Свобода, смешки и куршуми

печат

Не вярата е истинската, кървяща и гангренясала разделна линия. Разделението минава по принадлежността към бедни и богати, към управляващи и подчинени, потисници и потиснати, лъжци и излъгани. Там е мястото за хапливи смешки, там е сцената на симфонията на куршумите, там е мястото за отстояване на свободата. На тази сцена, революционната, оловният концерт би бил кратък. По всички други дирижирани от властниците сцени тази музика ще се лее хронично, тя не е опасна за властта. И ако някой трябва – а трябва ли? – да мре, нека умират античовешките отношения, носителите им нека имат шанс да се променят, колкото и мъничък да е той! На режисираната и забавляваща управниците безкрайна гладиаторщина ще загиват не най-заслужилите гибел, докато солидарността на „Аз съм Шарли“ не се смени с тази на „Аз съм Спартак“.
Разстрелът на 12-те журналисти заради „обидни за исляма“ карикатури беше най-доброто, което можеше да се случи в бизнес смисъл на западащото доскоро издание „Шарли Ебдо“. Тиражът скочи повече от СТО ПЪТИ, развихри се пазар на значки, картички и фанелки „je suis“. Така кръвта на убитите се превърна в приятно шумоляща хартия на банкноти, в звън на монети, в блясък на нееднозначна слава. Тъкмо заради успешния бизнес чудото ще трае повече от три дни, но рано или късно ще отшуми, ще отстъпи място на по-прясна информационна стока за форматиране на мозъци.
На фона на „всепланетната солидарност“ и „възмущение“ с (търговската) марка „Шарли“ убитите по същото време хиляди хора в Африка, стотиците в Украйна и другаде по света се изплъзнаха от вниманието на „будната общественост“. Към нея се присламчиха свръхбогаташи и политици, пряко отговорни за не едно масово и добре организирано убийство. В памет на нигерийците и жителите на Източна Украйна няма толкова страстно рекламирани значки и плакати, за смъртта им няма възмущение и милионни шествия. Не се надига вълна, увенчана с лица на шоу звезди по повод на тихомълком погубваните чрез лишаване от медицинско обслужване, доходи, жилище, перспектива и надежди в живота.
Един погубен човек – трагедия, хиляди – статистика. Бомба в кафене – престъпление, бомбардировка и изличаване до основи на градове – геройство.
Из Европа плъзнаха жандарми да търсят мними и реални „спящи клетки“ – там пропагандната машина не е като нашата, за да предизвика смях като Пазарджишкото „разобличаване“ на джихадисти. Набедени за терористи граждани, нищо чудно обикновени криминални елементи, опират пешкира в поредната кампания на държавниците да посочат на поданиците си поредния ВИНОВЕН ЗА ВСИЧКО ВРАГ.
Свободата на словото може да се използва за раздухване на истерия, но хич я няма да се усъмни дали набързо, като в сериал, разкритите и също така спешно ликвидирани лица са истинските извършители на разстрела в „Шарли“, кой ги е въоръжил, кой ги е насочвал. Какво ги е мотивирало?
Впрочем, известна е мотивацията. Бедността и социалната несправедливост, лицемерната интеграция и двуличната толерантност са създали благоприятна среда от отчаяни люде, а идеолозите и технолозите на ислямската реакция само черпят от нея – с пълни шепи. Парите идват от най-добрите приятели на Запада, каквито са ИСЛЯМСКИТЕ ДЪРЖАВИ на петролните шейхове. Тези приятели на Запада се различават от ИДИЛ само по това, че са признати за „легитимни“ и че когато стрелят срещу режима на Асад в Сирия, ги водят „добри“, а поискат ли да си отрежат парче за собствена сатрапия, без да са били ръкоположени от съответния падишах, да се намесват в пазарите на петрол, наркотици и трафик на хора, чак тогава стават „лоши“.
Къде бяха значките „Аз съм Кобане“, когато жителите на този град спряха настъплението на ислямистите?
Разбираемо е и това, че карикатуристите са насочили гнева срещу себе си. Едно е със „свободата на словото“ да критикуваш нещо лошо и уродливо, друго е да разяряваш опонента. Тогава престава да бъде смешно. Тогава граничи с глупост.
Ислямистите атакуват преди всичко свои едноверци, от сатърите, бомбите и куршумите им са загинали повече мохамедани, отколкото „неверници“. Умно съставена смешка кара обекта на присмех да се засрами от себе си. Подигравка с негови светини обаче го мотивира да сметне, че е напълно прав – присмехулникът става в очите му оскърбител, а оскърблението се измива само с кръв. Да, нецивилизовано е. Само че Западът има дебел мазен пръст в съхранението на „нецивилизованите“ обичаи в т. нар. Трети свят. На държавно ниво правителствата на Първия свят постъпват по същия начин – за обида на свещените крави на държавата и „националната сигурност“ не се полага само мъмрене, може да се стигне до съсипване на живота на „клеветника“ – Асанж, Сноудън, Джеймс Райсън, позабравеният и самоубит Гари Уеб, разкрил наркотрафика на ЦРУ… Ако „оскърбителите“ са и някакви „туземци“, отговорът на „оскърблението“ долита с ята бойна авиация, пристига като пасажи бойни кораби.
Аз съм атеист. Готов съм да се препирам с религиозните заблудени овце, волове и вълци до премала. Наясно съм, че е почти невъзможно да ги разубедя. Вярата им има корени в най-чувствителните места, изпълнява предназначението си на щит пред най-големи страхове. Инак вярващият остана насаме с вътрешния си ужас: осъзнаването на смъртността си, отчаянието от равнодушния към него всемир, смазващото безсмислие и несправедливост на собственото му, ежедневно битие. Вярващият не е научен да се справя другояче. Смъртта е неизбежна, а съвременната търговски ориентирана медицина не му обещава дори по-дълъг живот, ако не може да си плати за него с финикийски знаци. Не се чувства способен да запълни пустотата с ЛИЧЕН смисъл, да гледа стоически в очите на вечността. Няма и сила, която да въздава справедливост около него – корумпираните съдии и ченгета ли? Вярващите са хора с невротизирана психика, поставени в наркотична зависимост от обезболяващо религиозно утешение.
Заместването на това утешение с истински лек е въпрос на бъдещите десетилетия, ако не и векове – и то при положение, че процесът на заместване става в общество на реална справедливост и свобода на личността. Подигравките съсипват цялата работа.
Когато споря с християнин, му посочвам, че апостолът Павел е рекъл „подчинявайте се на власт всякаква“, а какво точно е рекъл Исус – на поповете с дебели шкембета и лъскави лимузини ли да вярва? Когато споря с мохамеданин, питам го, защо в Корана пише, че под истински джихад е посочено самоусъвършенстването, а не сеитба на олово и рязане на глави? А какво ли бих постигнал, ако изтърся, че Христос е импотентен битник, а Мохамед – развратник и тъпанар? Едно, че ще си навлека омразата на събеседника и второ, че ще го оставя да слуша наистина лоши хора. Ами че в същите свети писания е подчертано, че Бог те чува и извън черквата, а Аллах е по-близо до теб от сънната ти артерия. Демек – слушай съвестта си. Съвестта е нещото, което ни шепне още от праисторическите, предразумните ни времена, от биологичния ни произход: погаждай се с ближния, защо не и с далечния, защото САМ САМИЧЪК не ще оцелееш, не ще се изхраниш, облечеш, излекуваш… абе, ще умреш от скука!
Та не ме е страх от човек с въображаем приятел в главата – за него си е истински. Възмущават ме и ме плашат хора, които държат всички да са като тях, всички да живеят според техните закони, амбиции, комплекси, според личната им изгода и лакомия. При това лакомия за далеч не „духовни“ неща, а алчност за реална светска власт и материални облаги. В този смисъл, в посочената група наистина страшни люде, религиозните фанатици образуват едно скромно малцинство. За останалите е лесно да видим, че бог им е тяхното надуто его, а архангелите изпълнители – привилегията да командват и парите, които най-сигурно осигуряват тази привилегия. Политици, банкери, предприемачи, чиновници всякакви, мафиоти, военни, тайни и явни ченгета, цинични „духовни водачи“. С две думи – прагматични психопати. Вярата за тях е средство, целта – да си угодят максимално на нуждите, че и на прищевките. Религиозните институции, държавният апарат, корпорациите – това са колективни психопати с умения да свирят на човешките емоции и насадени предразсъдъци, да управляват „простолюдието“ както приказния флейтист плъховете, а по-модерно – като роботи с дистанционно.
Свободата е многомерно понятие. Има не само ширина, дължина и височина, притежава и ДЪЛБОЧИНА, НАСИТЕНОСТ. Свободата е съставена от конкретни човешки практики като равенство, солидарност, справедливост. Тъкмо справедливостта казва: постъпвай с другите така, както искаш да постъпят с теб при аналогични обстоятелства. Или: каквото си надробиш, ще го сръбнеш, бъди готов за това. Смешките, преливащи се в подигравки, и то в стила на драсканиците по обществените кенефи, надробяват съвсем невкусна попара. Нямам нищо против да окарикатуряват моите идеали. Карикатурата само ще покаже колко е акълът на карикатуристите. Не възразявам да карикатурят мен – ако е лъжа, ще се разбере, срамът няма да е мой, а ако е истина, ще ми стане кисело, може би и горчиво, но щом е истина, оставя ми само да се поправя. Стига да имам кураж, сили и желание. Мнозина други човеци обаче и на истината ще реагират патологично, с агресия. Само че кенефният стил „смешки“ рядко изобразява истината и съответно предизвиква отговор със същия дъх и форма. Нататък е въпрос на темперамент и технически възможности дали ще се случи замерване с лайна, или по-твърдите куршуми.
В медиите се появи един много уместен въпрос: ако едни карикатури вече са довели до проблеми почти по целия свят, кой и защо е искал на всяка цена да постигне поне същия по размер проблем?
Как никой не се сети да изобрази например как Мохамед се е хванал за главата, гледайки че идиоти развяват името му, трепейки преди всичко едноверци, защото не са неистови във вярата като тях? Къде са карикатури с Христос, който гледа днешните храмове и се пита с изумление: абе аз наистина ли на това ги учех? Защо няма карикатура, в която стоят вярващи и техните „пастири“, а сенките от свещите зад „пастирите“ са с рога, а тези на честните трудови хора – с ореоли на светци? Защо свободата на словото е толкова гръмка срещу примамените в Европа за черноработници мохамедани, а едва мънка за милионите на шейховете, първите дружки на европейския капитал и управниците на САЩ? Защо не карикатурят банкерите и правителствата със същия хъс, те наистина онодиха целокупно цели народи, а дразнят сиромашията с подигравки над единствената им утеха в живота? Спор няма, ислямските екстремисти са убийци. Но не са ли убийци „цивилизованите“ униформени, които „само изпълняват заповеди“? Не са ли убийци правителствата, които дават тези заповеди? Не убиват ли банките, заради които съкратиха доходите – средства за преживяване, лечение, опазване на здравето, предотвратяване на злополуки, спасяване от бедствия – на всички, не само на вложителите? Защо няма подигравки с конкретните персонажи, заслужили подиграване, а се маскарят СИМВОЛИ, с които, за добро или лошо, се идентифицират множество хора?
Какво ще постигне картинка на Мохамед с голяма пишка, освен да засегне и най-умерено вярващия мюсюлманин? Помните ли как се почувствахте при изобразяване на България като тоалетна? Не че не е вярно, баш на такава замязахме, но повечето се ядосаха, вместо да поискат да променят това. Какво послание носи нарисуваният Отец със Сина на оная си работа и със Светия дух, заврян в задника му, освен да рекламира чалгаджийския манталитет на рисувача? Но пък карикатура, в която държавниците са сутеньори, а страните им превърнати в проститутки, може би ще отвори някому очите, че действителността е точно такава, независимо от факта, че някои народи имат „правото“ да си избират „демократично“ своите сутеньори, а после да им служат като проститутки, нека и с редовни медицински прегледи и изобилно количество лубриканти, за да не ги болят толкова много хемороидите…
Ако карикатурите показваха, нека и грубо, същината на джихадистите, би намалял потокът техни поддръжници. Осмиването на петролните принцове би срещнала одобрение от потиснатите им народи. Но безвкусното заяждане със символа на вярата провокира обединяване на потиснатите и потисниците срещу „външния враг“. Социалната борба трябва да спре, докато не накажем оскърбителя – това е скритото послание. Може би това е и отговорът на уместния въпрос по-горе.
Не свободата, а търговски, финансови и политически (властнически) интереси задават тон на медиите. Не смешки, а предизвикване и насочване на омраза виждаме не само при Шарли, но и в цялостното поведение на буржоазните институции. Така че после да има повод за „единение“ с цел наказване на извършителите, но НЕ И ЛИКВИДИРАНЕ НА ОТРОВНАТА СРЕДА, в която никнат оскърбления, в която се вихри умишлено разделение на хората, а помежду им да свирят куршуми,… които са стока, от която кой печели? •

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *