Както властническите, тъй и безвластническите идеи у хората имат естествен произход. Те не са паднали от небето, а идват от живота. Коренят се в природата на човека и се дължат на материални причини, в най-широкия смисъл на понятието. Те са плод на сложността от условия, сред които човек се ражда, живее, развива, действа или понася действия, твори и консумира блага, учи се, бори се, мечтае, радва се или страда. Човешката природа е единна, но не еднопосочна. Тя е противоречива и сложна. Затова изворите на безвластническите и на властническите идеи, макар да са заложени еднакво в човека, са напълно различни.

Инстинктът за самосъхранение и половият инстинкт, пораждащ взаимната борба, която взема различни и многообразни форми, са изворът на властничеството. Историята на човечеството е пълна с прояви на тези два инстинкта. Властническите идеи днес са обобщени в цяла една философия, която поставя институциите над човека, формулите над живота и превръща държавата в култ, а човека в поданик, вещ, автомат.

От тази гледна точка цялата човешка история придобива едно ново и нетрадиционно осветление, различно от даваното във властническите доктрини и държавни училища. От тази гледна точка цялото развитие на човека и на човешкото общество в продължение на хилядолетия е протекло под знака на две начала. От една страна, борба за власт, за завоюване, запазване и разширяване на наследена или придобита власт, за придобиване, запазване и разширяване на привилегии и материални средства, наследени или придобити, но винаги осигуряващи власт на човека над себеподобните; от друга страна, борбата за свобода – духовна или материална, религиозна или политическа, икономическа или социална, лична или колективна, борба за защита на социални институции, осигуряващи тази свобода, или против тези, които я ограничават и се превръщат в угнетители. Това е борба на отделни личности, на малки или по-големи групи, организации, класи, общества и на цели цивилизации, които често са загивали и изчезвали или са оцелявали, но са понасяли неизбежно нейните последици.

Две тенденции характеризират всички човешки общества от древността в Близкия Изток до днешно време. Първата е народната – тази на широките маси, които творят, тази на безименните мъдреци, поети, художници, склуптури, архитекти и „законодатели”. От нея се раждат обичаите, родовата организация, селската община, свободният град. Тя ражда фолклора, мъдростта на вековете и цялата духовна и материална култура, която изменя образа на Земята. От нея именно идват безвластническите идеи.

Другата е противонародната – тази на магьосниците, заклинателите, оракулите и жреците, „на знатните люде”, на пазителите на законите и военните вождове, обладаващи тайните на оръжието и победата. От нея води началото си всяка властническа идея. Безвластническата мисъл е продължител на народните традиции, обичайното и естествено право. Властническата мисъл е наследник на силния, на хитрия, на почитателя на закона и е дело на привилегировани малцинства.

Но обичайното право и народните традиции подлежат на остаряване и закостеняване. Нерядко те също се превръщат в отрицание на прогреса, в пречка за развитието на нарасналата духовна култура и на нарасналата нужда от свобода. Тогава идва протестът, бунтът против старото, консервативното, мумифицираното. Този бунт е личен и колективен. Но и бунтовниците не винаги са носители на нещо съществено ново. Едни от тях са за очистване на обичаите и институциите от всички вредни външни влияния, за да им осигурят по-голяма ефикасност в опазване на интересите на индивида и обществото. Те се стремят да премахнат всички пречки по пътя на развитието и на свободата, да унищожат зародените форми на власт иза това са революционери. Сред тях се раждат безвластническите идеи. Други искат да реформират старите обичаи и институции, с цел да се освободят напълно от тях, като им наложат собствена власт. Сред тях се намират предтечите на всички хитлеровци и сталиновци.

Безвластието черпи жизнените си сокове от вечните и неугасими стремежи на народите към свобода и независимост, от личния или колективен бунт против всяко потисничество. Безвластническата мисъл се корени в бунта, в протеста, в критиката, в отрицанието на старото и отживялото. Нейното олицетворение е сатаната в библейските предания и Прометей в гръцката митология. Нейните носители са сектите от всички времена, които в миналите епохи са типичен израз на духовния бунт. Нейните мъченици са еретиците от всични епохи, изгаряни на клади или живи забивани на колове. Безвластническата мисъл е изразена своеобразно в мирогледа и дейността на богомилите, албигойците, на хуситите и на анабаптистите.

Представители на безвластието са плебеите, които провеждат първата обща стачка в древния Рим, като напускат града и отделяйки се от патрициите, престават да обслужват обществения живот, с което принуждават вторите да отстъпят.

Безвластието в историята е представено и в акта на селските въстания против крепостничеството, в дейноста на секциите от Великата френска революция, в юлската революция от 1830 г., във февруарската от 1848 г., макар че то още има формата на неосъзнато безвластническо действие. Ние намираме елементи от него и в Парижката комуна, но вече като израз на една тактика, осветлена от идеите на Прудон и Бакунин.

Друг извор на безвластническите идеи е философията на мъдреците от различните епохи, отразили народните стремления: Лао-Дзъ от древния Китай, гностика Карпократ от Александрия, Антифон и Зенон от древна Гърция, а в по-ново време – писатели и мислители като Рабле, Фенелон и Де Боеси, енциклопедистите от 18 век, особено Дидро, и др.

Трети източник на безвластните идеи е науката с нейните смели достижения, обобщения и постоянни търсения на нови хоризонти.

И все пак всички тези извори не са достатъчни, за да дадат живот на една стройна доктрина за обществено преустройство. Техническият, стопански, материален и духовен напредък от края на 18-ти и през целия 19-ти век изведоха на сцената една нова и все по-ясно оформяща и осъзнаваща се класа – пролетариатът. Борбите, които тази класа води през цялата първа и началото на втората половина на 19 век, изиграха решителната роля на акушер на безвластническия мироглед.

Първи изразител на безвластническата доктрина през 1793 г. е Уйлям Годуин (1756-1836) с книгата „Изследване на политическата справедливост и нейното влияние върху общата добродетел и щастие”. След него е Прудон (1809-1865) с книгата си „Що е собственост”, излязла през 1840 г.

Оформянето на дадени идеи в една доктрина обаче още не е достатъчно за нейното осъществяване. Нужни са организация и движение. Произходът на оформеното безвластническо движение трябва да се търси в Първия интернационал и по-специално в Парижката комуна. Създател, организатор и най-добър изразител на това движение е Михаил Бакунин (1814-1876). Преди него анархизмът е само философска тенденция, повече литературна проява, отлолкото непосредствена социална дейност. С Бакунин анархизмът се превръща в социалреволюционно движение и изразява революционен социализъм.

Не на последно място е ролята на теоретиците. Безвластието не е лабораторен продукт, но това не значи, че то е плод на самозараждане, че ролята на теоретиците е без значение. Напротив, идеите изпълват човешкото съзнание и се проявяват, но докато не намерят стройна форма и своите дълбоки изразители, тяхното влияние не може да бъде затвърдено.

Други теоретици на безвластието, които са доразвили и обогатили анархистическата мисъл, са Пьотр Кропоткин (1842-1921), Енрико Малатеста (1853-1932), Елизе Реклю (1830-1905), Карло Кафиеро, Мерлино, Жан Грав, Рикардо Меля, Пиетро Гори, Шарл Малато, Анселмо Лоренцо, Луиджи Фабри, Рудолф Рокер, Пиер Рамю, Кристиян Корнелисен, Макс Нетлау, Джеймс Гийом, Себастиян Фор и др.