Страшната Русия

печат

Не ще и дума – страшните неща в съвременна Русия не липсват, както исторически, така и в съвремието. В тази страна с лекота попадаш в следствен изолатор за „оскърбление на религиозни чувства“, за „обида на държавния глава“, за „екстремизъм“ според плиткоумни чиновнически критерии. И може да останеш там с години без съд и присъда. Ако протестираш, ако си недоволен, ако си отчаян, с теб се заемат психиатри и ченгета. Може да те сполети предотвратимо наводнение, при което служителите на Министерството на извънредните ситуации да отцепят бедстващата зона, не за да помагат на пострадалите, а за да потулят размерите и причините на трагедията. Може да си призован на военна служба и да те удавят в някоя подводница, без да предприемат нищо за спасяването на оцелелите, или да те пратят като мишена на сепаратистки терористи, които при други обстоятелства и извън държавните предели на Русия биха били наричани „националноосвободително движение“. Много лоши неща могат да ти се случат, даже да не си руски гражданин. С една дума, има основания да ни плашат с „ръката на Кремъл“ или с „руската мафия“ (и тя, като нашата, родом от структурите на Държавна сигурност, партийно-номенклатурните кланове, дундурканите от държавата спортни клубове) – нейните средни и низши кадри съвсем легално изкупуват имоти на българското Черноморие. Така например версията, че притежавано от руснаци казино е било мишената на Бургаския миналогодишен атентат, но е станала грешка с експлозива, беше набързо заметена под килима.

Проблемът с всичко това е категоричното приравняване на руската държавна политика с всичко руско изобщо. Издава начин на мислене, в който държавността е равнозначна на народа, оттук и основните лозунги на „протестиращите“ в София за „възстановяване на държавата“, която уж се е „разпаднала“. Това е целта на упражнението, това е ядката на идеологията на „новите русофоби“ – да оправдаят антисоциалното в същността си явление „държава“ с руски заговор срещу България. Разбира се, нужен е и конкретен виновник, проводник на плановете на заговорниците – и той е открит: поддръжниците на сегашното правителство са заклеймени като „рубладжии“. Би било убедително, ако феновете на конспиративните теории допускаха, че заговор срещу България е изплетен и другаде, не само в Москва. Но не би. За цяла плеяда днешни „интелектуалци“ всичко от Запада, особено отвъд Атлантика, е сияйно бяло, всичко руско – толкова инфрачерно, че руснаците не са хора, а орки от Мордор. Смело боядисват паметника на Съветската армия, ама не посягат на истукана на цар Александър ІІ, макар да има за какво и него да нашарят. Противопоставят западната и руската култури, въпрос на личен вкус впрочем, но виси недоумението защо в разпространявания преди време от посолството на САЩ дебел том „История на американския народ“ нито дума не е напечатана за символа на американската литература от първата третина на ХХ век – Джек Лондон. За мен това е белег на подбор на културните ценности в удобен за властта комплект, осакатяване на духовната сфера, не по-различно от вчерашната съветска и днешната руска цензура. Остатъкът от цензурираното се използва за промиване на мозъци, не за развитие на личността.

Правя си извода, че сегашната вълна русофоби на дело представлява кръг от държавофили, чиито симпатии са отдадени на Запада, а поне част от доходите им идват от западни фондации, за да се поддържат тези симпатии горещи и свежи.

Същият сорт държавофили, но с друг вектор на симпатии (и, за лидерите им, източник на материални облаги), стоят от другата страна на виртуалната барикада – виртуална, защото само си крещят, ако наистина толкова се мразеха, досега да са се избили, смазвайки като чук и наковалня полицейските кордони. Русофилството на този контингент е преклонение пред всеки актуален руски вожд. Сега това е Путин, преди беше Елцин, Горбачов, Брежнев. Е, Горбачов го обявиха за предател, но далеч не всички русофили смятат рухването на СССР за трагедия, както и не всички са гръмогласни в мнението си, че Западът е лош, а Русия е спасителката на света. Отново културата бива изтикана на заден план от великодържавния национализъм. Защото, стане ли дума за нея, русофилите с известно запъване споменават Булгаков (няма спор, майстор на словото, обаче до края на живота си съжалявал за отмяната на крепостното право), след което им текат лигите от музиката на „Любэ“ (любимците на Путин, шовинистичният заряд в текстовете на песните им чупи измервателните уреди). Сещат се понякога за Висоцки (и го цитират с ужасно произношение много избирателно), по-“разкрепостените“ изтъкват Солженицин – и изпадат в ярост, ако го наречеш реакционер.

Само че и западните, и източните политици ползват гражданите си като консуматив, алчността и бруталността на западните и източните корпорации е една и съща, бюрократите в целия свят паразитират върху данъчно заробените си общества.

Странното в цялата ситуация е, че „рубладжиите“ и „соросоидите“ почти не се карат относно НАТО, не коментират откровено нагаждаческата „позиция“ на софийската власт относно Сирия. Привържениците и противниците на членството в Северноатлантическия военен пакт са приблизително по равно в двата лагера. Отчитам го като проблясък на трезва мисъл, но без нататъшни последици. Нека не се лъжем – в това състояние на България, каквото имаме през последните 25 години, изборът не е голям: или НАТО, или участ на руска губерния, място в редицата Беларус, Казахстан, Приднестровската република, като последното надали задоволява даже русофилите, но видимо съблазнява поне част от русофобите (сравнете декларациите на партиите от новоизлюпения Реформаторски блок с програмите за развитие на Лукашенко, откриват се любопитни съвпадения). Обективно днешна Русия вече не е глобална сила, по времето на цар Николай ІІ е заемала 6-то място по икономическа мощ в света, Сталиновата държава достига 2-ро, Путиновата „вертикална демокрация“ едва се вмества в първата десетка. При все това съвременна Московия удържа позицията си на регионален фактор. И това няма нищо общо с филии и фобии по национален признак. Обаче има общо с теорията на заговорите, понеже наистина всяко правителство е заговор срещу собствения народ, наред с практиката да се изнасят нерешимите вътре проблеми навън. Възкачване на някакви „правилни“ правителства никак не осуетява действията на заговорниците. Разковничето е в солидарност между потиснатите слоеве на народите, в прякото самоуправление без граници. Докато насъскването на един народ срещу друг чрез приравняването му към яздещата го властническа банда е част от същия този заговор. Никакви културни камуфлажи не прикриват съучастието в грозните, социално самоубийствени деяния. Затова си позволявам един съвет към имащите уши да слушат: не се оставяйте да ви въвлекат в помия, без значение в каква филиофобия е оцветена, защото един ден ще се срамувате от себе си. •

Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.