да се самообяви за „народна република Ингрия“, независима от „селяндурската“ Москва. А това наистина може да се случи, и то не след 15-20 години, а по-скоро, защото от друга страна Кремъл съвсем изгуби „свои хора“ в Радата, а Западът ще бъде принуден по-сериозно да защитава заявилата европейската си ориентация Украйна.

Лично за човека, чието име е равно на Русия („Путин – это Россия“), изтърването на Украйна е началото на неговия край. Той няма лице да се помирява със Запада, а съюзът с Китай ще му коства точно въпроса „чий е Сибир“. Може би затова толкова култивира у поданиците си илюзорния свят на руското величие, неговата лична заслуга пред Отечеството.

В крайна сметка грубата действителност ще бъде усетена даже в Кремълските висини.

Така и Русия, и Украйна, и зоната на здрача между тях, се движат през мъглата илюзии право към коравите скали на реалността. Има надежда сблъсъкът да даде начало на нов Майдан, този път наистина революционен, а не абортирал още при зачатието. •

Васил Арапов

Остави коментар

  • Сашо Руснака

    Всичко написаното тук е голяма глупост. Явно, авторът прочете няколко статии за Русия и Украйна, и реши да ни порази със своята „дълбока аналитическа мисъл“…

  • Щом знаеш повече, защо не споделиш?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *