Загрижените медии ни дават уроци по променяне на света

печат
Това може да се случи със всеки от нас – да пийнем три водки, да се качим на „Хамър”-а си, да праснем две коли, да убием един човек и да вкараме няколко други в болница. Този път обаче се случи не на обикновен човек, а на един велик българин, Максим Стависки. Неговите обикновени човешки слабости бяха жестоко наказани от злобните български журналисти. Завистниците не се смилиха дори когато той сам заяви, че иска да си понесе заслуженото наказание, въпреки че е направил толкова много за България…
Но стига нескопосна ирония, да говорим сериозно. Има нещо, което бих нарекъл „тих шовинизъм” в медиите и което заслужава отделна статия само по себе си. То се прояви в случая с медиците, за които всички твърдяха, че са невинни, въпреки че не се намери никой у нас да ги обвини. Проявява се и тук – един обикновен убиец по неволя бива разглеждан като специален случай от медиите, само защото бил „направил много за България”, като станал световен шампион по нещо си. Това само по себе си е жалко. Но случаят се набива на очи с един по-специален аспект, който трябва да коментираме.Стависки е медийното лице на кампанията на БТВ и 24 часа „Ако си пил – слез, искам да стигна жив”. Тая кампания уж цели да ни обработи съзнанието така, че да станем по-съвестни шофьори на пътя. Но дали наистина влияе някому? Не се намери един шофьор да каже „аз се пазих да не карам пил, а той…”. Значи ефектът от кампанията клони към нула. В нашето общество са много повече хората, които биха си повишили мнението за телевизията, защото тя уж се занимавала да им помага да стигнат живи, отколкото тези, които биха слезли от колата, след като Стависки им го каже. Това е и целта на кампанията – не да създаде у хората култура на шофиране, а култура на потребление. Културата на потребление на БТВ например се състои в идеята „ще гледаме тази телевизия, защото тя се грижи да стигнем живи”. Явно в това отношение подобни кампании имат по-голям ефект, отколкото по отношение на пряко декларираната цел – някой да вземе да стигне жив.
Друг показателен пример за подобна изкуствена кампания е „Пиратството ограбва” на Министерството на културата. Тази кампания имаше точно нулев ефект върху обществото. Причините отново бяха, че „лицата” на кампанията не бяха нито ограбени от пиратите, нито обеднели от грабежа. Една наша колежка, Вени Г., добре изрази реакцията на хората: „Първият въпрос, когато видях склуптор, хореограф и танцьор на тези билбордове, беше как, по дяволите, техният труд може да бъде изпиратстван? Нима някой в Китай чука и отлива пиратски копия на склупторите или някоя кючекчийка е изиграла същите танци? И ако наистина те не са засегнати от това, какво правят на тези билбордове?” „Обществениците”, които излязоха да ни молят да не пиратстваме, в никой случай не биваха ограбвани от нас. Напротив, те и техните колеги са ограбвани от монополистите на пазара на творческия труд, от чиято милостиня те са принудени да преживяват. При положение, че това е добре известен факт на всички „пирати”, които все пак обичат да мислят, каква беше целта на горната кампания? Ние не претендираме да сме по-умни или по-наблюдателни от авторите на подобни кампании, значи те би трябвало да виждат ефекта от кампанията не по-зле от нас. В такъв случай можем да очакваме, че целта на кампанията е именно в реално постигнатия ефект, а не в официално обявения. А безспорният резултат от кампанията е изхарчени пари за приятелски фирми и „културни дейци” и отчетена дейност в борбата с пиратството. Както виждаме и при тази кампания целта не е никаква полза за обществото, при това кампанията се провежда с неговите пари.
Обществото има нужда от промяна. Като се започне от маниера на шофиране и се стигне с културата на протест и политическа активност. Ясно е, че нашето общество си заслужава държавата. Ясно е, че докато си гледаш само в собствената копанка, с едното гледане ще си останеш. Ясно е, че докато караме пияни по улиците, ще има катастрофи и жертви. Трябва да променим себе си, всеки по малко, за да се промени и обществото ни като цяло. Но явно пътят към по-добър живот не минава през подобни „кампании”, които уж целят едно, постигат второ, а освен това служат за оправдание на трето (после ще видим какво е то). Не може да има ефект една кампания, в която някакъв измислен телевизионен герой излиза на екрана и обяснява какво и как трябва да правим. Такива герои повечето хора вече не вземат на сериозно. Но дори и хората, които ги вземат на сериозно, няма да променят поведението си за дълго. Обществените ценности не са паста за зъби, която да си купуваме, защото д-р Жорко ни е посъветвал така. Те са нещо, което си изграждаме, откакто сме дошли на този свят, ден след ден, чрез лични преживявания на базата на действителни примери от живота. Подходите на пазара тип „просто го направи” тук не минават, защото, за да живееш като пълноценен човек, не е достатъчно да следваш животинските си инстинкти. Кампанизаторите го знаят прекрасно, но тяхната цел не е да ни помогнат да бъдем хора, а да цунат бюджета за кампанията. Подобни кампании оправдават настоящата система (това е третото) и възпират прогреса на обществото. Защото имитират дейност, създават илюзия, че нещо се върши, че нещо ще се промени. Затова те са вредни, както от икономическа, така и от социална гледна точка.
Подобни кампании изземват средства от истинските лостове за промяна, крадат от времето, от вниманието на хората и ги принасят в жертва на печалбата на този или онзи. А тези средства могат да отидат другаде. Можем да градим по-добро общество, но не чрез телевизионни кампании. Методът се набива на очи – трябва да спрем телевизора. В преносен смисъл, разбира се. Телевизията, масмедията, е сила, но тази сила не е наша, поне за момента. За момента тази сила е в ръцете на властниците и печалбарите и работи, за да крепи властта и печалбите им. Нашата сила са обикновените взаимоотношения с другарите, отстояването на общочовешките ценности – солидарността, свободата, равенството, които са кухи фрази само за зомбирания телезрител. За нормалния човек те описват отношенията му с близки, приятели, съседи. Затова и те са средството, с което можем да променим хората около себе си. Не можем да разчитаме на хора, които се водят по думите на медийните звезди като Стависки – тези кампании са предварително обречени. Както е казано, ако искаш да промениш света, първо промени себе си! Това е по-трудният, но по-плодотворният път. Другото е бошлаф за трийсетте секунди между спортните новини и сериала. •
Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *