За Либия не като за Либия

печат
В анализа на либийските събития (и не само тях) трябва да си изясним дали оценката, която им даваме, и произтичащата от нея позиция, която ще заемем, или акциите, които ще предприемем, съдействат за приближаването на нашата революция или ни отдалечават от нея? (“За нас нравствено е всичко, което способства за тържеството на революцията и безнравствено и престъпно – всичко, което ? пречи?“)
Стане ли дума за война – гражданска, „националноосвободителна“ или империалистическа, какъвто е случаят в Либия, ние не можем да имаме друга задача (без да забравяме, че и думите са дела) освен пропагандата и работата за превръщането ? в социална революция. Всички други съображения могат само да ни смъкнат до нивото и позициите на различните пацифисти, реформисти, опортюнисти и в крайна сметка до обслужването на чужди каузи, както за съжаление е ставало неведнъж в историята.
Бихме могли да процедираме и хипотетично: какво би трябвало да правим, ако в момента бяхме в Либия? Или другояче – каква позиция бихме заели, за да бъдем в мир с принципите и със съвестта си, ако подобни събития ставаха днес у нас в България и сме революционери не само на думи?
В светлината на казаното дотук, аз си позволявам да поставя въпроса:
Няма ли превръщането на Либия в един нов Афганистан или Ирак, а защо не и в нещо по-мащабно, няма ли разпалването на няколко десетки такива огнища от Мароко до Пакистан и Индонезия да ни приближи до световния революционен пожар, който „Империите на Злото и Доброто“ съумяха да потушат през и след 1989 година чрез различните нежни, велурени, а по-късно цветни, жасминени и прочее „революции“, договаряйки се за условията на капитулацията в Студената война и преразпределението на благините според реалните мощности на техните военнопромишлени комплекси след като намериха необходимите за „мероприятието“ лакеи и слуги в нашите страни от Берлин до Тихия океан?
Зная, че може да ми се възрази: обаче всичко мина тихо, мирно и най-вече… безкръвно. Безкръвно? – Да! Но от девет милиона вече сме останали шест. И най-кървавата революция у нас едва ли би погубила и една стотна от изчезналите три милиона! Освен това, краят на тихия ужас се отдалечи зад хоризонта и би трябвало да сме мазохисти, за да предпочитаме гарантирания ужас без край пред хипотетичния ужасен край.
Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.