Тръгне ли да те освобождава НАТО…

печат
Пратениците на Саркози, който съвсем неотдавна предлагаше на тунизийския диктатор полицейска помощ срещу народното въстание, който доскоро демонстрираше приятелство с Кадафи, успяха да изтръгнат от бунтовниците в Либия обещания за икономически отстъпки и стабилност при доставките на петрол. След което френското правителство светкавично спретна военна коалиция за авиационни удари срещу войските на либийския сатрап, използвайки решението на Съвета на сигурност на ООН за спиране на насилието в Джамахирията. НАТО побърза да се включи в мелето и както винаги, бомбите на „освободителите“ поразиха и първите бунтовници на 1 април. С извинения, разбира се.
Какво прави впечатление?
Европа и САЩ без усилие търпяха редица арабски режими от съображения за „стабилност“, без значение по какъв потиснически начин се постига тя. Стъписването на Запада пред факта на народните революции, спонтанни и неоглавени от никакви партии и политически сили, премина. Западните държави се замислиха по какъв начин да минимизират своите собствени загуби и по възможност да извлекат изгоди. Понеже арабите няма да забравят кой кого е подкрепял, все пак решиха да се намесят – от една страна да замажат своите топли отношения с омразните на масите диктатори, а от друга – да спечелят благоразположението на евентуалните нови стопани на Либия.
Показателно е, че на Кадафи бе позволено да се съвземе, да започне клане на собствения си народ, да притисне бунтовниците буквално до стената, след което те вече бяха „подготвени“ за предложенията на френските дипломати и бомбите на НАТО.
Либия е страна, богата на петрол, при това добиван лесно. Либия е страна, която обаче живее малко по-добре от съседите си (няма смисъл да я сравняваме с Кувейт и Саудитска Арабия), при това вътре в нея най-добре живееше племето на самия Кадафи, докато останалите пет племена – значително по-зле. Освен това, използването на чужди работници отучи либийците сами да работят, те се бореха само за място в бюрократичната машина на Джамахирията, демагогски представяна като „уникален“ модел на „истинско народовластие“. Разработването на залежите от нефт и природен газ от 60-те години на миналия век насам доведе до куриозния факт Либия да има по-висок брутен вътрешен продукт на човек от населението от страни като Италия, Испания и Южна Корея през 80-те години. Три четвърти от храните в страната обаче се внасят отвън. Въпреки самочувствието си, Либия практически е колониална страна – Западът получава от нея каквото си поиска, но народът въстана срещу западния „съдружник по неволя“, нефтеното кранче е на път да премине в други ръце.
Агресия или помощ?
Западът не бомбардира Кадафи за първи път. Преди точно 25 години, на 14 април 1986, САЩ проведе операцията „Каньона Ел Дорадо“ с „хирургически удари“ срещу военни обекти и летища в Триполи и Бенгази след като Кадафи показа по телевизията как обучава самоубийци-атентатори за акции срещу Европа и САЩ. След това телевизионните тренировки секнаха, но не и потокът от либийско черно злато в сметките на западния петролен олигопол. Не секна и терорът на Кадафи срещу неговите противници.
По обилно изтъркания вече сценарий, редица правителства на „обичайните заподозрени“ – Куба, КНДР, Венецуела, Сирия, Беларус  – осъдиха агресията, нарекоха я даже „западен кръстоносен поход“, „намеса във вътрешните работи“, пригласяйки на Кадафи.
Действията на Западните сили няма смисъл нито да се заклеймяват, нито да се приветстват – за тях всеки повод да бомбардират нещо е добре дошъл, част от „шоковата доктрина“, джакпот за „боговете на войната“ и „търговците на смърт“. Колкото свалянето на Саддам и талибаните от власт донесе мир и спря кръвопролитията, толкова ще ги спре и сегашната американска „Зора“ и последвалият я натовски „Обединен закрилник“.
Твърде оптимистично би било да очакваме в арабския свят да се случи истинска социална революция. В Северна Африка си отиват отделни диктатори, но диктатурата, поомекнала, не бърза да си ходи.
Всеки шанс за движение към повече свобода трябва да се използва, но не с чакане да падне нещо западно отгоре. На 1 април бунтовниците видяха какво пада отгоре.
Васил Арапов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *