Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори

» » » продължава от миналия брой

Какво е анархофеминизъм?

Съпротивата срещу държавата и всички форми на власт има своите ярки представители сред първите феминистки от 19 век, но по-новото феминистко движение, започнало през 1960‑те години, е основано на анархистката практика. Оттам идва и понятието анархофеминизъм – анархистките, които участват в по-широките феминистки и анархистки движения, за да им напомнят за техните принципи.
Съвременните анархофеминистки стъпват на идеите на анархистите от миналото – мъже и жени. Анархизмът и феминизмът винаги са били тясно свързани. Много изтъкнати феминистки са били и анархистки, включително Мери Уолстънкрафт (поставила началото със своята Защита на правата на жените), комунарката Луиз Мишел и американските анархистки (и неуморни застъпници за свободата на жените) Волтерин де Клер (Сексуалното робство, Портите на свободата, Делото „Жената срещу ортодоксалността“, Бракът води до несполука) и Ема Голдман (Търговията с жени, Равноправието на жената, Трагедията на еманципацията, Брак и любов, Жертви на морала). Най-старият анархистки вестник Свобода е основан от Шарлот Уилсън през 1886 г. Анархистки като Вирджилия Д’Андреа и Роуз Песота играят важна роля както в безвластническите, така и в работническите движения. Движението Свободни жени (Mujeres Libres) по време на Испанската революция е класически пример за самоорганизация на анархистките за защита на техните изконни свободи и за изграждане на общество на основите на свободата и равенството на жените. Всички изтъкнати мъже – мислители на анархизма (с едно единствено изключение – Прудон) са твърди поддръжници на равенството на жените. Бакунин например е против патриархата и закона, който поставя жената под абсолютната власт на мъжа. Той пише: мъжете и жените трябва да имат равни права, за да могат жените да станат независими и да коват свободно своя живот и очаква да настъпи пълната сексуална свобода на жените и краят на авторитарната институция на брака.
Така още от 1860‑те години анархизмът съчетава радикалната критика на капитализма и държавата със също толкова силно противопоставяне на патриархата (властта на мъжете). Анархистите – особено жените – изтъкват, че днешното общество е доминирано от мъже. Ана Мария Моцони (италианска анархистка – имигрантка в Буенос Айрес) пише: жената е прокълната от попа мъж; потискана от законодателя мъж; превърната във вещ от съпруга мъж; задявана от сладострастника мъж; капиталистът, който забогатява от твоя зле платен труд, и търгашът, който безсрамно прибира парите от продажбата на твоето тяло – всички те са мъже. Нещата не са се променили особено досега. Патриархатът продължава да съществува и както пише в анархисткия вестник Социалният въпрос, жените все още са роби в обществения и личния живот. Ако си жена от пролетариата, имаш двама господари – мъжът и началникът. Ако си от буржоазията, единствените ти свободи са лекомислието и кокетниченето [цитат от Хосе Моя. Италианците в анархисткото движение в Буенос Айрес].
Анархистите съзнават, че борбата с патриархата е не по-маловажна от борбата с държавата и капитализма, защото не може да има дори подобие на свободно, справедливо или равноправно общество, докато жената се купува, продава, настанява, облича, храни и пази като роб [Волтерин де Клер. Портите на свободата]. Луиз Мишел пише:

Първо трябва да се променят отношенията между половете. Човечеството има две части – мъжете и жените – и трябва да вървим ръка за ръка, а днес сме изправени едни срещу други и това ще продължава, докато „силният“ пол властва – или си въобразява, че властва – над „слабия“.

Анархизмът също като феминизма се бори срещу патриархата и за равенството на жените. Двете движения имат дълга обща история на борба за лична свобода, равенство и достойнство на женския пол (въпреки че – както ще обясним по-нататък – анархистите винаги са критикували половинчатите стремежи на казионния либерален феминизъм). Затова не е чудно, че новата вълна на феминизма от шестдесетте години на миналия век намира анархистически израз и черпи вдъхновение от фигури като Ема Голдман. Кати Ливайн изтъква, че по това време независими групи жени започват да действат без структурата, вождовете и други атрибути на мъжката левица, за да създадат – независимо и едновременно – организации, подобни на тези на анархистите от много десетилетия и региони. Това не е случайно [Тиранията на тиранията]. Не е случайно, защото – както отбелязват учените феминистки – жените са сред първите жертви на йерархичното общество, за което се смята, че е възникнало с възхода на патриархата и идеологиите на господството през неолита. Мерилин Френч [Отвъд властта] твърди, че първото сериозно разслояване на човечеството се появява, когато мъжете започват да властват над жените, които реално се превръщат в по-нисша класа.
Връзки между анархизма и съвременния феминизъм откриваме в думите и делата. Видната феминистка Каръл Пейтман отбелязва, че нейното разглеждане на теорията за договора и нейните авторитарни и патриархални начала дължи нещо на безвластническите идеи и по-конкретно на анархисткото крило на социалистическото движение [Сексуалният договор]. През 1980‑те тя също така изтъква, че движението на жените е основно средоточие на критиката срещу авторитарните, йерархичните и недемократичните форми на организация през последните двадесет години… След като Маркс надделява над Бакунин в Първия интернационал, преобладаващата форма на организация в работническото движение, национализираните отрасли и левосектантските течения имитира йерархията на държавата… Движението на жените спасява и прилага на дело потъналата в забвение идея на анархистите като Бакунин, че движенията и експериментите за социални промени трябва да бъдат първообраз на бъдещата форма на обществена организация [Безредието на жените].
Пеги Корнегър привлича вниманието към тези силни връзки между феминизма и анархизма в теорията и практиката: възгледите на радикалния феминизъм са почти чисто анархистически. Негова принципна теоретична постановка е, че традиционното семейство е в основата на всички авторитарни системи. Детето се учи, че трябва да слуша бащата, даскала, началника, бога – да се подчинява на безличния глас на Властта. Зрелостта е превръщане в чист автомат, неспособен да оспорва и дори да мисли с главата си [Анархизмът: връзката с феминизма]. Авторите от Колектив Нула също твърдят, че анархофеминизмът означава признаване на анархизма във феминизма и неговото съзнателно развиване [Анархизъм/феминизъм в The Raven, брой 21].
Анархофеминистките изтъкват, че авторитарните черти и ценности – господството, експлоатацията, агресивността, съперничеството, безчувствеността и пр. – имат висока стойност за йерархичните цивилизации и обикновено се считат за мъжки. Обратно, неавторитарните черти и ценности – сътрудничество, споделяне, състрадание, чувствителност, грижовност и пр. – обикновено се считат за женски и се обезценяват. Учените феминистки проследяват това явление назад във времето до развитието на патриархалните общества в началото на Бронзовата ера и тяхното завоюване на естествено възникналите общества на взаимопомощта, в които женските черти и ценности преобладават и се зачитат. След тези завоевания обаче същите ценности започват да се считат за слабост, особено за мъжете, натоварени с господството и експлоатацията в патриархата [Риан Айслер. Бокалът и мечът; Елиз Боулдинг. Обратната страна на историята; и др.]. Затова анархофеминистките наричат създаването на неавторитарно анархистко общество – на основата на сътрудничеството, взаимопомощта, споделянето и пр. – феминизация на обществото.
Анархофеминистките отбелязват, че обществото не може да се феминизира без самоуправление и децентрализация. Това е така, защото патриархално-авторитарните ценности и традиции, които искаме да премахнем, са вкоренени и се възпроизвеждат в йерархиите. Затова феминизмът предполага децентрализация, която на свой ред предполага самоуправление. Много феминистки признават това и го прилагат в своите експерименти с колективни форми на организация на жени, премахващи йерархичната структура и конкурентното вземане на решения. Някои феминистки дори твърдят, че прякодемократичните организации са типично женски политически форми [например Нанси Хартсок. Феминистката теория и разработването на революционна стратегия в сборника Капиталистически патриархат и аргументите за социалистическия феминизъм под редакцията на Зийла Айзенстийн]. Както всички анархисти, анархофеминистките признават, че самостоятелното освобождение е ключът към равенството – а оттам и свободата – на жените. По думите на Ема Голдман:

Нейното развитие, нейната свобода, нейната независимост трябва да дойдат от и чрез самата нея. Първо, като отстоява себе си като личност, а не стока за секс. Второ, като отказва правото на когото и да било да се разпорежда с нейното тяло; като отказва да ражда деца, ако не ги иска; като отказва да бъде слугиня на Господа, Държавата, обществото, съпруга, семейството и пр.; като живее един по-прост, но по-многопластов и по-интересен живот – да се опита да разкрие смисъла, същността на живота в цялата му сложност и дълбочина; като се отърси от страха от общественото мнение и порицание.

Анархофеминизмът се стреми да опази феминизма от влиянието и господството на авторитарните идеологии на десницата и левицата. Той предлага пряко действие и самопомощ вместо масовите реформистки кампании на казионното феминистко движение с неговите йерархични и централизирани организации и илюзии, че ако има повече жени шефове, политици и войници, това приближава „равенството“. Анархофеминистките казват, че така наречения мениджмънт, който жените трябва да овладеят, за да станат началници в капиталистическите фирми, е чисто и просто набор от похвати за контрол и експлоатация на наемните работници в корпоративните йерархии, докато феминизацията на обществото изисква окончателно и безвъзвратно премахване на капиталистическата робия на заплатите и началството. Анархофеминистките съзнават, че пътят към равенството не минава през научаването как да станеш умел експлоататор или потисник, или както казва една от членовете на Свободните жени: ние не искаме да заменим мъжката йерархия с феминистка [Марта Акелсберг. Свободните жени на Испания].
Оттам идва и традиционно враждебното отношение на анархизма към либералния казионен феминизъм въпреки категоричната поддръжка на освобождението и равенството на жените. Федерика Монсени (една от видните фигури в испанското анархистко движение) твърди, че подобен феминизъм се застъпва за равенството на жените, но не оспорва съществуващите институции. Според нея единствената цел на казионния феминизъм е да даде на жените от определена класа възможност да участват по-пълно в съществуващата система на привилегии и че ако тези институции са несправедливи, когато мъжете се възползват от тях, те пак ще бъдат несправедливи, ако жените се възползват от тях [Марта Акелсберг. Пак там]. Затова за анархистките свободата на жената не означава равни възможности да станеш шеф, наемен роб, гласоподавател или политик, а да бъдеш свободна личност, която може свободно да се сдружава с други равни на нея. Феминизмът – подчертава Пеги Корнегър – не означава да има женска корпоративна власт или жена президент, а да няма корпоративна власт и президенти. Поправката за равноправието в Конституцията няма да преобрази обществото. Тя просто дава на жените „правото“ да се включат в една йерархична икономика. Противопоставянето на сексизма означава противопоставяне на всички йерархии – икономически, политически и индивидуални, – а това означава анархофеминистка революция.
От всичко казано дотук става ясно, че анархизмът включва класов и икономически анализ, който липсва при казионния феминизъм, и същевременно проявява съзнание за битовите и сексуалните властови отношения, които убягват на казионното социалистическо движение. Това произтича от нашата омраза към йерархията. По думите на Моцони: анархията защитава каузата на всички потиснати и затова по своеобразен начин защитава и вашата кауза, каузата на жените, които са двойно потискани от днешното общество – както в обществения, така и в личния живот. Или, както казва един китайски другар, под равенство на половете анархистите разбират не само, че мъжете вече няма да потискат жените. Ние искаме също така мъжете да не бъдат потискани от други мъже и жените да не бъдат потискани от други жени. Затова жените трябва окончателно да премахнат властта, да принудят мъжете да се простят със своите особени привилегии и да станат равни с жените в един свят, в който няма потисничество нито над жени, нито над мъже [Хе Жен, цитиран от Питър Зароу в Анархизмът и китайската политическа култура].
Затова в историята на анархисткото движение, както отбелязва Марта Акелсберг, казионният либерален феминизъм се счита за твърде тесногръд като стратегия за еманципация на жените, но половата борба не може да се отдели от класовата или от анархисткия проект като цяло. Анархофеминизмът продължава тази традиция, като изтъква, че всички форми на йерархия са лоши – не само патриархатът – и че феминизмът противоречи на собствените си идеали, ако иска просто жените да имат същите възможности да станат шефове като мъжете. Те просто повтарят очевидното, когато казват, че не смятат, че властта в женски ръце би могла да доведе до общество без принуда и че нещо добро може да излезе от масово движение с елит от вождове… Основните въпроси винаги опират до властта и йерархията в обществото и затова хората са свободни само когато могат да се разпореждат изцяло със своя собствен живот [Каръл Ерлих. Социализъм, анархизъм и феминизъм]. Защото, по думите на Луиз Мишел, ако един пролетарий е роб, неговата жена е още повече роб, за да може да бъде също толкова потисната, а мъжът ѝ да не го осъзнава. ◼

(следва)