Катунският мохикан от Белене

„Признавам за прогрес не материалното изобилие, а всеобщата готовност да раздели недостигащото“
Александър Солженицин

В един летен ден на 2009 г. преди обяд седнах на сянка до къщата на Димитър Геор­гиев Артъков в с. Катунци, Санданска община, за да се срещна с него. Оказа се, че още в ранни зори той е оти­шъл да полива зеленчуковата си градина и лозето. Поради тази причина се наложи да го чакам бая време, докато се върне. Отсреща на съседна­та къща беше закована табела с надпис „Вела Пеева“. Бих спес­тил този факт, ако не бях убеден, че подобни улични табели от комунистическо-болшевишката система има из цяла България. Например кметът на община Санданс­ки, бивш номенклатурчик от БКП, живее на ул. „Станке Димитров“, а недалеч от об­щината е ул. „Антон Иванов“ и така нататък. Но тъй ка­то този анахронизъм е тема за друг разговор, нека да­дем думата на бай Димитър Артъков, който най-после се появи с каручката си, теглена от кроткия и хрисим роб Марко.
Политици, лидери на партии, депутати, минист­ри, магистрати, журналис­ти, артисти, спортисти, ге­нерали, социолози, политолози и прочее сладкодумни гости на държавната софра. Застанете мирно и доземи се поклонете на бай Димитър Артъков и на дълго­ухия му помощник Марко! За­щото те са по-полезни за майка България, нежели вкупом вашата перманентна логорея.
– Да влезем у дома на хладно!  – предложи моят домакин. – Ця­лата ми архива е в чекмеджетата. Хайде, не се събувай!
Прекрачвам прага на подре­дена с вкус селска одая. Ся­даме до масата с бай Дими­тър и без да чака покана, той започва своята изповед:
– Мене ме арестуваха на 28.VIII.1952 г. на гара Кресна, когато се връщах от с. Карлуково, Луковитско, където бях изпратен да занеса парична помощ на интернираните там семейства на Кръстьо Енчев, Георги Чочков и Сотир Уланов, които бяха из­бягали зад граница през 1948 г. Тази парична помощ беше събрана от анархистите. Су­мата от 500 хиляди лева (то­гавашни пари) разделихме по равно на трите семейст­ва и на мен ми беше гласувано доверието да им ги занеса и предам на ръка. В каква мизе­рия ги заварих тези изселници клети, не се наемам да ти разкажа. Съпругата на Кръс­тьо Енчев кака Станка плака от мъка и от радост като малко дете, сякаш Спасителя стоеше пред нея. Първото ми следствие с бой до припадане се проведе в ДС Сандански. Следващите се­анси се повториха и потретиха в ДС Благоевград. В продължение на шест месеца следователите Чаръкчиев, Андонов и Малчев ме обра­ботваха на почивки: безсъние, глад, жажда и бой за изт­ръгване на признания, но как­ви точно и те не знаеха. Най-после насрочиха дело. На 23.11.1953 г. в Санданската читалищна зала бях осъден на 3 години зат­вор при строг режим. Един месец ме държаха с белезници в Плевенската бастилия и оттам директно ме отведо­ха на Втори обект в Белене, където добих известност ка­то Мито Македончето. Вед­нъж окопавахме памуковите ниви на остров Персин. Само затова, че като селски човек се опитвах да покажа на коле­гите си как да разрежат стъблата на гъсто поникна­лия памук, надзирателят ме преби пред очите им и ме прати за осем денонощия в карцера. Как съм оживял в та­зи беленска преизподня само аз си знам! Пиши още, че като член на анархистката група аз разпространявах не­легалния вестник „Работни­ческа мисъл“. Но най-голямо влияние върху моя мироглед оказа дружбата ми с Атанас Кисьов от с. Калиманци, кое­то е и мое родно село. Той беше много начетен и предан на ка­узата безвластник! Израснахме заедно от деца. Присъдата си в Бе­лене изтърпях до последния ден и се завърнах пак в Катун­ци. Обаче ходенето ми по мъ­ките тепърва предстоеше. Само като чуеха, че излизам от Белене, началниците от БКП бързаха да ме отпратят. Те­зи номенклатурчици смачкаха и малкото самочувствие, което таях у себе си. Най-после над мене се смили ди­ректорът на Горското сто­панство в Сандански инж. Зинови Димитров. Той ме наз­начи секач в дърводобива и ми повери моторна резачка. След 10.XI.1989 г. като репре­сиран получих обезщетение 50 хиляди лева. Дарих ги до стотинка на общината в град Карлово с молба да ги предостави на някое сиропи­талище или старчески дом. През това време претърпях три хирургически операции, траен спомен от диктату­рата на пролетариата под ръководството на БКП. Но ти много закъсня с идването си в Катунци. Всичките ми акрани и съидейници са в гро­бищата. Сал аз, Артъков, артисах да ги представлявам тук и разговарям с теб. След тях и след мен иде забравата.
Слушай ме внимателно, гос­подине! И записвай точно! Колко пъти съм бит и преби­ван от агентите на ДС, само опръсканите с кръв стени на следствения арест са ми би­ли свидетели. Със съпругата ми се чудим как още съм жив, а вече прехвърлих 80-те ла­зарника. Но щом имам мерак за работа на полето, значи още ке живея. Аз бях член на една от най-активните анархистки групи в Пиринско – с д-р Любен Янкулов от съседното село Хърсово, д-р Пандиев, Иван Балтов, Стра­хил Мангуров, Илия Даскалов  – всичките от близкото село Враня – инкубатор на анар­хисти. Лека им пръст и на пе­тимата, които също сърбаха попарата на българския Гулаг.
* * *
На по-възрастните читатели бих искал да напомня, че в епохата на „разведряването“ на Никита Хрушчов по екраните на столичните кина се прожектираше инкогнито съветският филм „Калина Алена“. Посетителите ги пускаха с пропуски от органите. Ролята на Егор Прокудов, бивш лагерист, играеше самият автор на повестта и режисьор на филма Василий Шукшин. Той загина при автомобилна катастрофа, инсценирана от КГБ. Съдбата на Егор Прокудов и тази на Димитър Артъков с магаренцето е почти еднаква, с тази разлика, че Прокудов бе ликвидиран от мафията в СССР, докато ореше колхозното поле с трактора, а бай Димитър Артъков с магаренцето си се труди на собствената си нива. Той е и последният мохикан на земеделието в с. Катунци. От тук искам да се чуе моят вик: не само от уроци по родолюбие, а и от уроци по трудолюбие се нуждаят нашите деца и внуци!
Благой Варсамов