Тероризъм
След експлозията в автобуса с израелски туристи властта е заета да се оправдава, да се хвали, да се заканва да затяга сигурността. Медиите, както слугинските, така и „опозиционните“, разнищват десетки въпроси, свързани с атентата. Особено много заклинания се сипят, че „няма замесени български граждани“. Това повод за гордост ли е, или за срам? Месеци наред например унижаваните металурзи от Кърджали и миньори от Мадан не разбиха нито един кредиторски банков офис, не хвърлиха един хубав бой на нито един чиновник, не подпалиха палатите на работодателя си, който ги поби до уши в мизерия.
Почти никой не анализира корените на тероризма, почти никой не смее да направи очевидните изводи относно това какво може да направи държавата.
А държавата не може да направи НИЩО. Както е писал Ботев, глава, готова да се отдели от раменете си, както буквално и стана с атентатора, не може да бъде спряна. Не от тази конкретна власт, от никаква власт. В случая обаче въпросната глава не съдържаше кой знае колко акъл, камо ли достойна кауза, за която да загине.
Държавните институции показаха за пореден път своята некадърност: дванайсет часа след взрива не можеха да кажат колко и кои са загиналите. Ден след ден се сменяха предположенията кой е организирал нападението – и сигурна версия все още липсва. Въпреки милионите и милиардите, които се харчат „за сигурност“, тоест за полицейщина.
Това не са гафове на „тази власт“ – никоя власт не е кадърна да реагира и да противодейства. По простата причина, че тъкмо нейната политика поражда онова недоволство, което достига до крайност и избликва не просто като гняв, а в бомбени детонации.
Тероризмът има своите корени, както и своята почва, върху която вирее, цъфти и дава плодове. Ако погледнем назад в историята, мнозина вчерашни терористи днес се тачат като герои, включително и официални светини. Именно Израел често се сочи за най-показателен пример за това. По време на съпротивата на израелския народ срещу британските сатрапи в „мандата Палестина“ между 1931 и 1948 г. групировките Иргун, Хагана, Лехи и други извършват редица чисто терористически актове. В техните най-известни подвизи (хотел „Цар Давид“ в Йерусалим през 1946 и клането Деир Ясин през 1948 г.) са убити и ранени десетки цивилни. Именно терористите обаче основават дясната партия Херут („Свобода“), днешната Ликуд, която почти неотстъпно управлява Израел от 35 години насам. Основателят на Ликуд и шести министър председател на Израел Менахем Бегин е командир на Иргун.
И обратното – днешните официално прославяни герои утре ще ги съдят за престъпления срещу човечеството – „чудотворецът“ Пиночет е най-пресният пример. Откъде иде тази разлика?
От мишените на терористите. Който се бори с тирани, убива тирани. Който се бори за победа на своя тиранична кауза, той убива наред и то предимно беззащитни хора. Медиите наричат динамитните самоубийци „камикадзе“, но японските камикадзета са били войници, убиващи други войници по заповед на своите тирани. При все това може да се намери капка достойнство в действията им, докато убийците на мирни жители не заслужават друго определение, освен изроди или най-малкото идиоти.
Единствените заслужаващи уважение атентатори остават онези, които са ликвидирали тирани и техни стражи, опитвайки се да не засягат обикновените хора.
Корените на тероризма на идиотите се наричат национализъм, верски фанатизъм, жажда за власт. По нищо не се различават от корените на държавния тероризъм, само по мащаба си: вместо атентати – бомбардировки, вместо акции – военни операции. Ислямските фундаменталисти нищо не могат да предложат като алтернатива – единствено малко адреналин на симпатизантите си. Кръвта на петимата израелски туристи и шофьора Мустафа Кисьов няма да напълнят паниците на сиромасите в ислямските страни – а сиромасите там са наистина много.
Корените на тероризма на героите пък идат от гнева на най-решителните и сърцати хора. Гняв, породен от „почвата“. Благоприятната почва в случая е социалната несправедливост, неравенството, потисничеството, липсата на свобода – или нейната имитация.
Държавите ограбват чрез данъци населението, за да го „пазят“. Те обаче не могат, а и не искат – та нали без атентати няма бюджет, няма плашило, няма оправдание за привилегиите на елита и неговите легални костотрошачи. Затова „наторяването“ (което си е живо отравяне) на „почвата“ с полицейщина само увеличава броя отчаяни сиромаси, засилва растежа на тероризма. Понеже всяка една власт – политическа, икономическа, религиозна – се печели с кръв, държи с нокти и зъби, никакво договаряне, никакви „постепенни реформи в рамките на закона“ не ще доведат до подобряване на живота на потиснатите маси. Остава един изход – съпротива срещу държавния и частно-чорбаджийски терор. Изтръгване на корените и обеззаразяване на почвата. Наказване на своите тирани, не убийства на поданиците на чуждите деспоти.
Само по това се различава терорът от революцията. •
Хасан Девринджи
