Швейцария на Балканите
В края на 2009 г. на българското общество беше подхвърлена поредната медийна димка, която да го поразсее от досадни битовизми като икономическата криза или неуспехите на новото правителство. Национал-популисткият тандем Борисов-Сидеров излезе със зашеметяващата идея третият референдум в българската история (след тези за премахването на монархията от 1946 г. и приемането на „живковата“ конституция през 1971 г.) да бъде за ликвидирането на едно до голяма степен символично право на едни 10% от населението. Като прецедент беше посочен референдумът за минаретата в Швейцария – макар вероятно всеки швейцарец да би бил потресен от тази байганьовска интерпретация на пряката демокрация. Едва ли има нужда да се посочват разликите между швейцарската политическа система и българската, между тамошните емигранти и местното население с турски произход или между здравия разум и провеждането на референдум, в който хората да гласуват едни против други на етнически принцип. Няма голяма загадка и в рязката промяна в позицията на Борисов след като с изненада откри, че строгите възпитатели от ЕС няма да му позволят подобни игрички. Все пак последователността никога не е била основна характеристика за политиците, а конкретно на ББ често се случва да говори глупости, без да си дава сметка за реалностите. В крайна сметка на всеки мислещ човек стана ясно за какво е цялата работа – опит за вдигане на поспадналите рейтинги на двама популисти и отвличане на общественото внимание от реалните проблеми. Политическият хамелеон Сидеров окончателно ликвидира проекта „Атака“, ставайки вярно куче на генерала-премиер. В замяна получи това, за което драпа още от времето, когато беше войнстващ либерал – парче от баницата на властта. Пожарникар №1 от своя страна показа пълна невъзможност да се справи с нещо по-сложно от позиране пред камерите (като например държавническите въпроси), също така не дава признаци, че ще пипне и с пръст Доган, около когото със сигурност има повече данъчни нередности, отколкото около Лили Иванова. Периодичното вдигане и бутане на паметника на братя Юзеирови прикриваше реалното бездействие известно време, но се изчерпа. Най-печеливш от всичко, както обикновено, се оказа Доган, който хем си остава богат, хем се оказва единствена опора на малцинство, чиито права се ограничават. Не от кого да е, а от премиер, който е заявявал публично, че възродителният процес е правилен по същество, а турците са „лош човешки материал“. Явно на Сокола не му е нужно да прави нищо, освен да си седи кротко в сараите и да гледа как претендиращите да му бъдат врагове му подсигуряват статуквото.
Най-интересната и същевременно най-тъжната гледка обаче не бяха политическите панаири, а бурният патриотарски ентусиазъм, с който част от обществото подхвана темата. Трудно може да се очаква повече от хора, които са възпитавани да възприемат предразсъдъците си като морал. Издигането на робския синдром и комплексарското отношение към останалия свят като висши ценности правят въпрос на чест присъединяването към медийни истерии като „не на новините на турски“, „отричат клането в Батак“, „представят България като турска тоалетна“ и прочее. Всяка от тези вълни на „гражданско“ възмущение е по своему абсурдна, но рационалните доводи нямат шанс срещу разбиващи аргументи от сорта на „те 500 години са ни клали, не си ли гледал „Време разделно“. Единственото хубаво в случая е, че кампаниите са почти напълно виртуални – няколко кликания с мишката и си изпълнил задълженията си на истински българин. От цялата тази бутафорност става видно едно нещо – в съзнанието на повечето ни сънародници интеграцията на малцинствата трябва да се изразява в това те да бъдат игнорирани, бедни и безгласни, в което и винаги се е изразявала политиката на българската държава към тях. Новините на турски по БНТ разбира се по никакъв начин не спомагат за подобряване положението на тези хора, но дори и най-интегрираният турчин, който никога не гледа въпросните новини оправдано ще се почувства зле, ако това изкуствено се изведе като основен дебат и проблем в обществото ни. Дори и само поради простия факт, че обществената телевизия се издържа от данъците на всички ни, включително и на тези около 10%, чиито майчин език е турският. А 10% със сигурност са повече от тези 5 минути следобед, които така остро дразнят ушите на вресливите патриоти. Макар моралните и рационални аргументи за съществуването на тези новини да са повече от достатъчни, е интересно да се отбележи, че има и достатъчно законни такива – не за друго, но основният рефрен на противниците им е, че те били „противоконституционни“. Както повечето хора, които подмятат закона като свещен фетиш и оправдават простотията си с него, и нашите герои явно не са си направили труда да го прочетат. В конституцията е записано, че българският език е официален, но е задължителен само в случаите, посочени допълнително от закона. В закона за радио и телевизия пък черно на бяло пише, че БНР и БНТ „създават предавания, предназначени за българските граждани, за които българският език не е майчин, включително и на техния език“. Като се прибавят и международните конвенции за малцинствата, можем лесно да си обясним картинката, където бате Бойко е едновременно и против новините, и против референдума.
Всичко това е само поредното доказателство, че истинската операция „наглите“ тече денонощно и ни залива от телевизори, вестници и радио. Отвличанията на вниманието на цялото общество от реалните му проблеми струват много повече от отвличанията на богаташки синчета – дори само пряко – цената на безсмисления референдум, която ще трябва да платим от джоба си. И най-успешната банда за отвличания едва ли е сънувала, че може да прибере 20 милиона лева от една единствена „операция“. Жертвите и на тази, и на следващата пак сме ние, и ще продължаваме да бъдем жертви, поне докато предпочитаме да се дърлим помежду си по нелепи поводи, вместо да арестуваме истинските „нагли“.
Тимур
