За един анархизъм от 21 век

» » » продължава от миналия брой

Федерализмът може да има различни нива: блок, община, регион, между региони и пр. Всяка структура от едно ниво трябва да има равен дял в решенията, които се вземат на следващото ниво. Принципът на солидарност и взаимопомощ трябва също така да гарантира, че всяка единица ще участва във федералната структура според своите възможности и ще се ползва еднакво от общата инфраструктура, стокооборот, предимства от мащаба и пр., и че нейната автономия и развитие ще бъдат зачитани и насърчавани.
Никой не твърди, че това ще премахне всички конфликти. Такива може да възникнат на всяко едно ниво.
Федерализмът не е нито закон божи, нито модел на идеалното общество, а динамична рамка, отворена за всякакви промени във времето.
Той не е блян, а предложение за най-доброто възможно решаване на обществените въпроси при най-пълно зачитане на личната свобода на всички, без отнасяне към „държавата като арбитър“ – това създава само нови привилегии.

Как действат анархистите

Същите принципи важат естествено и за действията на анархистите. Нещо повече – за анархистите целта и средствата са неразривно свързани. Само при политическите партии целта по йезуитски оправдава средствата. За нас това не е така. Никакво „завземане“ на властта например не може да бъде средство за постигане на целите на анархизма. Антиавторитарният клон на Международната асоциация на труда е създаден в противовес на марксистките тези през 1872 г. на конгреса в Сент Имие, Швейцария. Още тогава е заявено категорично, че първото задължение на пролетариата не е да дойде на власт, а да я унищожи. Решенията на анархистите са социални, а не политически. С други думи, те не са аполитични, а антиполитически. През цялата история анархистите винаги са предупреждавали работниците да не се поддават на илюзията, че могат реално да подобрят живота си с парламентаризъм в буржоазните „демокрации“. Това може да стане само с преки действия на самите засегнати, а не на домогващите се до властта от тяхно име. Работниците могат и трябва сами да изразяват исканията си и да водят своите борби, без посредници и „делегирани правомощия“. За анархистите най-доброто пряко действие за защита на техните интереси е стачката. Те винаги са били за самоорганизация, колективни и автономни действия и винаги са били против всеки опит работническото или революционното движение да се подчини на партии.
Анархистите не се представят за „авангард“ и нямат никакви лидерски амбиции, защото човек най-добре може да се погрижи за собствените си дела. Пролетариите обаче първо трябва да осъзнаят своя „политически капацитет“ по думите на Прудон. Работещите са истинската сила на обществото и само те могат да го преобразят из основи. Анархистите подкрепят всички действия, които подобряват живота и водят до напредък на обществото. Те защитават не само експлоатираните, но и жертвите на расови, полови и всякакви други форми на потисничество и дискриминация.
За мнозина анархисти синдикатът е не само организация, която защитава интересите на работниците, но и сила, която може да преобрази обществото, ако те знаят как да използват своя потенциал. Анархистическият федерализъм, описан накратко по-горе, не може да се постигне без активно участие на синдикатите. Те разполагат с необходимите умения да организират не само работниците като производители, а и самото производство.
От анархистическа гледна точка синдикалната организация може и трябва да работи на следните принципи:

да опазва своята автономия, като не допуска никакъв контрол от държавата или която и да било политическа организация;

федерализъм и пряка демокрация – единствените твърди гаранции срещу всяка форма на бюрократизация;

задоволяване на непосредствените материални нужди и едновременно с това подготовка на работниците за управлението на производството в бъдеще.

Последната точка е много важна, защото синдикатите и техните действия не са самоцел и за да не се превърнат в самоцел, синдикатът трябва да приеме ясна програма и практика за преобразуване на обществото. Също така синдикалната автономия ни най-малко не означа „неутралитет“ по отношение на властта и партиите, защото това би лишило синдиката от много възможности за промяна и дори премахване на съществуващия режим.
Работниците могат и трябва да търсят най-подходящите форми на организация и съпротива в конкретните обстоятелства. Те далеч не се изчерпват със синдикалните. Добре е да се изучи опитът на такива новопоявили се алтернативни форми на самоуправление „на дело“ като окупиране на фабриките от техния персонал (продължение на синдикалните действия); самоуправляващи се предприятия; зони, свободни от полиция; зони за самоотбрана; социални центрове; анархистически книжарници и училища; дори опити за общинско самоуправление.
В анархистическото движение доскоро тези действия се посрещаха с известно недоверие и не без основание. В днешното общество те не могат да оцелеят дълго без компромиси – къде по-малки, къде по-големи – с капиталистическите и държавните структури и в крайна сметка губят своята революционна дееспособност. От друга страна опитът показва, че отказът от всякакви компромиси води до репресии. Затова всеки конкретен случай трябва да се анализира със задължителна равносметка – доколко е повишил бойната подготовка на масите.
Този опит може обаче да бъде много полезен. Той показва – много по-добре от отвлечените разсъждения – не само желани, възможни, но и реални примери за друг вид организация на обществото – на анархистически начала – тук и сега. Поуките от успехите, неуспехите и трудностите не само ще спестят време и усилия, когато настъпи моментът да организираме освободеното общество по този начин, а ще ни предпазят и от разочарованието и обезверяването, които винаги дебнат всяка антиавторитарна революция.

Анархизмът вчера и днес

Анархизмът и анархосиндикализмът имат значително влияние върху работническото движение по цял свят. Те оставят ярка следа във всички революционни исторически събития – от Парижката комуна през 1871 г., през мексиканската (1910–1920), руската (1917) и испанската революция (1936).
Това влияние ясно личи в синдикални организации като CGT във Франция, USI в Италия, CNT в Испания, FORA в Аржентина, IWW в Съединените щати, FAU в Германия, SAC в Швеция и много други. Историята на всяка от тези организации е история на самото работническо движение във всяка от тези страни. Тук е достатъчно да припомним само учредителния конгрес на Международната асоциация на труда през 1922 г. Тя обединява анархосиндикалистките организации, отказали да се присъединят към болшевишкия профсъюзен интернационал, чиито членове тогава наброяват няколко милиона.
През 20-те и 30-те години на миналия век анархизмът преживява криза. Руската революция отваря нова революционна страница в Европа и света. Посрещната е почти навсякъде с развихряне на буржоазната реакция в нейната фашистка форма. Всички силни анархистически организации са унищожени от фашистките диктатури в Италия, Германия, Испания, Аржентина и България. Анархистическото движение е разгромено и най-добрите му бойци са избити или принудени да станат изгнаници. На другия фланг – в Русия – то е смазано от репресиите на Ленин, Троцки и по-късно Сталин, които след Втората световна война обхващат и другите „социалистически“ страни. Там политическата полиция просто премахва своите противници в средите на работническото и профсъюзното движение. В другите страни митът за болшевишката революция и компартиите като „пета колона“ успяват да маргинализират анархистическото влияние в работническата класа.
През този период анархистите се оказват все по-изолирани в международен план. Заедно с малцината „дисидентстващи“ социалисти и троцкисти, те са изправени пред тройната игра за световно надмощие на Сталин, фашистките държави и буржоазните демокрации. Пролетариатът и анархистите не успяват реално да се противопоставят на подготовката на новата Втора световна война.
Испанската революция през юли 1936 г. е последната възможност работниците да дадат отпор на фашизма, болшевизма и войната. Тя е и най-значителният израз на анархистическите идеи. Ще споменем само бегло събитията. Те заслужават обстоен анализ, но тази брошура има други цели.
На 18 юли 1936 г. превратът, извършен от испанската армия, подкрепена от десницата, фашистите от фалангата и църквата, е разбит в по-голямата част от страната от въстанието на работниците. Основните сили в първите редици на борбата са анархосиндикалната Национална конфедерация на труда (CNT), която през май 1936 г. има 982 съюза и 550 595 членове, Иберийската анархистическа федерация (FAI) и Иберийската федерация на анархистическата младеж (FIJL).
От първите часове на победата борбата срещу франкистите се разгръща в социална революция. От средата на юли до края на август градският и железопътният транспорт, металургичните и текстилните фабрики, водоснабдяването, производството и доставките на газ и електроенергия, някои сектори на търговията на едро и дребно са експроприирани. Близо двадесет хиляди промишлени и търговски предприятия вече се управляват пряко от работниците и техните синдикати. Създава се Икономически съвет, който координира различните отрасли. В аграрната сфера колективизацията е най-пълна: с премахване на парите, организация на взаимопомощ между по-богатите и по-бедните колективи, изравняване на възнагражденията, установяване на семейни заплати, обобществяване на средствата за производство и реколтите.
Това е най-дълбоката социална революция в историята пише Гастон Левал.
След края на империалистическата война в 1945 г. светът е разделен на два блока – частнокапиталистически и държавнокапиталистически. Студената война и заплахата от ядрено унищожение ограничават възможностите за действие както на анархистите, така и на всички, които не подкрепят статуквото. Действията на работниците са вкарани в руслото на профсъюзната бюрокрация, реформистките и сталинистките „леви“ партии през „30-те славни“ следвоенни години (1950–1980). Перспективите за радикална социална промяна в развитите индустриализирани капиталистически страни са сведени до минимум.
Известно възраждане на анархистическите идеи идва с вихъра на младежките бунтове през 1968 г. Практиките на самоуправление или пряко управление добиват популярност в социалните движения. „Социалистическият лагер“ е скован от засилващ се бюрократичен и държавен диктат, а частнокапиталистическият е разтърсван от постоянни кризи. За големи групи от населението това е краят на илюзиите.
Псевдосоциалистически, реформистки, „революционни“ проекти, социалдемократически партии, марксистки, ленинистки, троцкистки, маоистки и пр. течения едно след друго търпят крах. 90-те години на миналия век са белязани от катастрофалния разпад на СССР и неговите сателити, но и от провала на военните диктатури в Южна Америка, „проектирани“ и защитавани от най-маститите апологети на разюздания частен капитализъм. Анархистическите идеи издържат изпитанията на времето. С появата на страховития инструмент за разпространение на идеи и практики – интернет – станахме свидетели на забележително възраждане на анархизма по цял свят.
Много битки, поведени през годините от анархисти – срещу милитаризма, патриархата, ксенофобията, расизма и религията, – мобилизират с времето огромен брой хора и дават своите плодове. Особено ярки примери са правото на аборт, признаването на правата на децата и тяхната закрила, отговорността на родителите и образователните учреждения за тяхното развитие. Можем да прибавим и прогресивните промени в различни обществени и лични нагласи и практики, така наречените „социални придобивки“ – всъщност завоевания – и ред други късчета свобода, за които се борят поколения жени и мъже.
Тези откъслечни победи над дискриминацията – на родените в заможни семейства спрямо бедните, на мъжете спрямо жените, на белите спрямо чернокожите, на бащите спрямо децата, на всевъзможни началства спрямо техните подчинени, на всевъзможни доктрини и религии спрямо свободата на мисълта – ни напомнят всеки ден за общочовешкия стремеж за освобождение от неравенството и властта. Куп професори продължават да твърдят, че конфликтът е присъщ на човешката природа. Тази жестока заблуда е в основата на принципа на властта. Анархизмът я развенчава с теорията за взаимопомощта, изложена от Кропоткин, и остава единствената идея, която може да осуети пагубния ход на неговия механизъм.
На този ход сме свидетели от края на 20 и началото на 21 век. Възходът на капитализма в нова премяна – „неолиберализмът“ – ясно показва, че всички споменати по-горе завоевания и целият относителен напредък изобщо не са необратими и могат да бъдат поставени под въпрос по всяко време в едно общество на неравенство. Нещо повече – от тях се ползват много малко хора от близо 8-те милиарда населяващи планетата.

Светът днес: трусове и равносметка

Падането на Берлинската стена през ноември 1989 г. отбеляза края на идеологическото – всъщност империалистическо – противопоставяне между капитализма и „комунизма“. Падането на кулите в Ню Йорк през септември 2001 г. разкри появата на новия идеологически противник, изповядващ строг прочит на Корана, призоваващ за световен ислямистки бунт и използващ тероризма като начин на борба. Арабският свят преживя своята мимолетна „пролет“, удавена в кръв от военщината. Засилената емиграция по политически, икономически и екологични причини е логична последица от всичко това. В по-стабилните и по-богати страни тя се използва за раздухване на параноята сред местното население. Засилват се призивите за „здрава ръка“ и авторитарно управление.
Десетилетия наред учените предупреждават за пораженията върху околната среда. Днес техните прогнози се сбъдват. Мнозина специалисти вече говорят не за влошаване, а за катастрофа, която обхваща цялото население на нашата планета. Доскоро разпокъсани, тоталитарните тежнения и форми на управление придобиват все по-глобални измерения.
Техническият прогрес и дигитализацията преобразяват не само личния, но и обществения живот. Зад нашумелите напоследък „големи данни“ се крие безпрецедентна черноборсаджийска търговия с лична информация извън всякакъв формален или реален демократичен контрол.
Спекулативният финансов капитал бързо се възползва от зашеметяващите скорости и обеми на информацията, за да подчини окончателно капиталистическото производство. В духа на неолиберализма по цял свят се натрапва идеята, че икономиката съществува само за да надува финансови балони.

Скоростта размива границите

Светът се променя стремглаво през нашия век. Много анализи и заключения се преразглеждат. Резултатите от социалните придобивки на работниците във всички страни, тяхното икономическо и политическо положение, състоянието на енергийните ресурси, технологиите, знанието във всички области – всичко това трябва да бъде преоценено. Границите на стратегическите, военните и икономическите разделения в световен мащаб често се изчертават наново. Нито една национална държава – включително „великите сили“ – вече не е пълновластен господар върху своята икономика, енергетика и екология. Те са тотално обвързани и зависими едни от други.

Еднообразната шарения на супермаркета

Виждаме първата фаза на уеднаквяването и стандартизирането на съвременността. Доскорошната културна хегемония на империализма на Запада отстъпва на неолибералната идеология, която е по същество наднационална. Културният империализъм днес се налага от финансовия капитал. Той води до опустошителни конфликти, социална анемия, апатия, обедняване и еднообразие. Искрата на освобождението след деколонизацията за съжаление отвори единствено пътя за васално подчинение на новородения Трети свят. Той се впусна в неистова надпревара за растеж по западен модел. От нея спечелиха само местните велможи и техните съюзници от големите индустриални столици и мултинационални компании.
Светът се превръща в гигантски супермаркет. Всичко е стока, щампована с пазарна стойност – културният отпечатък на Запада и неговият вездесъщ посланик. „Великите“ търсят някакви правила, с които да гарантират устойчивост на това тържище в суматохата на безмилостна конкуренция.
Катаклизмите от края на 20 век на Изток завършиха тоталната глобализация на пазарната икономика. Либералната и марксистката идеология набързо отписаха маловажните си разногласия и се хвърлиха в необуздана търговска оргия. Китай е може би най-забележителният пример за това. Те продължават да вярват в отдавна опровергани „исторически и икономически закони“, което ги води единствено към еднообразие.

Крайният продукт на капитализма – един съсипан свят

„Успехите на световния прогрес“ се измерват със здравето и благосъстоянието на населението. Милиони умират всяка година от глад и епидемии. Повече от две трети от населението на южното полукълбо живеят в дълбока мизерия. Бедните и безработните се увеличават дори в богатите нации. На фона на недоимъка по цял свят се разхищават и унищожават хиляди тонове храни и стоки. Това е истинското „постижение“ след вековно ограбване на цели континенти. Целта на капитализма винаги е била да трупа, а не да споделя. Все по-голямото обедняване на все повече хора няма значение, щом малцината привилегировани продължават да трупат колосални богатства.
Капиталистическият грабеж налага своите железни правила на цялата планета. Колко полезно е едно нещо няма значение. Важно е само за колко може да се продаде и как по-лесно да се задигне. Откакто витае призракът на кризата, неравенствата се задълбочават, богатите забогатяват, а бедните обедняват все повече. Един от най-богатите, Уорън Бъфет, постави нещата на мястото им през 2005 г.: разбира се, че има класова борба, но тя се води от моята класа – класата на богатите – и ние печелим.

Планетата в опасност

Консуматорската вакханалия на капитализма не е просто осъдителна, тя е пагубна за света. Последиците от всичко това стават все по-очевидни. Доскоро хипотетични, опасностите от изменението на климата – и причините за него – стават все по-неоспорими. Крехкото равновесие на живите видове и тяхната среда е безвъзвратно нарушено. Земята е изсмукана до краен предел, реки, гори и почви са унищожени. Замърсяването достига прагове, опасни за живота. Цели биологични видове изчезват с безпрецедентни темпове. Безразсъдното използване на земята и невъзобновяемите енергийни източници поставя ребром въпроса за бъдещето в разгара на демографския взрив. Селските райони са опустошени и обезлюдени, населението се концентрира в градовете и промишлеността, а изправените пред смъртна заплаха популации се лекуват с успокоителни.
Налудничавото индустриализиране на производството бълва храни, натъпкани с химикали, често канцерогенни. Хищническата капиталистическа икономика тъпче масовия потребител с долнокачествена и опасна храна. •

(следва)