За харамиите, разбойниците и другите криминали и лумпени

Криминалите и лумпените са „дружеска класа“ на управляващата и я подпомагат в терора над народа с други средства

печат
Криминалите и лумпените са „дружеска класа“ на управляващата и я подпомагат в терора над народа с други средства
Криминалите и лумпените са „дружеска класа“ на управляващата и я подпомагат в терора над народа с други средства

В една от дискусионните статии „за революционния потенциал“ бяхме писали: “На разбойниците, които също са класово стратифицирани, и на дребните престъпници не трябва да гледаме като фарисея на митаря. Те са социален продукт и жертва на „легалния свят“. В затворите или вън от тях, си заслужава да се положат усилия за спечелването им за каузата на революцията“.
В отговор на този пасаж, един от нашите приятели отговори във форума така: “Няма смисъл да обяснявам специфичния характер и произхода на престъпността в тоталитарните общества. Накратко – криминалите и лумпените са „дружеска класа“ на управляващата и я подпомагат в терора над народа с други средства. Кристален пример в това отношение е СССР. (NB: Солженицин!) В посттоталитарните общества картината е същата. Робин Худ е мит. Криминалните престъпници, дори на най-ниско ниво, са отрепки, които не само не могат да бъдат наши съюзници, но напротив“.
Този отговор е демонстрация на някакъв нов „полицейски анархизъм“, подобен на лениновия „военен комунизъм“. За това свидетелства и използваният речник: „криминалите и лумпените“ са „дружески класи на управляващата“, нейни „помощници в терора над народа“, „отрепки“ и т. н.
Няма да влизаме в полемика, само ще уточним, че не сме говорили за организираната от държавата престъпност, която е продължение на институционализираната и представлява петата власт в „посттоталитарните“ общества. В „тоталитарните“, тя е интегрална съставка на диктатурата. Нашата теза, от Бакунин до днес е била и е, че така наречените престъпници са жертви на едно престъпно общество (тоталитарно или посттоталитарно), което не може да намери друго решение на поражданите от него престъпления, освен репресиите, затворите и екзекуциите на своите жертви. От тук, а не от насажданите полицейски понятия за „морал, ред и законност“, произтича нашата философска, програмна и практическа позиция спрямо „престъпността“, „криминалите“, „лумпените“, тяхната „вина“ и нашето решение на проблема преди, по време на и след социалната революция.
Спираме, но въпросът остава открит за дискусия. Тук предоставяме думата по него на анархиста Соколов от подготвяните за печат мемоари на Петър Манджуков „Предвестници на бурята“ в пет части.
Г. Константинов
Откъс от II част, „В четата на Гоце“:
Ний продължаваме да вървим напред и да слизаме надолу. Внезапно нашите факли се появяват под нас, някъде далече – те са се отразили в тихата повърхност на езерото, над което сме увиснали, щръкнали върху издадения зъбер на скалата. Кръсто Зарев, който като млад харамия е влизал и е скитал много пъти в пещерата на Боздаг, застанал при края на зъбера, разправя:
– Вътре из Боздаг има много езера, различни по големина и на различни височини. Аяна, буйният извор източно от Серес, който може да кара воденица с няколко камъка и който блика из Боздаг почти на еднакво равнище в Серското поле; водата, която хлуе от планината при манастира „Св. Иван Продромос“, северозападно от село Карликкьой, на повече от 250 метра по-високо от Аяна; и много други води около Боздаг водят началото си от подземните езера на тая планина…
– Каква тиха и спокойна е водата в езерото! – забелязва Мерджанов – нито една вълна, никаква бръчка по нея!
– Заприщена между тези скали, тя е спокойна като душата на човечеството, обгърнало на многостранното и многовековното робство! – отговаря Соколов; и той продължава гласно своята мисъл: – Но в това спокойствие на тия две стихии – на водата и на човешката душа – дремят елементите на буйни и стремителни движения: въглената киселина, разтворена във водите на тези езера, и нагонът за свобода, загнезден в човешката душа.
Въглената киселина бавно, неуморно дълбае скалата, отваря пукнатини в нея, обръща пукнатините в цепнатини, разширява тия последните в улеи, през които с течение на времето тая спокойна вода ще нахлуе, за да прояви скритата в нея енергия, равна на нейната тежест, умножена с ускорението, когато пада отвесно, и с коефициента на търкането, когато се стича по наклонена площ… И това никому ненужно спокойствие на скованата между скалите вода ще се превърне в движение, което ще бъде използувано от човека, за да движи воденични и фабрични колела, а от животните и растенията – за поддържане на техния живот… Защото и самият живот не е нищо друго, освен движение…
Нагонът за свобода, загнезден в човешката душа, безсмъртен като човечеството, потискан от суеверията на властта и държавата, бавно, неуморно разяжда веригите, които сковават човешкия дух. Той прави пукнатини в сградата на робството – това са първите личности, озарени от духа на свободата: Мойсей, Исус, Манес, поп Богомил, Абелар, българските хайдути, македонските харамии, разбойниците. Тия пукнатини растат, стават цепнатини – това е Жакерията във Франция, това са въстанията в Гърция, Сърбия, България; крепителството на робството – държавата и властта – запушват цепнатините, потушават въстанията с кръв и огън или залъгват въстаналите народи с нови форми на управление, т. е. с нови форми на робство. Но цепнатините растат, стават улеи и ний имаме големите световни революции – английската, френската… Безполезно е да се потушават чрез насилия и кръвопролития. И върху раздвижения дух на човечеството – както е с мръсотиите по повърхността на придошлата вода – изплуват такива чудовищни кърволоци, каквито са Кромуел, Мара, Фуше, Кутон, Робеспиер, Наполеон, без да се споменуват българските пигмейски величия, какъвто беше, да речем, Стамболов…
Фигурата на Соколов, наметнат с черното влашко кепе, се слива с околната тъмнина; пред светлината на факлата, която той държи в лявата си ръка, се откроява силуетът на неговия профил: с каскет, който засенчва високото му чело, с прав нос, с гъсти черни мустаци и с дълга черна брада. С пророческо вдъхновение той завършва своята мисъл:
– Но един ден народите ще разберат демонската игра с „новите форми на управлението“. Те ще намерят начин да се предпазват от машинациите на ония, които считат изгодно за себе си съществуванието на държавата и властта. И тогава онова, което Жан-Жак Русо нарича „обществен договор“, ще бъде действително договор, сключен между равни и свободни личности, между равни и свободни групи, племена и раси. Тогава ще настъпи свободата, но не фалшифицираната, а истинската свобода, при която нема да има робовладелци и роби, господари и подчинени, а само човеци, братя, членове на едно и също семейство – човешкото семейство…
Още няколко минути ний съзерцавахме във водите на езерото отражението на факлите отдолу, чудноватите каменни релефи по скалата вдясно от нас и надвисналите над главите ни гигантски каменни капчуци, а след това тръгваме обратно да излезем от пещерата. Мълчим. Близо до изхода Делчев, който всякога разсъждава мудно, приказва и постъпва спокойно и бавно, се спира, обръща се към Соколова и пита:
– Каква е тая фантазия от тебе – да поставяш под един знаменател Исуса и разбойниците?
– Кой? Аз ли ги поставям? Имаш грешка: под един знаменател ги поставят  условията, създадени от държавата и властта. Доказателство за това е фактът, че държавата и властта са разпънали Исуса между двама разбойници..
– Но как можеш ти да намираш нещо общо между Исуса, в чийто живот нема петна, който учи да обичаме всичките хора и да прощаваме техните грешки, и разбойниците, чийто живот е изпълнен с престъпления както против обществения ред, така и против човешката личност?
Соколов се навежда, заграбва в ръката си една шъпа глина, след това потупва с другата си ръка цевта на своя сръбски Маузер и отговаря:
– Видиш ли? Това е стомана, излеяна и кована в оръжейната фабрика на Круп в Дюселдорф; това е твърда и еластична стомана, която издържа налегане от стотици атмосфери, а това – и той посочи глината в шъпата си – това е мека, мазна глина, която мачкам в ръката си както искам. Сега подложи ги и двете на една и съща много висока температура: твърдата круповска стомана ще омекне, ще се стопи и ще се превърне в течност, а глината ще стане корава и твърда. Причината е една и съща – високата температура, а резултатите са съвсем различни. Нещо подобно е и с робството: като реакция против себе си то е родило и учението на Исуса, и разбойничеството.
Разбойничеството е груба физическа реакция против насилията на държавата и властта, проява на нагона за свобода чрез импулсите на инстинкта за самосъхранение. То предшествува ученията на Исуса, на Манеса, поп Богомила, Толстоя тъй, както грубите животински форми от праисторическите времена предшествуват и служат за основа на сегашните съвършени животински форми; както грубите дивашки викове и звуци – на музиката на Бет­ховена; както примитивните рисунки на праисторическия човек – на картините на Рафаело; както кремъклийката – на твоята манлихерка. Разбойничеството, което е рожба на диктатурата, е манометърът, който показва до каква степен обществените отношения са станали непоносими поради насилията и грабителството на държавата и властта. Салвий и Спартак са създания на робството и безчовечното отнасяне на римляните спрямо робите; те предшествуват Исуса и през всичките времена от 2000 години насам са вдъхновявали борците за свобода. Филип Тотьо и Панайот Хитов са предтечи Ботева; Картуш е създаден от деспотизма на Людовик XIV и предвестник на бурята, която след по-малко от един век помете целия род на Капетингите. Яко и Качамачко бяха създадени от диктатурата на Стамболова; те увиснаха на бесилката в двора на Черната Джамия, а само 5 години след това Стамболов бе съсечен на улицата. Щом животът се промени и народите се доближат до свободата, разбойничеството изчезва само по себе си също като при болестите: щом премахнеш причините, болезнените явления изчезват.
Думите на разпънатия разбойник, отправени към Исуса, тоже разпънат: „Егда приидет царствие твое, помяни и нас, Господи!“ – на съвременен български език трябва да се преведат така:
„Вий, който доживеете до времето, когато всички хора ще бъдат свободни, когато няма да има власт, роби и господари, спомнете и за нас, най-малките братя на великите учители на човечеството! Ний така наречените престъпници, крадци и разбойници, ний дадохме в борбата против насилията на държавата и властта всичко, каквото имахме, и не сме виновати, че не сме дали повече от това! Ний водихме тая борба по вътрешно подбуждение, без лозунги, без знаме и без да имаме за утешение перспективата да бъдем след смъртта си окръжени с ореол на мъченици. Носили през целия си живот презрението на всички покорни роби на властта, ний сме сега окачени на кръста. След като се налюбуват на мъченията ни, нашите мъчители, които са мъчителите на цялото човечество, ще се наситят най-после на нашите мъки и ще се покажат милостиви и великодушни към нас, като ни пречупят пищелите на краката и ни убият.. Спомнете си и за нас, милионите престъпници и разбойници, които загинахме в борбата срещу насилията на държавата и властта без шум и без слава и които с цената на мъките и на живота си подготвихме условията за вашия свободен живот!“
Ние сме вече излезли пред входа на пещерата. Кръсто Зарев се обръща към Соколова, изчаква го и, вперил очи в него, внимателно го слуша, без да каже нищо, но в погледа му се чете благодарност и съзнание за лично достойнство.
Трябва да е било неделя, 11 юли 1899 година.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *