ДИПЛОМАТИТЕ – ШПИОНИ или много шум за нищо и пълно мълчание за нещо…
Доста седмици политици и обслужващи ги „журналистки на повикване“ ни занимаваха с така наречения дипломатически скандал. Повод беше поредният списък на така наречената Комисия по досиетата. Списъкът беше посветен на щатните агенти и нещатните доносници на „бившата ДС“ в дипломацията. С него се обяви, че половината от висшите БГ-дипломати на „прехода“ били шпиони и доносници на различните управления на тайната полиция на диктаторския режим – ДС. Всички започнаха да се правят на изненадани от процентите, най-вече министър-председателят и неговият външен министър. Не останаха назад и другите държавни мъже от всички цветове на политическата палитра. Разликата беше, че едните бяха за отзоваването на шпионите от постовете им, а другите – начело с най-високопоставения доносник на републиката „Гоце“ – в тяхна зашита. Вторите твърдяха, че е нужен индивидуален подход – трябвало да се прави разлика между шпионите от Първо и Второ главно управление (ПГУ и ВГУ) на ДС и „хвърлените на разтерзание“ още от началото на нескончаемия преход от полицейска диктатура към пазарна демокрация щатни и нещатни доносници на VI управление на ДС. Допълнителните аргументи на защитниците на „българската държавност“ бяха, че въпросните шпиони са отлични професионалисти, които изпълнявали патриотичния си дълг, работейки „за родината“. Когато запитаха провеждащия „чистката“ министър-председател и член на европейската народняшка партия Б. Б. защо назначава колегите на анатемосаните шпиони и доносници на най-високи постове в държавната администрация, в своето простодушие той каза, че едно е да ги оставим да ни представляват пред съюзниците от НАТО и Брюксел и съвсем друго да обслужват нуждите на властта в нейната вътрешна политика срещу народното стадо. За да смекчи още повече „конфликта“, външният министър добави, че уволнените „професионалисти“ от епохата на НРБ ще бъдат назначени у дома в неговото ведомство, за да си доработят за пенсиониране по специалността, като дадат приноса си в изграждането на дипломацията на демократичната република.
ЦЕЛИЯТ ТОЗИ ШУМ БЕШЕ ЗА НИЩО, защото:
1) Не само отъркалите се в коридорите на властта от началото на „прехода“ до ден днешен политици – от Луканов и Попов, през Жан Виденов и Костов, до Кобургготски, Станишев и Бойко Борисов – знаят отлично, че шпионите и доносниците „са на всеки метър“. Те са окупирали всички ключови позиции в трите официални власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, както и другите „неофициални“ три, които не фигурират в „Духа на законите“ на Монтескьо: властите на мафията, на парите и на медиите.
Не друг, а сегашният министър-председател беше казал: „Ако доносниците се обединят в една партия, те ще спечелят изборите и ще вземат властта“. Но тяхната дисперсия във всички партии и най-вече в тази на така наречените социалисти ни най-малко не попречи на въпросните доносници и на техните кукловоди да упражняват властта през целия, продължаващ вече трето десетилетие „мирен преход“. Станишев е доверено лице (ДЛ) и доброволен заявител (ДЗ) на „органите“ по силата на членството си в покръстилата се БКП (нали Джугашвили беше казал: „Всеки чекист – партиец и обратно!“) Доведеният от Мадрид ексминистър-председател по нареждане (чие? – надявам се, читателите сами ще се досетят) закри „Комисията Андреев“, точно когато тя започна да рови в досиетата на дипломатите. Самият Методи Андреев казва, че Иван Костов не е можал да разсекрети всички досиета, тъй като мнозинството депутати от неговото СДС били доносници и щели да го свалят от министър-председателския пост с вишегласие. За късопаметните ще напомня, че когато по-предишната „Комисия Богомил Бонев“ „разсекрети“ 23-те шпиони и доносници от 38 НС, сред които беше и кредитният милионер Георги Агафонов, той проплака от трибуната: „Абе, господа, казвате, че сме били 23-ма. Я се огледайте и ми кажете има ли между вас 23, които да не са били доносници?“ – отговорът беше гробна тишина в залата. И предишният премиер Жан Виденов също е доносник на ДС.
2) Спецслужбите на страните, в които са акредитирани „нашите“ шпиони са знаели кого им изпращат българските правителства. Оставям отново на читателите да гадаят кой им е свалил маските. Освен това сегашната операция не решава нищо, защото много често в такива заведения шофьорите имат по-висок ранг в шпионската йерархия от посланиците. И накрая, изпращането на заместници на предишните „професионалисти“ ще затрудни „съюзническите“ контраразузнавания, които сега поне си познават шпионския контингент.
Какво премълчаха всички в „дебатите“?
1) Не изясниха, че когато руският посланик в София Юрий Николаевич Исаков каза: „България е Троянския кон на Москва в Европейския съюз“, е имал между другото предвид и това, че българските „разведчици“ са минали без изключение школата на КГБ в Москва, чийто възпитаник е и Владимир Путин.
Премълчаха, че „нашите“ шпиони бяха филиал на КГБ и следователно – шпиони на чужда държава. Собствените им закони (от епохата на НРБ) предвиждат за подобни деяния смъртно наказание.
2) Няма никакви основания ПГУ да се отделя от останалите управления на ДС, която беше „щит и меч“ на диктатурата. Всички нейни „мероприятия“ вътре в страната и извън нея се решаваха, командваха и надзираваха от Политбюро на ЦК на БКП и лично от нейния първи секретар Живков, чиито днешни „законни наследници“ са момчетата и момичетата от ръководната върхушка на БСП.
Тайната полиция беше едно цяло. Отговорността за репресиите, инквизициите и екзекуциите на противници на диктатурата е обща, „маршрутираната“ и задгранична агентура на ПГУ, заедно с ръководещите я „разведчици“, работеше със същите методи срещу „външния враг“ – на първо място срещу политическата емиграция, като много от нейните „разработки срещу изменниците на родината“ бяха съвместни с куките от ВГУ и VI у-ние на ДС (политическата полиция на диктатурата). Общи бяха и вербовките и употребата на доносниците им.
3) Никой не зададе елементарните въпроси:
• Кой е Б. Борисов, чийто дядо е убит след 9.9.1944 г., а той е бил приет в БКП и в школата в Симеоново, която беше под абсолютния контрол на ДС?
• Кой го направи охрана на Живков и Кобургготски, които той смята за свои учители и досега изпитва към тях непреодолима любов и уважение?
• Кой нареди да се осигурят осемгодишните му медийни гастроли, които го превърнаха в „политически гигант“?
• От какви елементи беше образуван гръбнакът на неговата партия ГЕРБ?
Тези и много други въпроси остават все още без отговор.
Феранте Пала
