Как да постигнеш самосъзнание и самоуважение, когато си безработен, недоучен, лъган?

Вървя по улиците на нашия град Перник. Сега съм в центъра, на „Търговска“. До вратите на почти всеки магазин (тук те са един до друг) стоят млади жени, по една, по две – сякаш рекламни манекени. Само че не са напълно неподвижни: държат в ръка вместо рекламни листовки димящи цигари, поднасят ги към устните си, всмукват жадно, като за последно. Само че няма да е за последно, тук, отвън, „законът“ не ги лови. Макар че е студено, все е някакво развлечение, при тая скука в празния откъм купувачи магазин. Ще изпушат цигарата до самия филтър, ще влезнат да се постоплят, а след това – отново навън, до вратата… По колко ли цигари се събират на ден на всяка от тях?

Тази улица носи името „Търговска“, но същото е и на другите, пред магазини, офиси, ателиета… Не само в моя град. Навсякъде.

След много дебати и промени през декември беше приет закон, забраняващ пушенето в закрити помещения. Няма да се спирам на аргументите и контрааргументите на поддръжниците и противниците на тоталната забрана, медиите достатъчно подробно ги огласяваха: от страховитите данни на здравните статистики до оплакванията на собствениците на заведенията с намаляваща клиентела. Въпросът е друг: решава ли се със закон проблемът с тютюнопушенето? Реално намалява ли броят на пушачите – на открито, у дома, в частни и непроверяеми места?

Дали младите хора по улиците, в градинките, в дворовете на университетите и т. н. с димящи цигари в ръце не демонстрират независимост и явно незачитане с по-голямо удоволствие след, отколкото преди законовата забрана? Нарушаването й не прави ли дори за начинаещите пушачи гадничкия вкус на тютюна по-приятен?

Призивът за непушене не е от вчера. Преди повече от век и четвърт, в следосвобожденска България, той е издигнат от младата прогресивна интелигенция и подет от младежта по градове и села. Тогава той е израз на нейния бунтарски дух – заедно с опълчването срещу съсипващите човека пиянство, безволие, безсмислие… Във всички по-големи селища възникват въздържателни групи, чиито членове високо прокламират своята независимост от алкохола и тютюна. Още през 1895 г. те вече имат свой вестник: „Въздържател“. Идеите на въздържателното движение се свързват тясно с идеите за свободата на личността от всякакви зависимости, в него се включват най-будните младежи. Появяват се едно след друго нови издания: през 1919 г. – в. „Трезвеност“, през 1927 – „Трезво общество“, през 1932 – „Трезва борба“, през 1935 – „Трезва мисъл“, „Устрем“… Самите заглавия показват насочеността и развитието на движението, включващо вече „цвета на обществото“ – от селските учители до университетските професори, лекари, технократи… То обединява нарастваща маса от членове на все неугодни на властта различни идейни течения: толстоисти, анархисти, комунисти, социалисти… Дейността му не само не е подкрепяна от правителствата: за тях тя е повече от съмнителна, тя гледа на въздържателните съюзи (все повече), издания, конгреси като на места за легални (все още) огнища на непокорство и опасни идеи. Дейността им се възпрепятства, особено след звенарския преврат през 1934 г., а в края на 1938 г. всички въздържателски вестници са спрени от фашизираното правителство.

След септември 1944 г. първоначално отечественофронтовското правителство не възпрепятства възобновяването на въздържателните дружества и издания, но твърде скоро те отново и окончателно са забранени. Новата власт не допуска никаква дейност, която не може да контролира.

Тази непълна историческа справка приведох само като аргумент към убеждението си, че не със закони и забрани, а само с лично убеждение и свободна воля може да се постигнат реални резултати, дори когато се отнася за собственото здраве и здравето на околните. Човекът – особено младият – има в себе си неясни пориви за съпротива и непокорство, та и показност, дори в своя вреда; всяка забрана, дори най-разумната, може да ги провокира. Пътят на съзнателното и доброволно решение е единствено перспективният. За да се тръгне по него обаче, е нужна личностна стабилност, самосъзнание, самоуважение – да гледаш на себе си като на най-ценна личност, която трябва да доизграждаш, а не да разрушаваш. По онова историческо време това например – да не пушиш – беше частица от бунта на самоуважаващия се човек. Нима сега ще бъде обратното?

Как обаче да постигнеш самосъзнание и самоуважение, когато си безработен, недоучен, лъган?

Ветераните анархисти – а те са ветерани и на въздържателното движение като част и легална форма на борба – имат свой отговор, но той не действа във вид на поучаване, наготово. Следващите поколения ще го проверяват отново.

Александър Наков