Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори

» » » продължава от миналия брой

Индивидуалистът се бои да не бъде принуден да се включи в някаква общност и така да изгуби своята свобода (включително тази на свободната размяна с други хора). Макс Щирнер излага добре тази позиция: Комунизмът с премахването на всякаква лична собственост само ме поставя отново в зависимост от другиго, в случая – от общността или колектива… [което е] условие, възпрепятстващо свободното ми движение, суверенна власт върху мен. Комунизмът с право въстава срещу натиска, на който съм подложен от отделните собственици, но още по-ужасна е силата, която дава в ръцете на колектива (Единственият и неговата собственост). Прудон също възразява срещу комунизма, като заявява, че при комунизма собственикът вече е общността и затова капитализмът и комунизмът се основават на собствеността и съответно на властта (разделът Характеристики на комунизма и собствеността в Що е собственост?). Затова индивидуалистите анархисти твърдят, че обществената собственост застрашава свободата на личността, тъй като всяка форма на комунизъм подчинява личността на обществото или комуната. Те се опасяват, че обобществяването не само ще диктува личния морал, но и че на практика ще премахне работническия контрол, защото „обществото“ ще казва на работниците какво да произвеждат и ще взема плодовете на техния труд. Техният аргумент фактически е, че комунизмът (или обществената собственост по принцип) ще бъде подобен на капитализма, като експлоатацията и властта на началника ще бъдат заменени с тези на „обществото“.
Социалните анархисти естествено не са съгласни. Те приемат, че възраженията на Щирнер и Прудон са напълно правилни, но само за авторитарния комунизъм. Кропоткин пише: до 1848 година теорията [на комунизма] се представяше във вид, който напълно оправдаваше недоверието на Прудон към неговото отражение върху свободата. Старата представа за комунизма беше представа за монашески ордени, управлявани със здрава ръка от старейшини или мъдреци. Ако човечеството премине някога през такъв комунизъм, това ще унищожи и последните остатъци от лична свобода и енергия (Действай самостоятелно). Кропоткин винаги е твърдял, че анархокомунизмът е ново явление, възникнало през 1870-те години, и затова възраженията на Прудон и Щирнер не следва да се считат за насочени срещу него, защото те просто не го познават.
Социалните анархисти твърдят, че обществената собственост не само няма да подчини личността на общността, а дори ще осигури необходимата структура за защита на личната свобода във всички области на живота, като премахне властта на собственика във всичките ѝ форми. Нещо повече – анархокомунизмът не премахва всякаква лична „собственост“, а признава значението на личните вещи и личното пространство. Затова Кропоткин е против формите на комунизъм, които искат да управляват общността по модела на семейството… Всички да живеят под един покрив и… да бъдат принудени всеки ден да се срещат с едни и същи „братя и сестри“… Основна грешка е да се налага на всички „голямото семейство“, вместо – напротив – да се направи опит да се гарантира възможно най-голяма свобода и домашен уют на всеки отделен човек (Експериментите на малките общности и защо се провалят). Целта на анархокомунизма – отново по думите на Кропоткин – е да се предоставят плодовете, пожънати или произведени, на разположение на всички, като се остави всекиму свободата да ги потребява както намери за добре в своя собствен дом (Мястото на анархизма в еволюцията на социалистическата мисъл). Така се осигурява възможността на личността да дава израз на своите вкусове и желания – тоест на своята индивидуалност – както в потреблението, така и в производството. Затова социалните анархисти са твърди поддръжници на работническото самоуправление.
За социалните анархисти възраженията на индивидуалистите анархисти срещу комунизма са валидни единствено за държавния или авторитарния комунизъм и пренебрегват фундаментални особености на анархокомунизма. Анархокомунистите не заменят индивидуалността с общността, а използват общността в защита на индивидуалността. При социалния анархизъм „обществото“ не контролира личността – както се опасяват индивидуалистите анархисти, – а се основава на значението на индивидуалността и нейното изразяване:
Анархокомунизмът съхранява най-важното от всички завоевания – личната свобода – и също така я разширява и поставя на стабилна основа – икономическата свобода, без която политическата свобода е илюзорна. Той не иска от личността – отхвърлила бога вселенски тиранин, бога цар и бога парламент – да се простре пред друг бог, по-ужасен от всеки от тях – бога Общност, – или да пожертва на неговия олтар своята независимост, своята воля, своите вкусове и да даде отново обета за въздържание, дала тържествено пред разпнатия бог преди това. Напротив, той ѝ казва „Няма свободно общество, докато личността не е свободна!“ (Пак там).
Освен това социалните анархисти винаги са признавали, че колективизацията трябва да бъде доброволна. Ако хората искат да работят сами, това не е проблем (Кропоткин, Хляб и свобода и Действай самостоятелно; Малатеста, Малатеста: Живот и идеи). Това – подчертават социалните анархисти – по никакъв начин не противоречи на техните принципи или на комунистическия характер на желаното от тях общество, защото тези изключения са застъпени в системата на „правото на ползване“, залегнала в техните основи. За социалните анархисти едно сдружение съществува единствено в полза на хората, от които е съставено; то е средството, с което те си съдействат, за да постигнат общите си цели. Затова всички анархисти подчертават значението на свободното споразумение като основа за едно анархистко общество. Всички анархисти са съгласни с Бакунин:

Колективизъм може да бъде наложен само на роби и такъв колективизъм ще бъде отрицание на човечността. В една свободна общност колективизъм може да бъде наложен единствено от обстоятелствата, не отгоре, а като непринудено движение отдолу
(Бакунин за анархизма).

Ако хората искат да работят за себе си и да разменят стоки с други хора, социалните анархисти не възразяват. Затова отбелязахме по-горе, че двете форми на анархизъм не са взаимно изключващи се. Социалните анархисти зачитат правото на хората да не се включват в комуна, а индивидуалистите анархисти зачитат правото на хората да обединяват своите притежания, както намерят за добре, включително в комунистически сдружения. Ако обаче в името на свободата някой поиска да предяви право на собственост, за да експлоатира труда на други, социалните анархисти бързо ще се противопоставят на подобен опит за възпроизвеждане на държавността в името на „свободата“. Анархистите не признават „свободата“ за владетел! По думите на Луиджи Галеани:

Със същата софистика някои, под удобния параван на анархистическия индивидуализъм, прегръщат идеята за господство… Тези застъпници на господството, видите ли, упражнявали индивидуализма в името на своя Аз над покорния, смирен или бездеен Аз на другите
(Краят на анархизма?).

Освен това, за социалните анархисти идеята, че средствата за производство може да се продават, предполага, че частната собственост може да бъде въведена наново в едно анархистко общество. На свободния пазар едни печелят, други губят. Както казва Прудон, при конкуренцията побеждава най-силният. Ако едната от договарящите се страни е в по-слаба позиция, всяка „свободна размяна“ ще бъде в полза на по-силната страна. Затова пазарът – дори да не е капиталистически – с времето само задълбочава неравенствата в богатство и власт, а не ги заличава. При капитализма това е по-очевидно, защото хората, които имат единствено своя труд за продан, са в по-слаба позиция от хората, които имат капитал, но същото важи и за индивидуалистическия анархизъм.
С тези аргументи социалните анархисти изтъкват, че едно индивидуалистическо анархистко общество волю-неволю ще се върне от справедливата размяна назад към капитализма. Ако – което изглежда вероятно – „неуспелите“ конкуренти се окажат безработни по принуда, може да им се наложи да продават труда си на „успелите“, за да оцелеят. Това ще създаде авторитарни обществени отношения и господство на малцина над мнозинството по силата на „свободни договори“. Принудителното изпълнение на подобни договори отваря… пътя за възвръщане на всички функции на Държавата под претекст за „защита“ (Кропоткин, Анархизмът).
Бенджамин Тъкър – анархистът, най-силно повлиян от идеите на либерализма и свободния пазар – също се сблъсква с проблемите на всички учения за абстрактния индивидуализъм и по-конкретно приемането на авторитарни обществени отношения като израз на „свобода“. Тези проблеми се дължат на сходството между собственост и държава. Тъкър твърди, че държавата има две основни характеристики – агресия и власт над определена област и всичко в нея, упражнявана основно с двояката цел да потиска възможно най-пълно своите поданици и да разширява своите граници (Вместо книга).
Началникът и земевладелецът обаче също имат власт над определена област (съответната собственост) и всичко в нея (работници и арендатори). Първите контролират действията на вторите също както държавата властва над своите граждани или поданици. Иначе казано, частната собственост поражда същите обществени отношения като създаваните от държавата, защото има същия корен (монопол на властта върху дадена област и хората, които я ползват).
Социалните анархисти твърдят, че приемането на частната собственост от страна на индивидуалистите анархисти и тяхното индивидуалистическо схващане за личната свобода може да доведе до отричане на личната свобода със създаване на обществени отношения, които по същество са авторитарни, държавнически. Индивидуалистите – пише Малатеста – придават най-голямо значение на някакво абстрактно схващане за свободата и не отчитат или пренебрегват факта, че реалната, конкретна свобода е резултат от солидарността и доброволното сътрудничество (Анархистката революция). Така наемният труд например поставя работника в същото положение спрямо началника както гражданството – гражданина спрямо държавата, а именно господство и подчинение. Подобен е случаят със земевладелеца и арендатора.
Подобни обществени отношения няма как да не възпроизведат останалите характеристики на държавата. Както изтъква Алберт Мелцер, това може да има единствено държавнически последици, защото школата на Бенджамин Тъкър – поради своя индивидуализъм – приема необходимостта от полиция, която да потушава стачките, за да гарантира „свободата“ на работодателя. Цялата тази школа на така наречените индивидуалисти приема… необходимостта от полицейска сила, а оттам и от власт, но анархизмът по дефиниция означава безвластие (Анархизмът: аргументи за и против). Това е една от причините социалните анархисти да считат обществената собственост за най-добра защита на личната свобода.
Приемането на частната собственост може единствено да „заобиколи“ този проблем, като приеме – заедно с Прудон (източникът на много от икономическите идеи на Тъкър) – необходимостта от кооперативно управление на работни места с повече от един работник. Това естествено допълва тяхното застъпничество за принципа на „владение и ползване“ за земята, който на практика премахва земевладелците. Без кооперативи работниците ще бъдат експлоатирани, защото работникът може да купува ръчни инструменти или дребни преносими машини, добре, но какво става с огромните машини, необходими за един рудник или леярна? За тях са необходими много работници. Ако един ги притежава, няма ли да иска от останалите да плащат, за да ги използват? Това е така, защото никой няма да наеме друг да му работи, ако не може да вземе за продукта повече, отколкото плаща за него, и следователно по веригата от размяна след размяна накрая човекът няма да получи пълната стойност на своя труд (Волтерин де Клер, Защо съм анархист). Само когато хората, използващи даден ресурс, го притежават, частната собственост може да не доведе до йерархична власт или експлоатация (тоест държавно или капиталистическо устройство). Само при кооперативна собственост в дадена промишленост работниците могат да бъдат сигурни, че ще управляват самостоятелно своя труд и ще получават пълната стойност на произведените от тях стоки, след като бъдат продадени.
Изглежда това е единственото решение на проблема, което индивидуалистите анархисти приемат, и също така е единственото, съответстващо на всичките им обявени принципи (включително анархизма). Това се вижда от твърденията на френския индивидуалист Е. Арман, че основната разлика между неговото учение за анархизма и анархокомунизма е в това, че то счита собствеността върху потребителските стоки за следствие от индивидуалността на работника и едновременно с това счита собствеността върху средствата за производство и свободното разпореждане с плодовете на нейния труд за задължителна гаранция за автономията на личността. Тук се разбира, че такава собственост се свежда до възможността да се използва (от отделни хора, двойки, семейни групи и пр.) необходимото парче земя или машини за производство за задоволяване на нуждите на обществената единица, стига собственикът да не ги прехвърля другиму и да не разчита на другиго за работата с тях. По този начин индивидуалистът анархист може да се защити срещу… експлоатация от страна на някой от неговите съседи, който може да го накара да му работи и от алчност, тоест възможността човек, двойка или семейна група да притежава повече от необходимото за своята нормална издръжка (Кратко ръководство на индивидуалиста анархист. В сборника Анархизмът под редакцията на Робърт Греъм). •

(следва)