Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори
» » » продължава от миналия брой
Анархофеминистките като всички анархисти са против капитализма като отрицание на свободата. Тяхната критика на йерархията в обществото не започва и не свършва с патриархата. Те искат свобода навсякъде, искат да разтурят всеки дом, в който царува робия! Всеки брак, в който едната страна купува индивидуалността на другата! Всяка институция, обществена или гражданска, която стои между човека и неговото право; всяка връзка, която прави един господар, а друг – слуга [Волтерин де Клер. Икономическите измерения на свободната мисъл]. Идеята, че капитализмът на „равните възможности“ ще освободи жените, прикрива истината, че във всяка подобна система жените от работническата класа пак ще бъдат потискани от началниците (били те мъже, или жени). За анархофеминистките борбата за освобождението на жените не може да бъде отделена от борбата срещу йерархията като такава. Сюзан Браун пише:
Анархофеминизмът като израз на анархисткото светоусещане, приложен към феминистките проблеми, поставя личността в центъра, противопоставя се на отношенията на господство и подчинение и предлага коренно различни форми на икономика, която съхранява житейската свобода на личността както за мъжете, така и за жените. [Политиката на индивидуализма].
Анархофеминистките са помогнали много да намерим корените на екологичната криза в авторитарните ценности на йерархичната цивилизация. Редица учени феминистки твърдят, че господството над природата върви ръка за ръка с господството над жената, която през цялата човешка история се отъждествява с природното начало (например Карълайн Мърчант в Смъртта на природата, 1980 г.). Както жената, така и природата става жертва на манията за власт, характерна за авторитарния начин на мислене. Затова расте броят както на радикалните еколози, така и на феминистките, които признават, че йерархиите трябва да се премахнат, за да бъдат постигнати целите и на двете движения.
Освен това анархофеминизмът ни напомня колко е важно не само жените да се третират наравно с мъжете, но и да се зачитат техните разлики. С други думи зачитането на многообразието се отнася както за жените, така и за мъжете. Твърде често много анархисти мъже считат, че щом (на теория) са противници на сексизма, те не са сексисти на практика. Това е заблуда. Анархофеминизмът извежда на преден план въпроса за последователността в теорията и практиката на социалните борби и ни напомня, че трябва да се борим не само с външните, но и с вътрешните ограничения.
Анархофеминизмът държи да подкрепяме думите с дела. Волтерин де Клер заявява:
Изобщо не очаквам мъжете да ни дадат свобода. Не, жени, ние не я заслужаваме, докато не я вземем. Това изисква да наложим нов нравствен кодекс, основан на закона за еднаквата свобода; кодекс, зачитащ напълно индивидуалността на жената. Да се бунтуваме при всяка възможност. Да живеем според своите убеждения. … Ние сме революционери и ще водим пропаганда на думи, на дело и най-вече с личен пример – като бъдем такива, каквито казваме, че трябва да бъдем.
Анархофеминистките като всички анархисти виждат в борбата срещу патриархата борба на потиснатите за самостоятелно освобождение, защото като класа не се надявам на нищо от мъжете … Никой тиран не се е отрекъл от тиранията, докато не е бил заставен. Ако историята изобщо ни е научила на нещо, то е това. Затова единствената ми надежда е бунтът да пламне в гърдите на жените [Волтерин де Клер, цитирана в книгата на Юджиния Деламот Портите на свободата]. За съжаление това е било също толкова валидно за отношенията вътре в анархисткото движение, колкото и за патриархалното общество извън него.
Изправени пред сексизма на анархистите мъже, говорещи за равенство на половете, анархистките в Испания се организират в Свободните жени (Mujeres Libres), за да се борят с него. Те не смятат, че трябва да оставят своето освобождение за един прекрасен ден след революцията. Те виждат в него неделима част от революцията, която трябва да започне веднага. С това те повтарят заключенията на анархистките от въглищните мини в Илинойс, на които им писва да слушат как техните другари гръмогласно подкрепят равенството на половете в бъдещото общество, без да правят нищо по въпроса тук и сега. Жените много остро сравняват своите другари с попове, които дават празни обещания на гладуващите маси […], че ще бъдат възнаградени в рая. Те твърдят, че майките трябва да накарат дъщерите си да разберат, че разликата в пола не предполага неравенство в правата и че трябва не само да се бунтуват срещу днешната обществена система, но и да се борят особено срещу потисничеството на мъжете, които искат да държат жените в морално и материално подчинение [Ерсилия Гранди, цитирана в книгата на Карълайн Уолдрън Меритю Майките на анархизма]. Те създават групата Луиза Мишел, за да се борят срещу капитализма и патриархата в градчетата на въглищните мини в северен Илинойс повече от три десетилетия преди техните испански другарки да се организират.
За анархофеминистките борбата със сексизма е ключов момент в борбата за свобода. Тя не е – както твърдят много марксисти преди възхода на феминизма – отвличане на вниманието от „същинската“ борба срещу капитализма с проблем, който от само себе си щял да се реши след революцията. Тя е неотменна част от борбата:
Притрябвали са ни вашите титли … Никакви титли не искаме. Искаме знание, образование и свобода. Знаем си правата и ги изискваме. Не се ли борим рамо до рамо с вас в голямата борба? Сили ли не ви достигат, мъже, да направите борбата за правата на жените част от тази голяма борба? Тогава мъже и жени заедно ще извоюват правата на цялото човечество [Луиз Мишел].
Основна част от това революционизиране на съвременното общество е промяната на установените отношения между половете. Бракът е една от най-големите злини, защото старата, библейската форма на брака – „докато смъртта ни раздели“ – […] е институция, увековечаваща властта на мъжа над жената, нейното пълно подчинение на неговите прищевки и заповеди. Жените са сведени до слугини на мъжа и родилки на неговите деца [Ема Голдман]. Вместо нея анархистите предлагат свободната любов, тоест хората се събират и създават семейства в свободен сговор между равни, а не като господар и подчинен. Тези съюзи не се удостоверяват нито от църквата, нито от държавата, защото двама души, които се обичат, нямат нужда от трети да им разрешава да си лягат [Моцони].
Равенството и свободата не се ограничават само до взаимоотношенията между хората. Защото, ако социалният прогрес е постоянен стремеж към изравняване на правата на градивните единици на обществото, то тогава изискванията за прогрес не са изпълнени, докато половината от обществото – жените – е в подчинение […] Жената […] съзнава своята робия; съзнава, че трябва да извоюва едно задължително признание от своя господар, преди той да престане да бъде такъв и тя да постигне своето Равенство. Това признание е свободата да се разпорежда със самата себе си [Волтерин де Клер]. Нито мъжете, нито държавата, нито църквата могат да казват на жената какво да прави със своето тяло. Логичното продължение на това твърдение е, че жените трябва да се разпореждат със своите репродуктивни органи. Затова анархофеминистките и анархистите като цяло отдавна са твърди застъпници на правото на жената да решава сама дали да ражда или не. Ема Голдман е преследвана и хвърлена в затвора заради своето публично застъпничество за използването на противозачатъчни средства и своя екстремистки възглед, че жената трябва да решава кога ще забременее (или по-думите на писателката феминистка Маргарет Андерсън: През 1916 г. Ема Голдман е хвърлена в затвора, защото твърди, че „жената не е длъжна постоянно да си държи устата затворена, а утробата – отворена“.).
Анархофеминизмът не се изчерпва с това. Също като анархизма по принцип, той цели промяна на всички характеристики на обществото, не само в дома. Голдман пита: що за независимост сме получили, ако сме заменили оковите в дома с оковите във фабриката, на шевната машина, в магазина или канцеларията? Борбата за равенството и свободата на жените трябва да се води навсякъде и да се отбранява срещу всички форми на йерархия. Те не могат да се постигнат с гласуване. Същинското освобождение според анархофеминистките е възможно само с пряко действие. Анархофеминизмът се основава на самостоятелната борба и освобождение на жените, защото макар правото на глас и гражданското равноправие да са добри искания, […] истинското освобождение не започва нито от урните, нито от съдилищата. То започва в душата на жената […] и нейната свобода се простира дотам, докъдето се простират нейните сили да я постигне [Ема Голдман].
Историята на движението на жените го доказва. Всички победи идват от долу, от борбата на самите жени. По думите на Луиз Мишел, жените не сме лоши революционери. Ние заемаме своето място в борбите, без да молим никого. Иначе щяхме да гласуваме предложения, докато свят светува, без да постигнем нищо. Ако жените бяха чакали някой да им свърши работата, тяхното положение никога нямаше да се промени. Това важи с пълна сила и за извоюваното право на глас. Британската анархистка Роуз Уиткоп признава значението на борбата на суфражетките: наистина тяхното движение ни показва, че жените, дотогава така покорни на своите господари, най-сетне се пробуждат и разбират, че не са с нищо по-лоши от тях. Тя обаче подчертава, че жените не могат да се освободят с избори, а със своите собствени сили [цитирана в книгата на Шийла Роуботам Скрити от историята]. Движението на жените през 1960-те и 1970-те години доказва правотата на тези думи. Въпреки правото на глас социалното положение на жените остава непроменено от 1920-те.
Анархистката Лили Геър Уилкинсън също подчертава, че в крайна сметка призивите за „гласуване“ изобщо не са призиви за свобода. Какво означава да гласуваш? Означава да регистрираш съгласие да бъдеш управлявана от един или друг законодател [пак там]. Изборите не стигат до сърцевината на проблема – йерархията и авторитарните обществени отношения, които тя създава и от които патриархатът е само част. Само с премахването на всички началници – политически, икономически, социални и сексуални – жената може да постигне истинска свобода и да бъде човек в най-пълния смисъл. Всичко в нея, което копнее да бъде изречено и направено, трябва да намира своя пълен израз; всички изкуствени бариери трябва да бъдат разбити и пътят към цялостната свобода – разчистен от всички остатъци от вековното подчинение и робство [Ема Голдман]. ◼
