Швейцария на Балканите

Швейцария
Швейцария - вдъхновение за българските политици

В края на 2009 г. на българското общество беше подхвърлена поредната медийна димка, която да го поразсее от досадни битовизми като икономическата криза или неуспехите на новото правителство. Национал-популисткият тандем Борисов-Сидеров излезе със зашеметяващата идея третият референдум в българската история (след тези за премахването на монархията от 1946 г. и приемането на „живковата“ конституция през 1971 г.) да бъде за ликвидирането на едно до голяма степен символично право на едни 10% от населението. Като прецедент беше посочен референдумът за минаретата в Швейцария – макар вероятно всеки швейцарец да би бил потресен от тази байганьовска интерпретация на пряката демокрация. Едва ли има нужда да се посочват разликите между швейцарската политическа система и българската, между тамошните емигранти и местното население с турски произход или между здравия разум и провеждането на референдум, в който хората да гласуват едни против други на етнически принцип. Няма голяма загадка и в рязката промяна в позицията на Борисов след като с изненада откри, че строгите възпитатели от ЕС няма да му позволят подобни игрички. Все пак последователността никога не е била основна характеристика за политиците, а конкретно на ББ често се случва да говори глупости, без да си дава сметка за реалностите. В крайна сметка на всеки мислещ човек стана ясно за какво е цялата работа – опит за вдигане на поспадналите рейтинги на двама популисти и отвличане на общественото внимание от реалните проблеми. Политическият хамелеон Сидеров окончателно ликвидира проекта „Атака“, ставайки вярно куче на генерала-премиер. В замяна получи това, за което драпа още от времето, когато беше войнстващ либерал – парче от баницата на властта. Пожарникар №1 от своя страна показа пълна невъзможност да се справи с нещо по-сложно от позиране пред камерите (като например държавническите въпроси), също така не дава признаци, че ще пипне и с пръст Доган, около когото със сигурност има повече данъчни нередности, отколкото около Лили Иванова. Периодичното вдигане и бутане на паметника на братя Юзеирови прикриваше реалното бездействие известно време, но се изчерпа. Най-печеливш от всичко, както обикновено, се оказа Доган, който хем си остава богат, хем се оказва единствена опора на малцинство, чиито права се ограничават. Не от кого да е, а от премиер, който е заявявал публично, че възродителният процес е правилен по същество, а турците са „лош човешки материал“. Явно на Сокола не му е нужно да прави нищо, освен да си седи кротко в сараите и да гледа как претендиращите да му бъдат врагове му подсигуряват статуквото.
Най-интересната и същевременно най-тъжната гледка обаче не бяха политическите панаири, а бурният патриотарски ентусиазъм, с който част от обществото подхвана темата. Трудно може да се очаква повече от хора, които са възпитавани да възприемат предразсъдъците си като морал. Издигането на робския синдром и комплексарското отношение към останалия свят като висши ценности правят въпрос на чест присъединяването към медийни истерии като „не на новините на турски“, „отричат клането в Батак“, „представят България като турска тоалетна“ и прочее. Всяка от тези вълни на „гражданско“ възмущение е по своему абсурдна, но рационалните доводи нямат шанс срещу разбиващи аргументи от сорта на „те 500 години са ни клали, не си ли гледал „Време разделно“. Единственото хубаво в случая е, че кампаниите са почти напълно виртуални – няколко кликания с мишката и си изпълнил задълженията си на истински българин. От цялата тази бутафорност става видно едно нещо – в съзнанието на повечето ни сънародници интеграцията на малцинствата трябва да се изразява в това те да бъдат игнорирани, бедни и безгласни, в което и винаги се е изразявала политиката на българската държава към тях. Новините на турски по БНТ разбира се по никакъв начин не спомагат за подобряване положението на тези хора, но дори и най-интегрираният турчин, който никога не гледа въпросните новини оправдано ще се почувства зле, ако това изкуствено се изведе като основен дебат и проблем в обществото ни. Дори и само поради простия факт, че обществената телевизия се издържа от данъците на всички ни, включително и на тези около 10%, чиито майчин език е турският. А 10% със сигурност са повече от тези 5 минути следобед, които така остро дразнят ушите на вресливите патриоти. Макар моралните и рационални аргументи за съществуването на тези новини да са повече от достатъчни, е интересно да се отбележи, че има и достатъчно законни такива – не за друго, но основният рефрен на противниците им е, че те били „противоконституционни“. Както повечето хора, които подмятат закона като свещен фетиш и оправдават простотията си с него, и нашите герои явно не са си направили труда да го прочетат. В конституцията е записано, че българският език е официален, но е задължителен само в случаите, посочени допълнително от закона. В закона за радио и телевизия пък черно на бяло пише, че БНР и БНТ „създават предавания, предназначени за българските граждани, за които българският език не е майчин, включително и на техния език“. Като се прибавят и международните конвенции за малцинствата, можем лесно да си обясним картинката, където бате Бойко е едновременно и против новините, и против референдума.
Всичко това е само поредното доказателство, че истинската операция „наглите“ тече денонощно и ни залива от телевизори, вестници и радио. Отвличанията на вниманието на цялото общество от реалните му проблеми струват много повече от отвличанията на богаташки синчета – дори само пряко – цената на безсмисления референдум, която ще трябва да платим от джоба си. И най-успешната банда за отвличания едва ли е сънувала, че може да прибере 20 милиона лева от една единствена „операция“. Жертвите и на тази, и на следващата пак сме ние, и ще продължаваме да бъдем жертви, поне докато предпочитаме да се дърлим помежду си по нелепи поводи, вместо да арестуваме истинските „нагли“.
Тимур

print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *