Уроците на гражданската война

печат
"Носотрос" ("Ние")...
"Носотрос" ("Ние")...

Продължение на интервюто с Хуан Гарсия Оливер
На 20 юли 1936 г. се състоя известната среща с Компанис. Как мина тя?
Щом нашата контраатака срещу пучистите приключи успешно, Компанис се обърна към Регионалния комитет на CNT, който назначи делегация. Отидохме да чуем предложенията на Компанис, след което се оттеглихме, за да ги разискваме.
Каква беше твоята гледна точка върху ситуацията в този момент?
Повече от всякога аз исках да извършим цялостната, радикална и тотална Социална революция без половинчати мерки. За мен беше повече от ясно, че Компанис иска да ни превърне в пазачи на „сигурността“. За него нашият Комитет на въоръжените работнически милиции, беше нещо като полицейски комисариат. А ние се борихме за революцията и трябваше да я завършим, като продължим да настъпваме напред.
На един прочут пленум на местните Федерации на анархистическото движение на Каталония, мисля през август, според Цезар Лоренцо в книгата му „Власт и Социална революция“, ти си казал: „Или ще сътрудничим, или ще наложим нашата диктатура“?
Установявам, че прескачаш една твърде важна глава от нашата история. Това не ме учудва, защото тази глава често я пропускат, включително Лоренцо, Пиерац и други. Преди събранието, за което говориш, имаше друг пленум на регионалните федерации на CNT, FAI и FIJL (Иберийската федерация на безвластническата младеж), който се състоя на 23 юли и беше от решаващо значение. На другия ден след нашата победа, ние анализирахме ситуацията в Каталония. Аз предложих да въведем незабавно и безкомпромисно свободния комунизъм (така испанците наричат анархокомунизма), за която цел трябваше да премахнем всякаква власт и да разчистим терена от политиците за инициативата и революционното творчество на масите. Моето предложение беше отхвърлено от пленума. С изключение на един-единствен делегат, анархистическото движение (CNT, FAI и FIJL) отказа на 23 юли да вземе нещата в свои ръце и да установи анархокомунизма. След като взе това решение то отстъпи терена на другите сили.
Как си обясняваш този избор и факта, че ти се оказа напълно изолиран?
CNT стана жертва на проявление на самопарализа. Дотогава Конфедерацията беше във възход, тя преодоля всички препятствия, включително най-трагичните. Когато обаче се намираше в зенита си и революцията беше на една ръка разстояние, тя удари спирачките и с това скочи от влака на историята (по същия начин би се почувствал ефектът, ако Земята спре за част от секундата своето въртене около Слънцето). И днес още плащаме последиците от това натискане на спирачките от пленума на 23 юли. Отказвайки да продължим напред, под претекст, че часът на анархокомунизма не бил ударил, пленумът спря възхода на нашето движение. То беше парализирано.
Но по-конкретно какво се случи? Кой спря движението?
Главният майстор на това, под претекст, че английската флота заплашвала Барцелона, беше Сантилян. Спомням си, че му отговорих: „Ние нямаме правото да спираме, когато 400 другари загинаха в Барцелона, за да живее революцията“. Аз се бих, за да защитавам тази последователна позиция. Правих го в памет на миналите боеве, за честта на бойците, които срещах от 17-годишната си възраст, които отказваха компромиса, и с мисълта за другарите, които загинаха през последните дни. Но аз бях победен и се подчиних на решението на пленума. От този момент нататък, историята на CNT е история на едно сгромолясване. Пленумите, които последваха 23-то юлския, щяха да отбележат само етапите на това падение. В своите спомени аз давам многобройни примери за неща, за които Пиерац никога не говори. Така, когато по повод на едно общо оплакване против парализирането на действията по фронта на Арагон, се стигна до искане за отстраняване на Дурути и замяната му с Ховер – моята намеса позволи на Дурути да остане на поста си. Оттогава престанах да бъда непримирим революционер и се превърнах в помирител.
Ти си мислил, че след пленума на 23 юли не остава нищо друго?
Известно време се надявах, че чрез Комитета на милициите ще мога да създам революционен полюс, който би могъл да ни послужи, за да потеглим отново напред. Идеята ми беше, че като запазим максимално влияние в милициите, ще бъдем готови за деня, в който организацията ще си даде сметка, че е сбъркала пътя. Този ден не дойде. Влязохме в логиката на компромисите. Въпреки това, аз винаги очаквах че организацията ще възобнови дебата от 23 юли и ще приеме една революционна линия.
Да вземе властта?
Не! Алтернативата беше следната: или ще сътрудничим на едно правителство, без да можем да го контролираме, или ще го свалим и ще проведем Социалната революция във всички области. Разликата е колосална. Отказвайки да участва в управлението, щеше да е по-добре, ако CNT се заемеше изцяло с революцията, увличайки масите от колебаещи се или предпочитащи невъзможния неутралитет. Ако беше нужно, тя можеше да назначи едно правителство на левицата изцяло под свой контрол. По такъв начин функционираше Комитетът на милициите. Ние го ръководехме. Това нямаше нищо общо със случилото се в последствие, когато влязохме в правителството на Ларго Кабалеро в слаба позиция спрямо блока на всички останали: социалисти, сталинисти, републиканци, национал-автономисти и всякаква подобна сган.
Когато говориш за контрол над правителството, мислиш ли че CNT имаше средствата и възможностите да го осъществи? Нейната сила беше твърде различна в различните региони. В Каталония може би беше възможно да се защитава твоята максималистка линия, но другаде – не.
Аз винаги съм вярвал в ролята на действените малцинства. Те са тези, които трасират пътя. Ако следваме твоите разсъждения, за каталонската CNT не е имало друг път, освен да стане реформистка. Тръгвайки от хипотезата, че другите региони нямат капацитета на Каталония, Конфедерацията не трябваше да предприема нищо, освен да се задоволи и да търпи. Да търпи, но докога? Колко години? Аз не казвам, че разсъжденията ти са лишени от основания, но доведени до логическия им край, те узаконяват реформизма. Аз бях привърженик на това да вървим напред, да опитаме, увличайки масите с примера на Каталония, да продължим Испанската революция.
От гледна точка на доктрината обаче такъв контрол над властта също е ерес и не издържа, нали?
На CNT се падаше да демонстрира, че е възможно да извърши революцията, без да налага своята диктатура. Нейната сила почиваше върху колективния ѝ капацитет. Защо трябва да предричаме неуспеха на своята революция? Да се мисли така, означава, че нямаме доверие в собствените си идеи. Анархистите вярват в човека. Това е съществена разлика с марксистите. В Испания синдикализмът прокламира анархистическата идея от самото начало. Беше дошъл часът в който ние можехме да покажем на какво сме способни. Днес можем да анализираме грешките си или да ревизираме някои от постулатите си, но повече никога няма да се питаме трябваше ли да извършим революцията, или не.
Защо, когато установи, че твоята позиция е в малцинство, ти не се противопостави открито на мнозинството?
Противопоставих се. Още вечерта на пленума, събрах членовете на групата „Nosotros“, разширена с Маркос Алкон, Мануел Ривас, Хоакин Аскасо и още двама-трима другари. Обясних им, че предвид разнородния характер на CNT, позицията ѝ не ме учудва особено и добавих, че както и в други моменти от историята ѝ, единствено една смела акция на групите, без „водачески“ претенции, би могла да промени курса на събитията. В заключение им направих следното предложение: преди колоните да потеглят за фронта в Арагон, трябваше да ликвидираме властта на „Народния фронт“ в Барцелона и в цяла Каталония и да вземем нещата в свои ръце. Дурути се противопостави, макар да признаваше, че моите аргументи са валидни. Той декларира, че е привърженик на изчакването да превземем Сарагоса, преди да действаме. Възразих му: „Какво ни доказва, че в условията, в които ще се развият боевете, ти ще превземеш Сарагоса?“ Моята теза беше, че нашата бърза победа зависи от капацитета ни да очертаем едновременно следните три кръга: един с център Барцелона, втори – с Галиция и трети – със Севиля. Ако един от тях липсваше, войната щеше да бъде продължителна.
Повтарям: ако ние спечелихме в Барцелона, то е, защото бяхме успели да създадем военна сила, отговаряща на нуждите на въстанието. Като се кажеше утре в толкова часа на това место, тя беше там. Кадрите на отбраната бяха млади, обучени хора, готови за борба, въоръжени и сигурни. В Барцелона това работеше и точно то липсваше в другите региони, особено в селските зони, което, според мен, е една от главните причини за неуспеха на революцията.
(Следва)

БЕЛЕЖКА

В мемоарите на Хуан Гарсия Оливер „ЕХОТО ОТ СТЪПКИТЕ“ (Париж, 1978 г.) напразно ще търсим отговор на един от най-важните въпроси:
Защо този непреклонен революционер-максималист се свлече прогресивно на позициите на антифашизма, на който той беше категоричен противник, прие сътрудничеството с цялата „лява политическа сган“ и стана министър на правосъдието в един от нейните кабинети (на Ларго Кабалеро), и най-вече, защо в следващия решителен момент (май 1937 г.), когато Социалната революция в Испания достигна нов връх, той допринесе, като малцина други, заедно с презираната от него Федерика Монсени, за разоръжаването на пролетариата на Барцелона, въстанал срещу сталинско-буржоазната контрареволюция?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *