Базов синдикализъм на края на света

Този текст е писан от група работници и синдикалисти, които напуснахме Автономната работническа конфедерация (АРК) в началото на 2021 г., за да създадем нова организация. Поради големия обем текстът ще бъде публикуван в четири части, условно разделящи различните етапи от развитието на синдиката и равносметката след 6 години активна дейност. В текста проследяваме историята ни, като се фокусираме върху събитията, в които сме участвали пряко. Освен хронологията на различните работнически борби, в които участвахме, този текст включва анализ и самокритика както на успехите, така и на множеството грешки, които допускахме през годините. Надяваме се победите на работниците в тази история да вдъхновят онези от вас, които като нас осъзнават нуждата от организация и борба. Също така се надяваме анализът на извършените от нас грешки да помогне на работници и синдикалисти, поели по пътя на автономния, базов синдикализъм, да не ги повтарят.

Как да създадем анархосиндикална организация на вражеска територия?
Синдиката във Варна създадохме през 2014 г. В началото бяхме десетина души от града, като повечето от нас работеха в различни фирми в сферата на услугите и туризма, имаше и един сондьор. Запознахме се на протестите срещу увеличението цените на тока една година по-рано и решихме, че сме анархисти. Затова и синдикатът започна като анархосиндикална инициатива, макар че към този момент нямахме какъвто и да било политически или синдикален опит. Оказа се, че в България вече съществува една анархосиндикална организация – Автономен работнически синдикат (АРС) в София и затова просто се присъединихме към тях и се кръстихме АРС – Варна. При тях хора със синдикален опит нямаше, нито пък такива, развиващи сериозна синдикална дейност, освен организиращи протести по социални теми и първомайски събития. С това започнахме и ние, като към момента бяхме по-скоро активна група поддръжници на анархосиндикализма, отколкото синдикална организация.
По това време посетихме няколко международни синдикални конференции, които ни помогнаха да се ориентираме.
Важно е да споменем контекста, в който бяхме (а и все още сме) принудени да развиваме организационната си дейност. България е малка страна в покрайнините на Европа, която много хора биха определили като „не особено съществена“ политически и икономически. Тук протичат характерните за цяла Европа процеси – приватизация, либерализация и дерегулация, – но техните „постижения“ са може би най-очевидни в България – най-бедната страна в ЕС с най-ниските заплати, най-ниските пенсии, най-лошите обществени услуги, включително образование и здравеопазване. Това е и страната с най-ниска стачна активност в Европа, а синдикалното членство е малко под средното за континента и обхваща около 18% от работещите, предимно в публичния сектор. Деиндустриализацията, характерна за реструктурирането на европейския капитализъм, започнала в края на 70-те и началото на 80-те години в Европа, достигна България (и Източния блок) с около 10 години закъснение, но затова пък беше извършена значително по-бързо и доведе до рязка промяна в икономическата структура на страната и състава на работническата класа.
От гледна точка на синдикалните и революционните традиции е важно да се спомене, че в България има огромна пропаст между поколенията. Преди 1944-та година в страната съществуват сравнително много и сравнително силни революционни организации и синдикати, но след репресиите през 20-те и 30-те години и установяването на държавния социализъм по-късно, всички те са унищожени или интегрирани в държавния апарат, като днес тези традиции са изцяло заличени.
Варна е третият по-големина град в страната с население около 350 000 души. Преди основаването на синдиката тук нямаше нито една лява организация, ако не броим фиктивните структури на Българската социалистическа партия и няколко възрастни комунисти.
Политически сред работниците във Варна (а и в страната изобщо) са характерни противопоставянията от периода на „Прехода“ с върл антикомунизъм в единия полюс и носталгия към социалистическото минало в другия. Пречупени през призмата на Прехода, тези две тенденции придобиват особен облик. Антикомунизмът е обвързан с демократизацията, но и с политиките на свободния пазар – приватизацията и дерегулацията, – а също така и със западната геополитическа ориентация на страната. Този антикомунизъм битува в голяма част от населението като причудлива щампа без историческа – а често и всякаква друга – логика. Нерядко можем да чуем колега да определя понижаването на заплатите във фирмата или друго своеволие от страна на шефа като „комунизъм“. Всичко това създава огромни трудности пред работещите не само да действат, но дори да мислят политически.
От друга страна, носталгията към социализма се пречупва през призмата на национализма и намира израз най-вече в идеята за „силна държава, силна армия и силна национална икономика“, както и в носталгията по социалната държава от следвоенния период, наравно с геополитическата ориентация на изток. Тези тенденции варират, като в големите градове в западната част на страната преобладава антикомунизмът, докато в източната част и в малките градове и села преобладава носталгията.

Първи стъпки
В тази обстановка – и след като придобихме по-ясна ориентация – започнахме активна дейност. Първият ни синдикален клуб се помещаваше в отворения година по-рано от нас социален център. Впоследствие наехме отделно помещение. В началото на 2015 г. в железницата избухна недоволство. Ръководството готвеше приватизация, а работниците натискаха казионните синдикати да организират съпротива. Недоволството беше толкова голямо, че от КТ Подкрепа бяха принудени да обявят протест срещу приватизацията и съкращенията. Ние също решихме да се намесим, но не в инициативата на Подкрепа, а чрез отделен протест на варненската ЖП гара. Успяхме да мобилизираме двадесетина души от нашия новосъздаден синдикат. Появиха се и няколко железничари. Протестът мина успешно, а след него организирахме среща за обсъждане на проблемите в БДЖ и възможностите за съпротива. На нея говорихме за организирането на нелегална стачка и други форми на пряко действие. Срещата и дискусиите минаха отлично, включиха се и няколко работници от железницата. Двама от тях дори се записаха в нашия „синдикат“. Естествено не се задържаха дълго. Организацията все още не беше готова да приема нови членове, структурата ѝ беше неясна, нямахме синдикален опит, а и борбата в железниците скоро затихна.
Това обаче ни даде нужния ентусиазъм и увереност, че можем ефективно да участваме в трудови конфликти и да привличаме работници. През следващите месеци участвахме в множество малки борби. По време на една от тях при нас дойдоха сервитьорки от нощно заведение в курортния комплекс Златни пясъци край Варна. Целият персонал – бармани, сервитьори, посрещачи и дори строителните работници, направили ремонта на заведението в началото на сезона – не бяха получили своите заплати. След кратко проучване установихме, че шефът на нощния клуб е софийска мутра и известен мошеник, от който трудно можеше да се изкопчи нещо по „легален път“. Затова и решихме, че най-добрият подход е прякото действие. Заедно с работничките и техни роднини, дошли за подкрепа, организирахме акция пред нощния клуб, разположен в известния хотел Интернационал. Това се случи точно на 8 март. Успяхме да направим голям цирк пред хотела. Докарахме дори и местната телевизия, която засне репортаж. От фирмата пък изпратиха частни охранители, които гледаха лошо и ни снимаха с камера, макар да не се намесиха. Резултатите не закъсняха. Час след протеста ни се обади управителката на хотела, бясна заради атаката срещу имиджа им точно преди началото на сезона. Още на другия ден шефът на нощния клуб беше изхвърлен.
В други случаи нещата се случваха много по-лесно. Веднъж при нас дойде строителен работник, също не получил заплата. Със заплашителен тон обяснихме на шефа по телефона, че ако не плати незабавно, синдикатът ще се намеси. Това беше достатъчно и парите бяха изплатени на работника още същия ден.
Поради това и тактиката ни беше да използваме всякакви средства в зависимост от конкретния случай. Случваше се да прибегнем и до жалби в Инспекцията по труда. Това понякога имаше ефект, макар в повечето случаи прякото действие да беше далеч по-бързо и ефективно.
Тези малки успехи бяха полезни, за да добием синдикален опит. Те обаче не спомогнаха за масовизиране на организацията. Въпреки че част от работниците, на които помагахме, станаха наши членове, те не се превърнаха и в активни синдикалисти.

Борбата на работниците от Пикадили
Повратен момент за нас настъпи в началото на 2017 г., когато осемстотин работници на една от големите тогава вериги за търговия на дребно бяха съкратени и оставени без заплати. Когато научихме за ситуацията в Пикадили и че работниците се организират за протест пред най-големия обект на веригата във Варна, решихме веднага да се намесим. Първо направихме проучване. Фирмата беше обявила фалит, а шефовете се бяха покрили. Оказа се, че никой не знае кои точно са собствениците. Фирмата беше регистрирана като офшорка в Кипър, която пък беше собственост на друга офшорна фирма на Сейшелските острови. Отидохме на протеста, който работниците бяха организирали, и се срещнахме с тях. Помогнахме им да напишат колективно списък с искания и организирахме импровизирано общо събрание след протеста, на което да обсъдим предстоящите действия. Оказа се, че те също не знаят кой е шефът (или шефовете) на компанията. Според слуховете тя беше собственост на братя Попови (известни с фалита на голямо предприятие в София), макар да нямаше никаква документирана връзка, която да свидетелства за това. Ситуацията беше трудна. Предприятието беше във фалит, шефове нямаше и всичките ни досегашни стратегии бяха безполезни. Как да атакуваме имиджа на фалирала компания с неизвестна собственост?
За нас беше важно да подтикнем работниците към колективно вземане на решения, което да спомогне за тяхното сплотяване, за преодоляването на вътрешната йерархия (повече за това ще разкажем по-долу) и за изясняването на целите и методите за тяхното постигане. Тези срещи помогнаха и на нас като външни участници да добием представа за вътрешната динамика в колектива и възможностите за организиране на обща съпротива. Повечето от потърпевшите бяха работили повече от десет години за веригата. Те се познаваха добре и това бе създало естествено чувство на приятелство и солидарност въпреки липсата на споделена история на борби на работното място, каквито напълно отсъстваха от колективната памет на работещите.
На тези общи събрания бяха обсъдени различни стратегии. В началото две работнички предложиха да окупираме магазините, най-вече административните помещения със сейфовете (в които се предполагаше, че все още има пари). Идеята беше да попречим на изземването им от банката, която следваше да влезе във владение всеки момент, поне докато не получим уверение, че съдържанието на сейфовете ще бъде използвано за изплащане на дължимото на работниците. Въпреки бурната подкрепа от наша страна този план не беше одобрен от останалите работници, а и нямахме време да го обсъдим по-сериозно, тъй като още на другия ден банката влезе във владение, а сейфовете се оказаха празни.
Така преминахме към „план Б“ – да атакуваме така наречения „Фонд за гарантиране на вземанията“. Това е специален орган, създаден според правилата на ЕС, в който всеки среден и голям работодател е длъжен да внася минимални годишни отчисления, които да бъдат използвани за изплащане на заплати в случай на неплащане или фалит на фирмата. Проблемът беше, че в миналото работодателите успяха да пробутат в парламента законови промени с нереалистичен срок за кандидатстване, които направиха този фонд практически недостъпен. Фондът си стоеше, пълен с пари (тогава близо 260 млн. лева), от които работниците не можеха да се възползват, а под претекст, че фондът е пълен, работодателите бяха прекратили задължителните годишни отчисления. Заедно с работниците решихме да продължим протестите с искания за отварянето на фонда.
Насрочихме дата и час, като ден преди това ги поканихме в клуба на синдиката, за да подготвим заедно плакати и транспаранти. Няколко души се отзоваха и докато работихме заедно върху материалите, успяхме да се сближим. На другия ден организирахме протест, който започна пред вратите на магазина и завърши пред сградата на общината. Включиха се около стотина души от Пикадили и около десет-петнадесет от синдиката. След няколко силни речи се насочихме към банката кредитор, която след фалита на предприятието беше във владение на неговите активи. Гневните работници обсадиха учреждението и – за ужас на служителите и клиентите – започнаха да блъскат по стъклата. След кратко спречкване с полицията страстите се поуталожиха.
Впечатление ни направи как йерархията от работното място се пренесе на протеста. Най-гласовити и активни в началото бяха тези от ниските ръководни нива – началниците на смените и управителите на обектите. Мнозинството от работниците – предимно касиери и чистачи – беше пасивно и очакваше да бъде поведено от ръководството. Протестите обаче прераснаха в кампания, която продължи цяла година. Много от активните в началото се измориха и обезвериха. От мнозинството на „обикновените работници“ обаче излязоха нови лидери, решени да доведат борбата докрай. Именно те станаха наши членове. С времето някои от тях спряха да идват на срещи и прекратиха членството си, но няколко души от „новите лидери“ не само останаха, но се превърнаха и в едни от най-активните ни синдикалисти. Една от тях, жена от турски произход и бивша касиерка в Пикадили, днес е национален председател на синдиката. Нека обаче разгледаме подробно хода на кампанията, тъй като тя доведе до някои неочаквани за нас самите развития.
След големия протест във Варна започнахме да правим редовни срещи с работниците и организирахме още няколко протеста, включително национален протест в столицата. В него се включиха хора от тамошните магазини на веригата, както и работници от телекомуникационната компания Макс Телеком, с които бяхме в контакт от известно време и които също не бяха получавали заплати. Фактът, че успяхме да обединим протестите на хора от различни сектори, сблъскващи се с едни и същи проблеми на работното място, за нас беше голям успех. Най-голямата изненада обаче дойде, когато по време на протеста към нас се присъединиха няколко работници, които никой не познаваше. Когато се заприказвахме, разбрахме, че са от химическия завод Неохим в Димитровград и са пропътували няколкостотин километра, за да подкрепят протеста „срещу работодателския произвол“. Невероятно! Впоследствие установихме много близки отношения с тях. Няколко пъти ходихме до Неохим (последно миналата година, когато имаха нужда от помощ за оказване на натиск върху управата) и в крайна сметка през 2020 г. се обединихме в обща организация, но за това – по-късно.
Протестът в София постигна своите цели. Кражбата на заплатите влезе в национален ефир, настроението беше приповдигнато и ентусиазмът беше огромен. Горе-долу по същото време в манганова мина край Варна избухна нерегламентирана стачка. Дневната смяна миньори се барикадира в мината и отказа да излезе на повърхността. Поводът отново беше кражба на заплати. Заедно с няколко работници от Пикадили организирахме малка демонстрация. Цял ден – заедно с миньори от другата смяна, събрали се отпред в подкрепа на колегите си – блокирахме входа към мината.
Събрахме пари за храна на стачкуващите, която им спуснахме с въже и кофа под земята. Борещите се работници от Пикадили обмениха опит и проявиха своята солидарност със стачкуващите миньори. Беше страхотен ден. В крайна сметка стачката беше прекратена след намеса на казионния синдикат, чийто представител слезе под земята заедно с човек от ръководството и след безчет увещания убеди работниците да прекратят стачката. Въпреки лъжите на синдиката те така и не получиха всички дължими пари. С някои от миньорите все още поддържаме контакти, макар мината вече да не функционира и те да работят на други места.
Това беше и пикът на протестите в Пикадили. След това организирахме още няколко акции на местно ниво, но с все по-намаляваща посещаемост. От началото на кампанията беше изминала цяла година и постепенно всички започнахме да се обезсърчаваме. Размишлявахме за това как да извлечем нещо хубаво от неизбежния провал, как да обясним на работниците, че макар и да не сме успели да извоюваме заплатите, самата борба е била вдъхновяваща и е отворила очите на много от нас за необходимостта от работническа солидарност и съпротива срещу шефския произвол. Не искахме целият този ентусиазъм, особено на присъединилите се към нас работници, да се разтвори в мътилката на разочарованието и пораженството. Докато обмисляхме как точно да загубим с достойнство, обаче се случи нещо неочаквано – спечелихме! Протестите в столицата и медийното внимание към проблема бяха раздвижили зъбчатите колела на политическата машина. В условия на наближаващи избори няколко опозиционни политици решиха да използват случая за натрупване на точки, като внесоха за гласуване промени в закона за фонда за гарантиране на вземанията. Така над 800 работници от Пикадили получиха дължимите заплати. Нещо повече, отварянето на фонда означаваше, че всички други работници от цялата страна, станали по подобен начин жертви на кражба на заплати, ще могат да получат своите пари от фонда. Над 4000 души се възползваха от това само за една година след отварянето на фонда. Грандиозна победа, която показа как когато работниците се борят за своите материални интереси, те имат силата не само да победят, но и да спечелят придобивки за цялата работническа класа. Това беше най-голямата ни победа.
Именно по време на кампанията с работниците от Пикадили настъпи моментът, в който вече можехме с право да се наречем истинска синдикална организация, способна да води сериозни борби и евентуално да печели. ◼

(следва)
kon-flikt.org