Незападните анархизми

Преосмисляне на глобалния контекст

» » » продължава от миналия брой

Заключение: значението за възхода на анархизма през 21 век
С това изследване показахме, че един от основните фактори за развитието на анархистките идеи и движения е глобалната миграция на хората, която несъмнено е резултат от разпространението на капитализма и империализма по света. Видяхме как в цяла Източна Азия глобалните анархистки мрежи между Сан Франсиско, Токио и Париж имат основно значение за развитието както на анархосиндикализма, така и на формите на анархокомунизма като чист анархизъм. В южноазиатските условия Ганди започва борбата на своя живот – срещу британското владичество – в Южна Африка, когато анархосиндикатът Африкански промишлени работници е в своя зенит. Развитието на самия африкански анархизъм пък започва с внесените от европейски работници имигранти движения както в Южна Африка, така и в пристанищните градове на северноафриканското Средиземноморие. Колкото и малко да са, движенията в Близкия Изток са резултат най-вече от работата на италиански работници имигранти, привлечени от идеите на анархизма предимно вътре в своите общности. Миграциите имат особено значение в цяла Латинска Америка, където пребиваването и агитацията на Малатеста в Бразилия, Уругвай, Аржентина, Мексико и Куба е типичен пример.
Виждаме също така, че в незападните условия първата вълна на анархизма е едновременно част от „пакета“ на проекта на модерността и реакция срещу него – по ирония на съдбата тя дава на засегнатите страни „модерно“ оръжие срещу налагането на модерността и самата западна култура. Подобно „единство и борба на противоположностите“ има и във втората и третата вълна на анархизма, зародили се предимно в средите на глобалните контракултурни движения от края на 1960‑те и по-късно от края на 1990‑те години. През 1960‑те години Съединените щати са обсебени от стремежа да се утвърдят като единствената суперсила на планетата. Кръвопролитните им интервенции в Югоизточна Азия и други региони показват колко важна е била за тях тази цел. Те обаче не се задоволяват само с чисто военните операции. Популяризирането на американската култура като световна – задействането на частта „зрелища“ – заема централно място в стратегията за осигуряване на глобално господство. Както и при първата вълна обаче, обществото на зрелищата върви заедно със своята противоотрова – зрелищната контракултура. Тя се разгръща успоредно с повсеместното навлизане на културата на зрелищата, но също както при възхода на модерността е ясно, че е реакция срещу нея. В Израел например анархистката организации Черен фронт води началото си от младежката контракултура и издава списание Шантаво (Freaky). Подобни издания привидно са част от общата тенденция за американизиране на културата, но също така са едни от малкото обявили се против Четвъртата арабско-израелска война от 1973 г.
За третата вълна на анархизма също се счита, че има своите корени като културно явление. Тя се заражда с упадъка на световната мрежа на контракултурата на пънка с неговата независимост. За разлика от втората вълна, в тази контракултура независимостта от корпорациите има не по-малко значение от интернационализма и тя се стреми да изгради независими мрежи между пънкарите, бандите, самиздата и местните сцени по цял свят. Малките самиздатски списания на фенове се превръщат в поле за обмен на идеи, никнат звукозаписни студия, музикални магазини и разпространителски мрежи извън корпорациите. В страни като Бразилия, Израел и Южна Африка контракултурата на пънка има основна заслуга за възраждането на анархисткото движение. Нашествието на американизацията докарва в почти всяко кътче на планетата не само Макдоналдс, но и своите разпространителски канали, културни списания и непрекъснатото налагане на английския като нов универсален език. Така в местния музикален магазин се появяват анархопънк банди като Крас, Конфликт и пр. За мнозина войната в Персийския залив през 1991 г. създава първата реална възможност тези идеали да се въплътят в пряко действие – масовите демонстрации и протестни акции по цял свят. Следващата година продължава с акциите за 500‑годишнината от европейската колонизация на Америка. Няколко месеца по-късно идват бунтовете в Лос Анджелис и отзвукът от всичко това както на континента, така и по света кара пънкарите да се включат по-активно в социални преки действия и организационна дейност. Пънкът се политизира, но едновременно с това и радикалните движения се пънкаризират и дори си съперничат.
Въстанието на сапатистите през януари 1994 г. утвърждава тази тенденция. Децентрализираните мрежи за подкрепа в интернет по цялото земно кълбо помагат за иначе малко вероятния успех на предимно мирното движение за автономия в южно Мексико. Към края на 1990‑те много пънкари анархисти разширяват своя културен мироглед и започват да се свързват повече с борбата и самия анархизъм и по-малко с независимата контракултура на пънка, която до голяма степен залязва. Мнозина се включват в борбата на сапатистите, заминават за Чиапас и работят като международни наблюдатели или вземат участие в международните срещи, провеждани в Мексико и Испания. Новата антиполитическа традиция на сапатизма, отхвърляща претенциите за общовалидност както на социализма, така и на анархизма, оказва голямо влияние на анархистите по света. Когато избухва въстанието срещу Световната търговска организация в Сиатъл през 1999 г., много анархисти вече са приели новия модел на анархизма, отказват да се кичат с етикета анархист – мнозина започват да се определят като автономисти, – но продължават да изповядват открито основните му идеали. Този нов анархизъм, който някои наричат постхегемонистичен, а други дори постзападен, е реалният резултат от преобразяването на контракултурната съпротива и нейното издигане на по-високо ниво.
В заключение искам да направя кратка оценка на резултатите от взаимодействието между социалните гнезда, образувани от първата вълна на анархизма, и неговата втора и трета вълна като контразрелище в средите на незападните анархизми. Въпреки всеобщото отхвърляне на почти целия анархизъм от началото на 20 век като монолитен класически анархизъм и съответно безполезен и остарял в условията на днешната трета вълна, това изследване на първите незападни анархизми показва, че всъщност тогава той е бил не по-малко разнообразен идеологически, отколкото е днес в началото на 21 век. Чистият анархизъм в Япония например в много отношения е предтеча на днешното движение към един по-зелен анархизъм. Елементи от него се срещат както в дълбоката, така и в социалната екология. Джон Кръмп обръща внимание на забележителните прилики между чистия анархизъм и равновесието между икономическата самодостатъчност и междуобщностния обмен при Букчин. Ранният японски анархизъм също така подготвя почвата за появата в края на 1960‑те на Дзенгакурен, борческа студентска организация, възхвалявана от ситуационистите за начина, по който обединява студентските и работническите борби. Със своята културна насоченост анархисткото движение в Китай е предшественик не само на Културната революция на Мао, но най-вече на движението за демокрация от 1980‑те години и вероятно е вдъхновило донякъде събитията на площад Тянанмън. Дори в момента се възобновява интересът към анархизма в Китай за преоценка на социалистическата история на страната. Ранното анархистко движение в Корея може да се счита за първообраз на въстанието в Куанджу през 1980 г. Джордж Кацяфикас пише: като Парижката комуна хората от Куанджу въстават спонтанно и се самоуправляват, докато не са жестоко смазани от местната военщина с помощта на външна сила. Тази външна сила, както можем да се досетим, са Съединените щати. Анархисткото влияние върху Сатяграха на Ганди в Индия се пренася върху движението Сарводая на Виноба Бхаве и Нараян през 1960‑те, а може да се открие и в по-съвременните движения.
В края на 1960‑те анархистките традиции в Аржентина се съживяват със студентското движение. Поради разцеплението между FORU и USU след болшевишкия преврат анархизмът успява да добие отново някаква масовост едва пред 1960‑те. Този път обаче това не става предимно в движенията на работническата класа, а в студентските, след основаването на Федерацията на анархистите в Уругвай (ФАУ) през 1956 г. Някои от основателите на ФАУ създават студентски организации с анархистка насоченост, но по-късно се поддават на марксическите влияния с тяхната пристрастеност към „закономерностите“. Те по-късно помагат за изграждането на Центъра за народно действие (ЦНД), целящ привличането на по-широки кръгове от населението в антиавторитарните борби без идеологическото давление да се определят изрично като анархисти. Това течение страни от претенциите за идеологическа общовалидност и се обявява за един по-субективен плурализъм или панархия – интересен предвестник на тенденциите в световните антиавторитарни движения от зората на 21 век. В една от брошурите на ЦНД пише: вместо лъжливо „единство“ предлагаме открита арена, на която всеки може да прави каквото смята за нужно… да определя своето място и да работи по своему. Друга промяна от 1960‑те е навлизането на анархистите в сектори извън работническата класа – например в селските движения. Всички анархистки групи – всъщност цялата левица – взема участие в изграждането на Движението за земята, което обединява за пръв път работническите и селските движения. За съжаление пътят, очертан от тези нови тенденции, свършва скоропостижно с дългогодишната върволица военни диктатури, обслужващи корпоративните интереси на САЩ.
Едва наскоро тези идеи получават сериозен шанс да се докажат след свалянето на неолибералния режим на Де Ла Руа през декември 2001 г. Първо държавата съсипва живота на милиони хора с наложените от МВФ и Световната банка мерки за строги икономии. Стига се дотам, че държавните служители не получават заплати месеци наред, а много работници могат да теглят само дребни суми от своите банкови сметки. Последната капка идва, когато държавата отнема изцяло правото на протест и обявява извънредно положение. Тогава движението прави радикален завой и призовава всички политици да бъдат изхвърлени, а не просто заменени с по-поносими костюмари. Пак в този момент хората започват да вземат властта в свои ръце, като създават самоуправляващи се, хоризонтално структурирани квартални събрания, свързани в градски, областни и национални мрежи. Когато различни идеологически фракции се опитват да овладеят събранията, хората им казват, че никой не иска да следва тяхната идеология, а искат просто да управляват пряко своята страна (Аржентинската безвластна федерация).
В Близкия Изток днес анархизмът се развива най-вече в страните, в които сравнително малки движения се появяват в началото на 20 век, предимно в емигрантските среди. От 1980‑те години нататък италианските анархистки общности в турските и ливанските пристанищни градове проникват сред местното население, често с помощта на пънк културата. От средата на 1990‑те ливанската група Алтернативна свобода (Ал бадил ал тарири) изпраща делегати на международни анархистки срещи, изготвя доклади за местното анархистко движение и превежда анархистка литература на арабски. Приблизително от същото време анархизмът се превръща в призната сила в турския обществен живот със своето присъствие на първомайските протести и участие в международни анархистки срещи. Италиански и гръцки анархисти имигранти помагат за разпространението на идеите по Средиземноморието, предимно в пристанищните градове на Тунис и Египет. Макар по това време тяхната дейност да не среща голям отзвук сред местното население, към средата на 1960‑те явно има тунизийци, отворени за анархистките идеи. През 1966 г. тунизийският ситуационист Мустафа Хаяти помага за написването на забележителния текст За бедността на студентския живот, докато следва в Париж. Абделафид Хатиб представлява алжирската секция на Ситуационисткия интернационал на конференцията през 1958 г.
Африканският анархизъм стъпва както върху устрема на първата вълна, така и върху традиционното общество. В Нигерия културата на взаимопомощ, залегнала в основите на някои традиционни племенни общности, създава социална среда, спомогнала за преобразуването на някога марксистката Лига на съзнанието през 1990 г. в клон на анархосиндикалната Международна работническа асоциация (IWA), с 1000 членове, предимно в южната част на страната. За възхода на Лигата на съзнанието важна роля изиграват не само традициите на коренното население, но и западането на марксизма. Членовете на Лигата проявяват интерес не само към анархосиндикализма на IWA, но и към по-новите течения на екоанархизма, развити от Мъри Букчин и Греъм Пърчес. Предшественик на Лигата на съзнанието е анархистка коалиция, наречена Секирата, от 1980‑те години. През 1997 г., в разгара на сериозните социални катаклизми над 3200 работници от Сиера Леоне се включват в анархосиндиката IWW според местния делегат Брайт Чикези, свързал се с британския член на IWW Кевин Брандстетър. След военния преврат по-късно същата година тези членове на IWW масово емигрират в съседната Гвинея, където Брайт веднага се захваща да организира металурзите да се включат в синдиката. Генералният секретар-ковчежник на IWW заминава за Гвинея да се срещне с него и да обсъди положението.
Силното анархистко движение в Южна Африка от началото на 20 век също способства за днешното разпространение на анархистки издания, книжарници и други организации. Примери за това са журналистическият колектив Бикиша и Южноафриканската федерация за работническа солидарност. Много от тях тръгват от бели и индийски представители на градската пънк сцена, които искат да приложат своите идеи на практика. Кулминацията на това обновление е през 1986 г. с най-голямата обща стачка в историята на страната, когато над милион и половина работници и студенти се вдигат и настояват Първи май да бъде обявен за официален почивен ден. В цяла Африка капитализмът все по-ясно показва своята несъстоятелност. Неговият провал повлича със себе си и така наречения африкански социализъм. Освен от техните кризи постколониалната система на националните държави се разклаща и от неминуемия натиск отдолу – бездържавните общества, върху които е натрапена, за да наложи капитализма и империализма, отхвърлят чуждото тяло, за да живеят. Мба е категоричен, че етническото насилие и безредиците по целия континент вещаят началото на края на съвременната система на националните държави и че появата на едно ново гневно поколение в целия този хаос е важен фактор за това как и в каква посока ще бъде разрешена днешната криза. Назряват условията за завръщането на децентрализираната, демократична, самоопределяща се анархистка система, в която са вплетени африканските традиции на автономни и същевременно взаимно обвързани бездържавни общества.
В крайна сметка нашето изследване може да допринесе за бъдещето на социалните движения дори само с това, че съхранява картите, показващи неизбродените пътища, по думите на Едуард Кребс. Учените често се поддават на изкушението да виждат във всичко, което пишат, нещо ново и невиждано. Според мен това изследване показва, че макар в днешния анархизъм да има някои нови течения, много от тях са предшествани от други пътища, останали неизбродени или удобно забравени при изграждането на явлението западен анархизъм. В духа на други по-конкретни опити за подобно начинание от миналото аз също призовавам да започнем разграждането. Може да не знаем къде точно ще ни отведе това начинание, но знаем, че ще стигнем до нещо много по-цялостно, общочовешко и близко до корените на анархизма като сила срещу господството, отколкото онова, което се получи в традициите на западния анархизъм през последните десетилетия. ◼

Джейсън Адамс