Върви, народе, и си отваряй очите

печат
Когато наближи 24 май, естествено, спомням си за Кирил и Методий, за първото училище, в което влязох. Спомням си за „Върви, народе…“, за деца с цветя, за книги и азбука. Но от няколко години насам си спомням и за електронните книги, книгите във файлове, книгите в интернет. Спомням си как министерството на културата ми връчи на официална церемония през 2005 г. национална награда за тия книги, а година по-късно същото министерство под натиск от ИК „Труд“ ми изпрати националната служба за борба с организираната престъпност пак за същото нещо, пак за същите книги.
Аз се бях позовал на закона, когато качвах тези книги на сайта си, министерството на културата се позова на закона, когато ме награди, същото министерство се позова на закона, когато ми прати НСБОП, НСБОП (сега ГДБОП) също се позова на закона, когато поиска да махна книгите. И всичко това за едно и също нещо, по един и същи, непроменян закон. Явно тоя закон не е читав, а може би пък хората?… Не стигнах до съд и може би добре направих, защото ако министерства и национални полицейски служби разбират закона така, както им каже силният на деня, то как ли пък ще го разбере съдът? Но ето какво остана у мен като горчиво-сладка симфония, както се пее в една много популярна песен:
За да може една книга да се разпространява и чете свободно, без пари, без договори, без праводържатели, то трябва от смъртта на автора ѝ да са минали 70 години. Същото се отнася и за преводите. За да може да се разпространява свободно да речем „Дон Кихот“ от Сервантес или „Пътешествията на Гъливер“ от Суифт, трябва да има превод на български, направен от преводач, който е починал преди повече от 70 години. Такива преводи са изключително малко. Ако изобщо ги има, са библиографска рядкост и трудно се превръщат във текстови файлове. Ето най-важното според мен, за което като че ли никак не се говори:
Най-хубавите книги, издържали във времето, книги, които всеки трябва да прочете, се разпространяват свободно в интернет на английски, немски, френски, италиански, руски, защото на тия езици има преводи, направени от преводачи, от чиято смърт са минали 70 години, а много от тия книги, разбира се, са си и в оригинал на тези езици.
На български такива книги са малко, според мен изключително малко. И така българите са поставени в положение да нямат свободен достъп до книги като „Морският вълк“ – Джек Лондон, „Джелсомино в страната на лъжците“ – Джани Родари, Джордж Оруел – „1984“, „Към себе си“ – Марк Аврелий, „Спартак“ – Рафаело Джованьоли, „Панчатантра“ – Древноиндийското петокнижие, „Книга за джунглата“ – Ръдиард Киплинг, „Люти чушки“ – Радой Ралин. Изреждам тези, защото тях бях качил на сайта си, както и някои други, между тях и „Страшен вълк“ от Елин Пелин. Много страшен излезе тоя вълк, подплаши доста издателства, на първо място – „Труд“. Бях ги качил най-вече за слепите (хората без зрение, какъвто съм и аз от много години, наричани сега незрящи). Слепите хора четат или по-точно слушат книги от текстови файлове, защото, откакто има компютри в България, почти оттогава има и софтуер, който умее това, а също и позволява пълноценен достъп за хората без зрение до компютрите и интернет.
Доколкото зная, тоя срок от 70 години не е задължителен в Европейския съюз, но българските законодатели, разбира се, са се поддали на влиянието на големите праводържатели и така са го и гласували, в ущърб на българите и грамотността, вероятно без никак да се сетят за аргументите по-горе.
Минаха още няколко години и започнаха едни медийни кампании за насърчаване на четенето. Имаше по телевизията „голямото четене“, сега има „Голямото малко четене“, по държавното радио „Хоризонт“ преди новините в 12 часа на обяд се излъчват откъси от книги, прочетени от даровити актьори, след това, разбира се, следва един звуков клип, за фон на който е избрана една музика, подходяща за филм на ужасите, и на тоя фон се чува глас: „Походът на книгите!“ Може би не съм прав, но си представям как едни книги са тръгнали на поход към хората, а зад тях стоят военачалниците, сиреч онези, които се надяват на големи парични печалби след тоя поход. Как да не се сети човек за Стивън Кинг и „Библиотечна полиция“ или за „Обитаемият остров“ на Стругацки. Малко след това се чуват реклами за достъп до интернет за 5 лева на месец, което е такава откровена лъжа, че просто нямам думи.
Винаги, когато ми се е налагало да се сблъсквам със закона, а особено със закона за авторското и сродните му права, нещо в мен се е бунтувало, нещо ми е сочело нелогичността, глупостта, а на места и прозиращата злонамереност. Напоследък попрочетох малко за анархизма и мисля, че това нещо е анархистът вътре в мен.
Виктор Кирилов Любенов
bezmonitor.com
„.com“, но не от „commercial“, а защото по онова време нямаше още домейни „.info“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *