Представяне на книгата Без началници на Майкъл Албърт

През 1960-те години един млад американски деец на име Майкъл Албърт е запитан: Добре, ясно, не харесваш капитализма. Какво точно искаш обаче? Като много млади дейци Албърт и неговите приятели първо приемат въпроса с насмешка. Не сме длъжни да представим готов чертеж на друга бъдеща система, за да обясним защо отхвърляме несправедливостта, разделението, експлоатацията, класовото господство, съсипването на обществото, околната среда и пр. До голяма степен са прави. Можем и сме длъжни да разобличаваме и отхвърляме расизма, когато се сблъскаме с него, просто защото расизмът е зло според нашите ценности. Същото важи за сексизма, насилието, авторитаризма, репресиите и злоупотребата с власт под всякаква форма. Аболиционистите не са били длъжни да предлагат друга икономическа система, за да имат основание – и да бъдат вземани на сериозно, – когато настояват за премахване на робството. Между тях даже е имало големи разногласия по въпроса за най-добрата алтернатива на робовладелската икономика – да не говорим за най-добрия преход, – но всички са били съгласни, че на робството трябва да бъде сложен край. Да си представим, че аболиционистите от 19 век са били запитани: Добре, ясно, не харесвате робството. Какво искате обаче? Въпросът звучи абсурдно за нашите днешни уши, подплатени с присъдата на времето. Като дейци, организатори и мислещи хора сме длъжни да се изправяме срещу несправедливостта, срещу институциите и системите, които противоречат на нашите най-висши ценности. Добре, ясно, не ви харесва как стоят нещата. Какво обаче искате? Искаме да ги оправим и това е достатъчно основание.
Няма ли обаче и друго измерение на въпроса какво искате, което се изкривява от нашето присъствие от днешната страна на историята? Можем ли – и дори не сме ли длъжни – да отхвърляме днешните злини, въоръжени с ясна представа за бъдещето?
В левите среди днес – а често и в миналото – липсва представа за бъдещето. Може би просто следваме заръките на нашите духовни наставници да бъдем предпазливи и да се въздържаме от излишни подробности за бъдещото общество, което в най-добрия случай е непредсказуемо, а в най-лошия – авторитарно. Може би обаче се опираме на тези мъдрости като на патерица, защото се боим да отправим поглед към неизвестното и да повярваме, че можем наистина да променим света из основи. И така, разобличаваме злините в обществото, мъчим се да откликваме на злобата на деня, да оцеляваме и да се борим в настоящето. Ако трябва да бъдем честни, дори самото усилие да не потънеш в бушуващото море от несгоди, да си държиш главата над водата може да те изстиска до изнемога. Дори онези, които биха могли да се включат в борбата за един по-добър свят, често се сриват от умствено и емоционално изтощение още преди да са надигнали глас и вдигнали пръст, а камо ли да оставят каузата да запали сърцата им, така че бездействието вече да бъде немислимо. Предпазливостта може да тежи като камък на шията. Без представа за бъдещето – истинска, постижима и вдъхновяваща – бъркаме тактика и стратегия, воюваме ден за ден, твърде често не виждаме ясен път напред, обрулени от умора и дрязги, ставаме неспособни да вдъхновяваме и привличаме нови сили за каузата.
Да се върнем отново в кипежа на 1960-те години в САЩ и да подслушаме какво си говорят нашите млади дейци. Пред очите им е един свят с въпиеща нужда от промяна. Възпитавани от великите умове и сърца в библиотеките и аудиториите на Кеймбридж, Масачузетс и започнали своя боен път в редиците на антивоенното движение, Майкъл Албърт и неговият приятел Робин Ханел осъзнават, че не могат окончателно да пренебрегнат въпроса какво обаче искате? Те изследват всички познати системи – реални и теоретични – и ги намират за твърде мъгляви или оскъдни в светлинната на ценностите, които искаме да облечем в някаква организационна форма. Така възниква това, което днес наричаме икономика на участието – представа за живота след капитализма. През следващите 40 години Албърт, Ханел и други изясняват, дискутират, експериментират, разширяват и уточняват икономиката на участието като своеобразна рамка, кофраж на една посткапиталистическа икономика. В новата си книга Без началници: нова икономика за един по-добър свят Албърт прави най-изчерпателното досега представяне на икономиката на участието. Тя е едновременно призив и убедителна насока за практически действия. Самото четене на Без началници е упражнение по участие. Читателят е подтикван да управлява самостоятелно своето мнение с разговорния стил и въпросите, предлагани за разсъждение и дискутиране в цялата книга. На достъпен и ясен език Албърт отстоява своето твърдение, че икономиката на участието като представа за бъдещето не е елементарна, но и не е непостижимо сложна. Разбирането на икономиката на участието не изисква огромна подготовка. Ако икономиката на участието бъде представена на прост и ясен език, всеки, който иска да разбере нейните основни характеристики и да оцени техните достойнства, с известни усилия ще успее. Икономиката на участието е извън традиционното мислене, но не е извън нашите възможности. Това звучи ободряващо, насърчително и определено много по-различно от Капиталистическия реализъм на Марк Фишър, където е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Ако успеем да си представим икономиката на участието или изобщо да се вдъхновим от някаква достойна представа за бъдещето, може би няма да останем единствено с представата за края на света.
Като всяка представа за бъдещето, която си струва усилията, трябва да знаем ценностите, залегнали в основата ѝ. Без началници започва с дискусия за това къде искаме да стигнем, защо и как можем да намерим път: какви ценности могат да ни поведат по дългия път към един нов свят?
Това, че всички хора споделят справедливо отговорностите и ползите.
Това, че хората колективно управляват сами своите собствени условия.
Това, че вариантите и резултатите на обществената организация изразяват цялото многообразие на човешките възможности.
Това, че хората изпитват солидарност и дори съчувствие към всички.
Това, че навсякъде по света онова, което е добро за един, си заслужава да бъде достъпно за всички.
Това, че Земята се опазва и стопанисва.
Представени така, повечето хора на този етап най-вероятно ще бъдат съгласни с тях. Албърт по-нататък уточнява ценностите на икономиката на участието, като разглежда какво можем да отхвърлим и към какво можем да се стремим:
Отхвърляме осакатяващия расизъм, сексизъм, авторитаризъм и класово господство на днешната действителност.
Запазваме останалото.
Отхвърляме осакатяващия авторитаризъм и тесногръдие на предишните теории. Доразвиваме останалото.
Провъзгласяваме същинските ценности, които искаме да бъдат въплътени в един по-добър свят. Описваме новите институции, които ще осъществяват тези ценности. Радваме се на това, което се е получило.
Мисля, че и дотук сме съгласни. Албърт продължава да гради тухла по тухла, като предлага на читателя да задава въпроси при всяка възможност, преди да даде своите идеи и аргументи. Резултатът е един постепенен учебен процес и той в началото може да досади на нетърпеливия читател (като мен), който просто иска да разбере веднага за що иде реч. По-нататък обаче става ясно – както знаем, търпението е добродетел, – че задължително трябва да спираме, за да задаваме основните въпроси, честно и откровено, за днешната действителност, за даденостите на всекидневието и дори за нашите разбирания за това как и защо стават нещата, ако искаме да определим какво отхвърляме и какво искаме. Това е необходимата работа, която придава яснота и ценност на представата за бъдещето и също така ни води по правия път.
Водещите ценности на икономиката на участието се оказват не само добре аргументирани, но логични и прости – това е икономическа система, която институционализира самоуправлението, справедливостта, солидарността, многообразието, устойчивото развитие и интернационализма за всички. Тъй като икономиката на участието е сведена конкретно до стопанската сфера, тя може да се схваща като част от една по-широка представа за общество на участието със споделени ценности във всички области на живота – общественото устройство, родството, културата и общността, екологията и пр. Албърт накратко засяга тези други страни на живота в осма глава, като признава, че едно общество на участието ще достигне своята най-съвършена фаза, когато всички области на живота бъдат преобразени. Всъщност трябва да работим по всички измерения на живота едновременно, за да поддържаме и налагаме тези ценности, ако искаме да постигнем един по-добър свят.

Да видим сега как ще приложим тези ценности в сферата на икономиката. Стопанството изисква производство, разпределение и потребление. По-нататък трябва да обсъдим собствеността върху средствата за производство, вземането на решенията, структурирането на работата и възнагражденията. Главите от втора до седма са посветени на това приложение на ценностите в икономическата рамка и са озаглавени съвсем ясно: Кой какво притежава; Кой какво решава; Кой какво върши; Кой какво получава; Кой се занимава с пазарите и централното планиране; и Кой се занимава с планирането на участието. Книгата нарочно е написана в такъв достъпен формат, като ръководство. Не бързай, драги читателю, имаш още работа. Ръководствата ти помагат да си помогнеш сам. Албърт не ти дава направо телефона на сервиза, трябва сам да разбереш какво е развалено и как да го поправиш, заедно с автора. За щастие не е толкова трудно, колкото си мислиш.
В Без началници е направено подробно изложение на въпроса що е икономика на участието, като неизменно читателят се насърчава да изгражда свои идеи с достатъчно възможност да пита за всичко – мъдър съвет, получен някога от Чомски. С думи прости икономиката на участието има шест основни черти: обща собственост върху средствата за производство; самоуправление на участието; съвети на работници и потребители; балансирани работни комплекси; възнаграждение според положените усилия и направените жертви в обществено полезна работа; и планиране на участието. Някои от тях звучат познато, но повечето са нюансирани по новому, за да се отхвърлят злините на предишните системи, като се съхранят ползите. Където трябва – например при разпределението чрез планиране – икономиката на участието създава напълно нова система, тъй като Албърт счита, че всички предишни системи трябва да бъдат отхвърлени като несъответстващи на водещите ценности. Постоянно цитираното заклинание на Маргарет Тачър няма друг начин е тотално опровергано. Идеите определено са извън традиционното мислене. За мен лично днешното традиционно мислене е тъпо и много се зарадвах, че тази книга е извън него.
Друга интересна – и може би непозната за читателя – характеристика освен планирането на участието е балансираният работен комплекс. Тя е вдъхновена от аргумента на Еренрайх, че между труда и капитала има трета класа – координаторската. Балансираните работни комплекси решават проблема с разделението на труда и класите, като променят коренно йерархичните работни комплекси или – по думите на Албърт – корпоративното разделение на труда, за да балансират овластяването на всички работни места. Защо е важно това? Можем да намерим примери от историята, а още по-добре – от собствения си опит в институции, вдъхновени от идеята за равенство, които са се провалили или едва кретат. Участвали ли сте някога в група, съвет, кооператив, фирма и пр., където въпреки че няма собственик и няма властова йерархия, всички стари проблеми започват отново да се промъкват? Например събираме се и правим фирма с работническа собственост за производство на мебели. Имаме дърводелци с различни специалности и умения, снабдители, счетоводители, търговци, чистачи, администратори и пр. Всички получават еднакви заплати, печалбата се разпределя поравно, фирмата се самоуправлява по предварително договорени начини за гласуване при вземането на решения. На практика сме разкарали капиталиста и се надяваме, че сме постигнали без­класова организация във фирмата и по-конкретно: справедливост, солидарност, многообразие и самоуправление. Скоро обаче всички стари тенденции се появяват отново, в събранията се чува гласът на 20-ина процента от съдружниците, а останалите 80% изглеждат незаинтересовани или неспособни да допринесат с нещо съществено за вземането на решенията. Не след дълго започват разделенията и интересите се сблъскват. Справедливостта, солидарността и многообразието остават на заден план, самоуправлението се изражда в йерархия. Оказва се, че сме сменили стария началник с нови – координатори. Това е и продължава да бъде постоянен резултат при социализма.
Всички сме били свидетели на това явление – дори в малка група съдебни заседатели или читателски кръжок изплуват по-напористи и по-смирени участници, къде от уважение към по-самоуверените, къде от липса на интерес към процес, от който се чувстват някак си изключени. Къде сме сгрешили? Наистина ли йерархията е факт от човешката природа? Наистина ли човечеството е 20% каймак и 80% воднисто плебейско мляко? Не, разбира се – казва Албърт. Проблемът е, че сме балансирали кой какво получава, но сме забравили да балансираме кой какво върши, сиреч има дисбаланс в овластяването (самоувереност, осведоменост, подготовка и пр.) за кой какво решава. Ако има монопол върху овластяващата работа, ще последва монопол на овластени, които ще образуват координаторска класа. Решението е в преосмисляне и преструктуриране на работата – балансирани работни комплекси.
Без началници се чете бързо и затова няма нужда да задълбаваме тук във всички характеристики на икономиката на участието, за да не лишим читателя от възможността да извърви полагащия му се встъпителен път. Бих искала само да отбележа един интересен момент – въпреки че книгата може да се счита за кулминация на десетилетия прогресивно, радикално мислене и стратегическа дейност, тя определено е и ново начало. Предлаганата представа за бъдещето, рамка и стратегия са крайно необходим тласък от яснота и жизненост, може би дори извор на вдъхновение за всички, готови да намерят един по-добър свят. Албърт предоставя не само своето изложение на икономиката на участието, но и реални начини за непрекъсната работа с по-нататъшни четения, подкасти, образователна платформа в интернет и дори своя имейл адрес на всички, заинтригувани или вдъхновени от неговата книга. Без началници дава свобода на всеки читател да се активизира самостоятелно. В духа на всяко ново начало въображението се развихря след задълбоченото и сериозно разглеждане на живота след капитализма. Макар Албърт да не разписва подробно всички възможни последици от икономиката на участието, те са колосални. Да си представим какво отражение върху околната среда (и нашето оцеляване като биологичен вид) би имала една икономическа система, която позволява на производители и потребители спокойно да съобразяват екологичните разходи и ползи при вземането на решенията, без да ги притиска постоянно да трупат повече от необходимото или желаното. Да си представим как ти и аз имаме глас по всички въпроси на икономиката пропорционално на това доколко ни засягат, а не на това колко пари и власт имаме. Да си представим общество, в което не се произвеждат нарочно боклуци, за да има постоянно търсене. Да си представим, че вече няма планини от отпадъци. Да си представим, че вече не ни дерат с лихви и не ни лъжат с реклами. Изобретения, които подобряват живота на всички. Да си представим, че вече няма безработица, няма експлоатация, няма йерархия, няма потисничество. Няма масови арести, няма войни, няма бордеи в сянката на дворците, няма сляпо подчинение. Няма класи. Да си представим как във всяка работа има момент на творчество, във всяко платено изкуство има социален момент, как всяка работа се превръща в изкуство и всяко изкуство – в работа. Да си представим, че това не е общество от идеални хора, които във всичко мислят за общото благо, а от теб, мен и всички останали. Това общество има институции и системи, с които за нас става присъщо – а не невъзможно – да мислим за себе си, за другите, за природата и всички останали външни фактори. То насърчава и възнаграждава справедливостта, солидарността, самоуправлението, многообразието и устойчивото развитие. Пак ще правим грешки и ще продължим да бъдем хора, но да си представим, че вече не сме обречени на провал. Да си представим, че сме Без началници. ◼

Александрия Шейнър
списание Каунтърпънч