Социология на „социализма“
ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
I. ХАРАКТЕРИСТИКИ НА „НОВОТО ОБЩЕСТВО“
Големият германски естествоизпитател и последовател на Чарлс Дарвин – Ернст Хекел формулира един от своите закони по следния начин: “Онтогенетичното развитие на вида повтаря в концентрирана форма неговата филогенетична еволюция“, т. е. всеки отделен ембрион преминава за кратък срок (колкото трае бременността) през всички стадии, за които на общата еволюция на видовете от амебата до човека са трябвали милиарди години.
Една аналогична мисъл за руското общество, родено от революцията през 1917 г., няма да бъде лишена от основания: в индивидуалното развитие на „съветска“ Русия и на руския държавен капитал се съдържа в концентриран вид историческата еволюция на световния капитализъм.
Кои са главните параметри на държавнокапиталистическото общество?
Концентриращият се и централизиращ се капитал поглъща дребните, средни и едри капиталисти. С това той се въплъщава в един-единствен тръст – държавата – и се конституира като държавен капитал. Политическият и юридически акт, с който капитализмът е доведен до този свой заключителен етап, се нарича етатизация (одържавяване) или национализация, ако това се харесва повече.
В тази последна разновидност на единния капиталистически свят всичко е доведено до последния предел, зад който капитализмът не подлежи на по-нататъшно развитие. Социалноикономическите отношения на експлоатация на наемния труд, които са основната характеристика на едно капиталистическо общество, са всеобхватни. Класите са строго диференцирани и са само две – класата на държавния капитал, формирана от партийната, административна и военнополицейска бюрокрация, и класата на пролетариата от индустрията, услугите, лабораториите и селското стопанство. Първата, чрез своята държава, е колективен собственик на цялата „национална икономика“. С помощта на страха и принудата от глада и полицията, тя е натикала втората в така наречените социалистически предприятия срещу надници или заплати.
Държавнокапиталистическата класа е паразитен консуматор на лъвския дял от „националния“ доход, създаван от ограбения труд (от принадения продукт) на пролетариата. От държавата са смъкнати всички смокинови листа на парламентарната демокрация. Хегелианският „абсолютен дух“ се е въплътил в своята последна форма – военнополицейската диктатура на партията на държавния капитал, който си е нахлузил „комунистическа“ маска. Нейните държавни институти са сведени до най-чистия им вид: тайна и явна полиция, армия, съд, концентрационни лагери и затвори, необходими за съхранение на социалното статукво, за репресиране и смазване на единствения класов враг – пролетариатът.
Похвалната „Ода на палача“, посветена му от Жозеф де Местър: “Цялото величие, цялата мощ и всичкото подчинение на порядъка почиват върху Палача – той ужасява и обединява обществото. Отнемете на света този непостижим фактор и в същия миг порядъкът ще отстъпи мястото си на хаоса, троновете ще се сринат и обществото ще загине. Бог, който сътвори властта, е сътворил и Палача!“ е ода, която прилепва като ръкавица на тази система. Де Местър е пропуснал втория „стълб на порядъка“ – шпионина.
В това общество процесът на обединение на властника и собственика-експлоататор в едно лице е завършен и съдейства за радикалното разсейване на илюзиите на пролетариата спрямо „социалистическото“ творчество на държавата. Тук всяка форма на класовата борба на работниците, като се започне от най-невинната – демонстрацията или стачката, издигаща безобидни искания – понижаване на цените на колбасите или замяната на един господар/секретар с друг, – по силата на тоталната социална диференциация, се превръща в кървава война между двете класи. Тази война в исторически план, както е казал Антон Панекук, може да завърши само когато, като краен неин резултат, настъпи окончателното и безвъзвратно разрушаване на съвкупността от институти на насилието, образуващи държавата, независимо от това дали тя се нарича пролетарска, народна или парламентарна!
II. ГЕНЕЗИС НА „НОВАТА КЛАСА“
Генезисът и консолидацията на държавния капитализъм в обществата на изток от десетия меридиан е известна от историята. Концентрацията и централизацията на капитала, в чиято основа стои конкуренцията между отделните капиталисти, изграждат онази стълба от икономически стъпала, която започва с манифактурата, минава през индивидуалните капиталистически предприятия, след това през картелите, тръстовете и концерните, за да ни отведе до раждането на единствения монопол и неговия собственик – държавата.
Тази тенденция е всеобща. Към този резултат се отива по многобройни пътища и пътеки. Толкова, колкото са политическите партии, записали върху знамената си: етатизация. Всяка от тях е ембрион, от който, при подходящи условия, може да се роди новата класа. Съвкупността от методи и средства, с чиято помощ от една партийна какавида се ражда класата на господарите, е политиката. Целта на тази безцеремонна игра (чиито участници нямат никакви скрупули по отношение на неизпълнените обещания за бъдещето) е завладяването на държавната машина. Защото истинската „реална политика“, чиято същност е завоюването на господстващо положение в едно общество и непрекъснатото му съхранение и разширение навътре и навън от границите, започва едва тогава, когато в ръцете на политиците се окаже съвкупността от политически или – което е едно и също – полицейски институции, представляващи апарата на държавата.
Веднъж овладели държавната власт, политиците се стремят да я направят всеобхватна и всесилна. Без да бъде икономика, тя ще решава въпросите на икономиката. Без да бъде религия, тя ще има своите идоли и жреци. Идвайки „в името на народа“, тя ще го раздели на две категории, чиято численост е обратно пропорционална на правата и привилегиите: на така наречените народни маси – анонимно сборище от безправни управлявани, ръководени и представлявани от шепа всесилни държавни ръководители, които в своите кабинети, на закрити съвещания, заседания и банкети ще решават вместо масите всички проблеми на живота на обществото. При това никой от тези политически господари няма да се съобразява със сантименталните упреци и мърморения на онези, които са им повярвали в „какавидния стадий“ и които ще се почувстват измамени, когато разберат, че от напразните усилия на любовта им се е родил държавнокапиталистическият дракон.
III. РОЛЯТА НА МАРКСИЗМА В ИСТОРИЯТА
Сред пъстроцветната кавалкада от политически партии, които водят днешното човечество към държавния капитализъм, почетното място се пада на партиите, които са поставили във фундамента на политическите си програми различни порции марксизъм. Сам по себе си представляващ отражение на посочената икономическа тенденция на концентрация и централизация на капитала (чийто завършек е етатизацията) и в съчетание със суеверната вяра в конструктивната историческа роля на държавата, марксизмът е завършената теория и практика на държавния капитализъм. Без да бъде оригинален и имащ своите предшественици измежду множеството „социалистически“ доктрини на миналото и в политическата практика на редица държавни мъже на аристокрацията и буржоазията от 19 век (ако не се връщаме към времената на държавното робовладелчество в Египет, Поднебесната империя или Спарта), „Комунистическият манифест“ на Маркс и Енгелс е завършената програма на държавния капитализъм. Неговите програмни десет точки предвиждат одържавяване на земевладелческата собственост, на индустрията, банките, транспорта и т. н.
Върху тази програма, в навечерието на ХХ век в Русия беше създадена от Ленин партията на болшевиките – бъдещата акушерка на ориенталския „социализъм“. Наличието на такава партия е само необходимото условие на държавнокапиталистическия преврат. Достатъчното лежи в специфичните особености на бременното с преврата руско общество. В руската икономика от първите две десетилетия на 20 век има всичко: патриархални общини и крепостничество, манифактура и монополи. Последните имат крещяща нужда от модернизация на политическата и социална структура на самодържавието, от ликвидиране на задушаващите ги бюрократични бариери на абсолютизма и от простор за ускорено развитие. Селяните искат земя. Малобройната работническа класа се оказва безпомощна и става питателна среда за всички „леви“ политически партии и организации в узрялата за революция Русия, чиито програми представляват пъстър спектър, включващ различни нюанси на държавния капитализъм. Само анархистите, заели крайнолевия им фланг, са прекрачили този последен предел на държавническата мъдрост, но всички са съгласни в едно: помешчическата монархия трябва да бъде унищожена! При променен вътрешен и международен контекст, Русия се приближава към своята 1789 година.
Политическата борба на партиите е отражение на разнородните социалноикономически тенденции и в нея предстои да се наложи доминиращата. В началото на 20 век една от най-изостаналите европейски страни със своя презрял феодализъм и с монополи в индустрията и финансовата сфера, от гледна точка на буржоазния революционен календар Русия е една от най-развитите страни.
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано
