Въздържателното движение в България

„Все още не мога да проумея защо болшевиките посегнаха на българското въздържателно движение, което е изиграло важна роля за развитието на нашия обществен културен живот.”

» » » продължава от миналия брой

След преврата от 19 май 1934 г., когато са забранени всички политически партии и изданията им, болшевики, анархисти и други с леви убеждения се ориентират към все още неспрените въздържателни вестници. Там обаче противоборството не стихва. Във въздържателните вестници се прокрадват и сведения за испанската революция и за надигащия се на запад фашистки и нацистки терор. В резултат на това българските монархо-фашисти спират всички въздържателни издания.
Когато в Перник водех безкрайни спорове с тогавашните ремсисти Тодор Пепчев, Максим Димов и Спас Киров, аз застъпвах гледището, че държавата от какъвто и да е цвят е била и ще бъде бреме за хората. Техните аргументи бяха, че държавата е лоша, защото не е в техните ръце. Видяхме какво стана през 45-те години на тяхното управление – страната е осеяна с 86 концлагера. Безправието и бруталността на новите властници нямат аналог.
След болшевишкия преврат на 9 септември 1944 г. въздържателното дружество е възстановено. То провежда конгрес на 28 октомври 1945 г. в София, като присъстват делегати от цялата страна. След 8-годишна забрана въздържателите се събират на своя първи „свободен” конгрес.
През 1946 г. в Перник се събирахме оцелелите въздържатели и възстановихме дейността на въздържателното дружество. Между първите учредители бяхме убедени въздържатели като Коста Хаджиев, Иван Йорданов, Стоян Миланов, Димитър Василев, Ласерман Асенов, Любомир Джерманов, Боян Александров (Бабата), Боян Алексов, Спиро Недялков, Александър Наков, Борис и Гецо Сергинови, Божичко Христов и други, на които вече не помня имената. Дейността на дружеството бързо се разрасна. Организираха се редовни сказки на въздържателна тема. Изнасяха се концерти. За целта веднъж се покани известната певица Катя Попова, която така добре се представи пред публиката, че дълго време след това перничани говореха само за нея. Членският състав значително се увеличи и салоните бяха препълнени. Тези салони обикновено бяха училищни стаи. Най-често използвахме училище „Иван Рилски”.
Към края на 1947 г., когато вече беше невъзможно нашата анархистическа дейност да се провежда легално, ние всички станахме членове на въздържателното дружество. В Перник на общо събрание аз бях избран за касиер, а Любомир Джерманов за председател. Когато ме арестуваха на 16 декември 1948 г., в къщи остана цялата документация на Пернишкото въздържателно дружество – касова книга, дневни, протоколна книга, кочан с квитанции и спестовни книжки на името на дружеството. След 5 години прекарани в болшевишките зандани, когато се върнах у дома, потърсих документацията на дружеството и съпругата ми каза, че още през пролетта на 1949 г. ченгетата от пернишкото ДС прибрали бумагите и казали, че вече няма въздържателно дружество.
През есента на 1956 г. ме потърси Стойчо Тренев, по това време прокурор в Перник и ме замоли да му съдействам да възстановим въздържателното дружество, само че сега под името „Национален комитет за трезвеност”. Събрахме се в старата сграда на съда някъде около 30 души. От София беше дошъл и Димитър Бретанов и така след като учредихме комитета, повече не се проведе никаква дейност. Хората вече се бяха пропили и от трезвеност никой не се интересуваше.
Сега, когато пиша спомените за въздържателното движение, потърсих в Държавния архив някакви документи, свързано с това движение и се оказа, че там не е предадено нищо. Предполагах, че поне тази документация, която е иззета от дома ми, е предадена в архива, но изглежда ченгетата друго не ги е интересувало, освен списъкът на хората, които са били с „трезва мисъл”. Все още не мога да проумея защо болшевиките посегнаха на българското въздържателно движение, което е играло важна роля за развитието на нашия и обществен културен живот. То се е оформя като борческо и прогресивно обществено движение. Не трябва да се схваща само като прикритие на анархистките и прогресивни идеи, а преди всичко като необходимост трудовият народ да бъде трезвен и да се бори за освобождението си от всякакви властници и потисници за създаването на един нов свят без роби и господари.
Днес сме свидетели на небивало разрастване на наркоманията, тютюнопушенето, пиянството и проституцията. Българската интелигенция никак не я вълнува състоянието на младото поколение. И тя робува вече само на пари и власт. Корупцията не е чужда вече на лекари, учители, и всякви високо грамотни величия. Деградацията е всеобща.
Само коренното преустройство на социалния живот би премахнало тези обществени злини.
Александър Наков