Референдум, колкото да не е без хич

Държавата, в лицето на т. нар. Конституционен съд и на т. нар. Народно събрание, показа ясно, че е алергична към упражнението „допитване до народа“. При все че се кълне в този народ, при все че върху кожата на свещената си крава – т. нар. Конституция – е дамгосала изречението в член Първи, че народът е СУВЕРЕН.

Бастиса две предложения за референдум – едното изцяло, това на „честния бизнесмен“, тоест мутра, Марешки, а другото наполовина – инициативата на шоумена Трифонов, персонаж гъст с изгубил предишното си величие мутренски отбор.

Въпросът тук не стои дали Марешки и Трифонов са прави, или не. Въпросът е във факта, че властта в прав текст рече и отсече: народе, ти си тъпанар, дебил и кретен, затова, за твое добро, естествено, не бива да те питаме какво искаш, камо ли да ти позволим сам да приемаш някакви решения за собственото си настояще и бъдеще, не бива дори да одобряваш или не одобряваш онова, което ние, властниците, сме ти забъркали.

Широко известна и масово повтаряна е сентенцията, че „всеки народ заслужава управниците си“. Че „политиците са извадка от народа – какъвто е той, такива са и те“.

Груба измама.

Във властта, била тя политическа, административна или икономическа, не се издига „каймакът на нацията“. Проправя си път мръсната пяна. Най-наглата и най-жестоката. В процеса на издигане тя използва онези правила, натресени със сила на народа, които осигуряват селекцията – във властта да попадат само мерзавците или готовите да станат мерзавци. После усъвършенства правилата, законите, за да премахне всякаква възможност за контрол на народа над „избраниците“.

Така политиците и „бизнесът“ не са статистическа извадка от народа си. Ако обаче бяха, тогава, на българска почва, следва да си направим извода, че щом народът бил като политиците си, тогава значи по-добре е, че едно толкова страхливо, подло и дребнаво племе изчезва от лицето на земята. Наистина, нима щом позволяваме, съучастваме в избирането на дебили, които ни третират като дебили, не сме дебили?

За щастие обаче, това не е така. Единственият съществен упрек към народа е, че не показва достатъчно борбеност – и в мислите, и в делата си. Или търпи, или бяга в чужбина и пак се обрича на изчезване.

Другата уловка е: „направете партия, спечелете изборите – и променете нещата, какво хленчите!“

Пак демагогия, от най-долната.

Партиите са формации на лобисти. Политически обръчи около бизнес групировки. Без някоя партия да е призната за лобист на някоя групировка, тя може да не стигне дори до регистрация. На изборите не може да прескочи прага от процентите, определени от печелившите лобисти. Вероятността за иницииране на промяна е занулена.

Референдумите у нас са форматирани от закона да бъдат безопасни за управляващата банда и цялата политическа класа – резервните играчи на скамейката. Макар и кастрирани обаче, пак предизвикват раздразнение у чорбаджиите.

Народът бил некомпетентен. А кои са те, „компетентните“? Под компетентното им ръководство половината от българското население е на и под прага на бедността – това ли е компетентност?

Референдумът сам по себе си не е пряка демокрация. Впрегнат в кривата каруца на представителната лъжедемокрация, далеч не може да стигне. Идеята за пряка демокрация трудно се побира в главите както на забранителите на референдумите, така и на радетелите за тях. Оттук и формулирането на въпроси към народа, които докосват опаковката на проблемите, но не бият по същността, по корена на несгодите.

– Избиране на депутати по мажоритарна система. Какво значение има по коя система ще бъдат овластени паразитите? Моделът „власт на народните представители над народа“ остава.

– Намаляване на броя на депутатите. Защо изобщо са нужни, след като не изпълняват обещаното, гласуват си охолство, безгрижие и безотговорност?

– Електронно гласуване. Начинът пак е без значение, след като фактическата олигархия е непокътната и даже не си прави труда да подновява редовно демократичния си грим.

– Пряко избиране на полицейски шефове. Защо само полицейски шефове? Защо не полицията да се смени от милиция, тоест от всенародни дежурства? Защо не и директори на предприятия? Съдии? Инспектори? Мизерно добро зрънце – нека да поникне до логичния си завършек! Но не би. Инициативният комитет на Трифонов с този въпрос изостана даже от Марешки, който включи въпрос за образуване на цени на немаловажни стоки, така че да са поносими за населението.

– Другият въпрос – за задължителното гласуване – е неприемлива теза, защото представлява подмяна на право със задължение. Да допуснем, че има смисъл. В такъв случай, ако гласуването е задължително, то и изпълнението на предизборните обещания трябва да е задължително. Трябва да е задължително също така на всяко заседание да има 240 представители и по всеки въпрос всеки от тях задължително трябва да се изказва. Няма ли задължения на избраните, не е справедливо да има задължаване на избирателите.

– Намаляване на държавните субсидии на партиите. Защо само намаляване? Един от лозунгите на Кронщатското въстание през 1921-ва, въстание срещу болшевишката контрареволюция, е гласял: никакво бюджетно финансиране на политически партии! Да си събират членски внос. Ама ще ги купят мафиотите? И сега ги купуват, но държавата им дава дотации за целта! Да се бръкнат тези мафиоти по-дълбоко. А като се знае кои изедници поименно спонсорират дадена партия – да си прави избирателят сметка иска ли такива управници.

Разумното е да не иска никакви управляващи. Вместо представителна порнография с прякодемократична бутафория избирателят да избере чистата пряка демокрация, в която всичко ще зависи от него, а глупавите си решения ще може да променя веднага, щом види, че са били несполучливи. Така се поумнява – с уроци от неволята. Пряката демокрация, освен че е система за справедливо самоуправление на обществото, представлява също и радикална, незаобиколима система за масово поумняване, на превръщане на тълпите в разумни общности.

Уви. Избирането „по канален ред“, тоест „съгласно закона“ на пряката демокрация е невъзможно. Законите не го позволяват. Законите, написани от мерзавци. Това е главната поука от решенията на парламента и конституционния съд. Друг път, освен революционният, не остава.

Действията на държавата, надяваме се, направиха още една малка стъпка към цялостна криза на държавността, което може би ще съдейства за осъзнаването на народа, че така повече не може да се живее, а и да може – не бива.

Ни Трифонов, ни Марешки са дори в пародийна форма аналози на Караджата, от когото се нуждае Свободата. Да не им отричаме известна заслуга – с амбициите си да прокарат референдум, нека и за самореклама, те хвърлиха камък в блатото.

По вонята пролича кой какъв е в това блато – демокрация на демокрадците.

Васил Арапов