Поуката на продължаващото мълчание
През тази година ямболската организация на Федерацията на анархистите в България откри паметна плоча на избитите на 26 март 1923 година в Ямбол анархисти. По някакви причини организаторите и домакините сметнаха за възможно да дадат думата и на мен – да припомня събитието. За мен беше чест!
Откриването на един паметник не предполага дълги речи, разбира се, а онова, което трябва да се припомни наистина, го казвам сега.
* * *
Като решава, че на изборите за ХХ обикновено Народно събрание (на 22 април 1923), ще трябва да се печели вече пълна изборна победа, Александър Стамболийски се заема да обезоръжи веднаж-завинаги българина. Историческите намеци, че може би военните го били подучили да прибере оръжието на народа, може и да са верни, аз това не знам, но знам, че анархистите начаса се вдигат на лют протест!
Така в Ямбол – градът, който е бил един от тогавашните им особено важни центрове и в който през януари същата година дори се е провел петият редовен конгрес на ФАКБ, – мощната местна централа без много приказки изкарва многобройните си членове (и още по-многобройните си привърженици – повечето ученици!) на мирен митинг против заповедта на земеделското правителство. Мястото е тукашният площад „Кобург“, а денят – 26 март – и тая дата остава като спомен за едно от най-кошмарните събития на онези години. Митингът на анархистите – посредством простичка и зловеща провокация – е окървавен първо на самия площад, а после цяла България изтръпва от онова, което е станало в Ямбол и в казармите на Четвърта конна (жандармерийска май – не ги разбирам много-много тия подробности!) дружина. Защото на военните изобщо не им е стигало да разпръснат митинга! Не, през целия този 26 март, през нощта на 26-ти срещу 27-ми и чак до края на следващия ден продължава разправата – прекалено методична, прочее, за да приемем, че не е била отдалеч намислена. Впрочем, за ямболци, 26 март е останал в спомените с названието „войната“!
Естествено е шумът, който се е вдигнал след оная касапница, да е голям: налага се лично министърът на вътрешните работи и народното здраве Христо Стоянов да пристигне в Ямбол (и да излъже най-вулгарно, че е решен да предприеме нещо си), а после сам Александър Стамболийски се явява при софийските анархисти и също твърди, че виновните щели да бъдат наказани. Обаче най-решителен се оказва съчинителят на новия правопис – министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски: той чисто и просто светкавично подписва министерска заповед, с която се затварят бунтовните горни класове на ямболската гимназия. Учениците се разпръскват да си доизкарат последната година по други градове, хем момчетата на една страна, девойките – на друга.
И както всички настояват за разследване – така и всички обещават разследване. Чуват се даже приказки за някакви си наказания, разбира се, сурови: все пак са избити абсолютно невинни хора, а сред тях и съвсем млади, почти деца. Е добре! Никакви наказания не е имало никога след това, през всичките тези години, които ни делят от това кръвопролитие! (Ако не броим, разбира се, едно или две командирски премествания по други гарнизони в страната, ама то на такива „наказания“ се нагледахме и в наше време.)
Какво следва? Следва, че на 22 април (сиреч точно месец след трагедията в Ямбол) Александър Стамболийски си ги спечелва изборите. И „спечелва“ е твърде меко казано, защото в откритото на 21 май двайсто обикновено Народно събрание земеделската парламентарна група наброява двеста и дванайсет души. На това му викат хората бляскава изборна победа.
И именно тогава, искам да кажа веднага след изборите и малко преди да се открие краткотрайната и единствена сесия на това злощастно Народно събрание, дето му е съдено да просъществува само пет месеца, Стамболийски дава едно знаменателно интервю, където за комунистите честно заявява, че „вие ще видите, че нема нито да се шегуваме, нито да се церемоним с тех“, а за анархистите размишлява по-подробно ето как: „Мене ми се ще да намерим едно кътче, един вид като концентрационен лагер за анархистите в България, гдето да ги съберем всички и да ги оставим да се устроят така, както сами желаят. По всека вероятност и с този въпрос ще се занимае Министерския съвет, а след това и камарата.“
И понеже знам, че каквито сме станали кибритлии, непременно някой ще иска да провери, бързам да го улесня: това нещо е казано, записано и отпечатано за вечни времена в „Земледелско знаме“, година 19, брой 90, под заглавието „Стамболийски за изборите“.
На 9 юни същата година в България става първият стремителен политически завой и на мястото на Александър Стамболийски лесно сяда Александър Цанков. Тоя професор е на два пъти министър-председател, но не се е чуло да е намерил време да разбере какво е ставало в Ямбол и кой крив, кой прав (ако махнем това, че бидейки и министър на народното просвещение, лично се ангажира с възстановяването на разпилените горни класове).
На 4 януари 1926 година го сменя Андрей Ляпчев – онзи, с неговото „со кротце, со благо“; той е трижди премиер, също без нито веднаж да обели зъб за ямболския 26 март. Сменен е на 29 юни 1931 от Александър Малинов, който пък на свой ред е сменен на 12 октомври същата година от Никола Мушанов. Никола Мушанов и той кара три мандата и нищо чудно и още да е откарал, ако не настъпил 19 май 1934 година, сиреч друга една двусмислена дата в отечествената ни история, когато най-изпеченият и изпитан български превратаджия Кимон Георгиев казва: „Дотук!“ – и ги забранява всичките.
След него се явява за малко някой си Пенчо Златев (който мислел с шпорите си): този управлява България от 22 януари 1935 до 21 април същата година и сдава министър-председателския пост на Андрей Тошев. Андрей Тошев пък устисква само до 23 ноември същата (1935) година и след него вече идва Георги Кьосеиванов. Той е министър-председател цели четири пъти, а после, на 16 февруари 1940, с тая работа се захваща Богдан Филов. Богдан Филов и той изкарва два мандата, после от 14 септември 1943 до 1 април 1944 премиерствува Добри Божилов, а от този 1 април идва Багрянов с всичките му лъжовни приказки за мир и любов с ония от шумкарите, които му се предадат. После и Константин Муравиев си опитва късмета за няколко дни (от 2 до 9.9.1944) и – по силата на ония кретенски смешки на историята! – е свален пак от Кимон Георгиев, както вече е ставало.
Ако някой от читателите е внимавал в тая българска правителствена библия, то трябва да е пресметнал, че от въпросния 26 март 1923 година до 9 септември 1944, тоест за двайсет и една години и шест месеца, страната е имала двайсет и две правителства. На три или четири пъти през тия две десетилетия тук се е променяла коренно цялата политика от ляво на дясно и от дясно на ляво, но – пак казвам! – никой никога и нито веднаж не е и помислял да подири сметка на конкретните убийци на ямболските анархисти, анархокомунисти и случайни жертви от „войната“! Нещо като „било, каквото било!“.
Тъй е и при двата кабинета на Кимон Георгиев от 9 септември 1944 до 31 март 1946 и от 31 март 1946 до 23 ноември същата година; тъй е и когато си идва съветският гражданин Димитров, Георгий Михайлович, та ни става министър-председател; тъй е при Васил Коларов и при Вълко Червенков (като и троицата са командарили България тоже по два пъти); тъй е при Антон Югов, след когото вече идва и самият Тодор Живков, бивш „Янко“ и бъдещ Тато.
След Тодор Живков е Станко Тодоров, дето жена му беше нещо голяма дисидентка и радетелка за човешки правдини на русенци, след Станко Тодоров – Гриша Филипов с изящния му акцент, подир Гриша Филипов – Георги Атанасов (тоже и той свободолюбец и луда глава, бунтовник, страшна работа, разбираш ли) и ето че по този начин стигаме до времето, когато ни връхлетя тяхната демокрация. Тогава стана една. Заизреждаха ни се! Андрей Луканов с кошмарната зима, Димитър Попов, който се провикна от телевизора „За Бога, братя, не купувайте!“, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов, Иван Костов, самият Симеон Сакскобургготски, който понечи да глътне, тоест да „реституира“ половин България, че много я обичаше, после съветският гражданин Сергей Дмитриевич Станишев, а от август 2009 година – Бойко Борисов. Междувременно си имахме и двама служебни началника: Ренета Инджова и Стефан Софиянски.
От 26 март 1923 година до днес са ни са се изредили 47 правителства – все прогресивни, от народни, по-народни – и всичките са идвали със заканата да накажат предшествениците си за золумите и престъпленията, които са вършили по време на управлението си.
Лично аз не съм чувал да е ставало дума за ямболските събития нито по време на онова, което наричаме „Народен съд“, нито по-късно, когато в началото на петдесетте години нашумяват процесите, които са разглеждали вини и невинност точно за политическите убийства от точно същото време – 20-те години!
А за трагедията от 26 март 1923 година убийците – командири и подчинени – са били известни. С имената и чиновете им!
И в това мрачно мълчание ямболският 26 март 1923 година постепенно се е превръщал в един нищо неозначаващ мит, в който вече нищо не е нито сигурно, нито ясно. Тук му е мястото да се каже, че днес дори не е известно колко са, за Бога, избитите тогава! Младите хора от ФАБ са изписали върху паметната плоча 36 имена (сред които е и името на 14-годишния ученик Спиро), но всъщност цифрите се движат трагично в своеволните граници от „десетина“, през „двайсет“, до „десетки“ и изглежда, че така става винаги, когато в нещо са замесени военните.
Не е зле да се знае, че според някои сведения същите тия военни изрично забраняват каквато и да било аутопсия нито на избитите на самия площад, нито след това на жертвите в казармите, откъдето, предполагам, тръгва и цялата онази мистика с цифрите.
* * *
Затова там, пред паметника казах на събраните млади хора с черно-червените знамена, че, да, възмездието не е застигнало палачите, но че ако паметта за жертвите е още жива – това е също справедливост! Ямбол дължеше много на тази памет.
И дано не подминаваме този паметник, без да го забелязваме – този урок вече сме го минавали.
Христо Карастоянов
