Анархизмът в Гърция
Гръцкото анархистко движение започва да се развива интензивно по време на диктатурата на гръцката военна хунта, която управлява от 1967 до 1974 година. През 1973 г. първите гръцки анархисти след Втората световна война са сред главните действащи лица в студентското движение против хунтата. Анархисткото движение реално започва през този период и затова носи и своите отрицателни и положителни страни. Гръцките анархисти, след събитията от май 1968 г. във Франция, както и италианското автономистко движение опонират на анархо-синдикализма, като отстояват идеята за пряка класова война, изразена в улични боеве с полицията. По това време те са повлияни от класическия анархизъм на Бакунин и Кропоткин от една страна, но и от идеите на Ситуационисткия интернационал и автономисткия (антийерархичен) марксизъм от друга.
Гръцкото анархистко и автономистко движение става истински силно в края на 70-те години на 20 век, когато много хора от крайнолевите партии (които са доста силни след падането на хунтата) напускат своите политически партии или групи, разочаровани от авторитарността и централизма в тях, и намират себе си в безвластническите автономистки и анархистки организации.
Анархистите в Гърция избягват често да се наричат анархо-комунисти, за да не ги бъркат с Гръцката комунистическа партия, която от край време е явен и често жесток враг на безвластниците. Пример за това е анархисткото издателство „Διεθνείς Βιβλιοθήκη” („Международна библиотека”), което съществува от 1972 г. (още преди падането на хунтата), което публикува различни чужди книги и списания. В преводите на различните материали думата „комунизъм” винаги се заменя с „антиавторитаризъм”. Това е доста лошо решение, защото например организация като „Комунистическо движение” никога не е била комунистическа и още по-малко пък анархистка или либертарна.
През ноември 1973 г. група анархисти взема участие в народното въстание и окупирането на Политехническото училище в Атина, при което хунтата разстрелва мнозина студенти.
От 1974 г., когато пада военната диктатура, анархистките групи се появяват отново, но без да има яснота за конкретните тенденции, като преобладава смес от идеи и практики, повлияни от ситуационистите, събитията от 1968 г. във Франция, контракултурните движения от края на 60-те години и идеи от почти всички исторически тенденции в анархизма.
Голямото мнозинство от ангажираните в анархисткото движение хора по това време са студенти и ученици от гимназиите, както и малко на брой работнически групи, като „Групата на анархистките съвети” и „Групата на анархосиндикалистите”, които освен няколко листовки, малки брошури и ограничени акции, не оставят някаква традиция или перспектива.
Трябва да се отбележи също, че от падането на диктатурата до края на 70-те има много малко анархисти, които участват в опитите да се създаде автономно (независимо от политическите партии) работническо движение чрез формирането на базови съюзи във фабриките и няколкото работнически стачки извън традициите на официалните профсъюзи. Гръцката комунистическа партия (ГКП) успява да унищожи тези няколко опита, благодарение на своите силни структури в работническото движение по това време.
Това е причината за разочарованието на първата вълна гръцки анархисти и мнозинството от тях напускат движението постепенно, когато по същото време е сформирано от ПАСОК и първото социалистическо правителство на Гърция през 1980 година с подкрепата на Комунистическата партия. С това се слага практически край на „социалната война” от 70-те години.
Нова вълна от млади анархисти, много по–агресивни и революционно настроени от първото поколение, се появява в началото на 80-те. Някои изследователи дори твърдят, че именно от това поколение анархисти по-късно някои влизат в различни неанархистки крайнолеви терористични групи като например Революционната терористична организация „17 ноември”.
През годините 1982–1983 има опит да бъде създадена анархистка федерация на основата на синтеза (обединение на различните анархистки тенденции), но това остава по-скоро опит за критика на положението в страната, отколкото нещо практично с перспектива за бъдещето. Дотогава „Организационната платформа на всеобщия съюз на анархистите” на Аршинов не е преведена на гръцки. Преведена е единствено първата реакция на Енрико Малатеста относно тази програма. Преведена е и публикувана в първия брой на анархисткото списание „μαύρος ήλιος” („Черно слънце”) под името „Анархистка програма”.
През 80-те години са създадени няколко анархокомунистически групи. Най-известната от тях е „Група на анархокомунистите от Нова Смирна” – един от бедните квартали в южна Атина, населен с потомци на бежанци от Мала Азия), която работи заедно с анархисткото издателство и книжарница „Ελεύθερος Τύπος” („Свободна преса”) и други в издването на сипсанието „Анархос”. Тази група публикува много листовки и участва в различни акции главно в своя собствен район и в централна Атина. Идеологически те са ориентирани към анархисткия комунизъм на Пьотр Кропоткин и идеите на Мъри Букчин.
Списанието „Анархос” в своя втори брой също декларира чиста анархокомунистическа позиция. То издава 5 броя между ноември 1983 и декември 1986 г.
През ноември 1987 г. някои от участниците в гореспоменатото списание, заедно с членове на Групата на анархокомунистите от Нова Смирна, започват издаването на бюлетин наречен „εκτροπή” („Диверсия”) с подзаглавие „За освобождаване на желанието. За анархокомунистическа перспектива”. От този бюлетин обаче е публикуван само един брой.
През 1986 г. се появява още една група ”Анархокомунистическа група на Ано Лиосия” – едно от крайно бедните работнически предградия в западна Атина. Фактически групата се състои от трима братя, които работят в строителството и са имали минали контакти или са били членове на Комунистическата партия. Те успяват да публикуват малък ксерокопиран бюлетин наречен „Αυτόνομη Δράση” (”Автономно действие”) и по същото време публикува листовки, плакати и други безвластнически материали. По-късно те си сътрудничат с анархистките, но не и анархокомунистически кръгове от други части на Атина и всички заедно публикуват „Автономно действие” като списание с повече читатели. Те успяват да издадат 5 броя в периода 1988–1991 г.
През годините анархисткото движение в Гърция (което не е само анархокомунистическо, тъй като разгледаните по-горе групи са само от това направление) като цяло се активизира. През 1985 и 1986 почти всеки ден се организират демонстрации и сблъсъци с полицията. Старият бохемски квартал на Атина „Екзархия” се превръща в център на анархистката дейност (такъв и до ден днешен) със своя специфична култура (за това ще пишем по-подробно в следващите броеве). През този период са убити анархистите Михалис Калтезас (1970–1985, само на 15 години) и Христос Цоцувис (? – 1985) и техните убийства предизвикват яростни бунтове в Атина и Солун. След убийството на полицай в Солун и окупацията на Химическия университет в Атина социалното напрежение в цялата страна отново избухва, но същевременно се ожесточават и репресиите срещу анархистите. Въпреки това анархисткото движение просъществува и продължава да организира демонстрации с хиляди участници, най-вече в Атина. Своеобразен пик в дейността на анархисткото движение през 80-те години е атаката на хотел „Каравела”, където се провежда конференция на крайнодесни европейски политически партии (между присъстващите е и Жан-Мари льо Пен) по време на анархистка демонстрация, а също така и публичното изгаряне на гръцкия национален флаг в центъра на Атина, като израз на съпротива срещу участието на националистически организации от Гърция в тази конференция.
С това дейността на непримиримото поколение гръцки анархисти от 80-те години започва постепенно да отшумява и дава път на нова вълна млади анархисти, които ясно заявяват своето присъствие и цели пред обществеността през лятото на 1991 г. в разгара на студентските и ученически бунтове.
(следва)
