Британската обща стачка – май 1926
Всеобщата стачка в Обединеното кралство започва на 3 май 1926 и официално трае до 13 май в неуспешен опит да принуди британското правителство да обърне внимание на влошаващото се положение на британските миньори.
Причините за бедственото положение на работниците са няколко. След Първата световна война Англия изчерпва по-леснодостъпните си находища и съкращава износа на въглища на международния пазар по време на бойните действия, от което се възползват други страни (най-вече САЩ и Полша). Освен това Германия е принудена да снабдява с въглища победителите Франция и Италия като репарации, което води до свиване на британския износ и добив. Негативно влияние оказва повторното въвеждане през 1925 г. на златното покритие на британската лира от Уинстън Чърчил (по това време министър на финансите), а силната валута оскъпява износа. Най-главният фактор обаче е алчността на собствениците на мините. Ламтежът им за все по-големи печалби води до орязване на работническите заплати и по-малко инвестиране в условията на труд.
Затова съвсем естествено миньорите негодуват и спират работа с исканията за съкращаване на работните смени и увеличаване на заплатите, на което администрацията им отговаря високомерно: „Нито пени повече към надниците, нито минута по-малко от работното време“. Това се случва в средата на 1925 г. Миньорите се обръщат за помощ към Генералния съвет на трейдюнионите, които вдигат шум в парламента чрез депутатите лейбъристи, след което правителството се опитва да замаже положението, като обещава субсидии (и близо девет месеца наистина ги изплаща). Премиерът Стенли Болдуин дори обявява, че Кралска комисия под председателството на сър Хърбърт Самуел ще разгледа проблемите на минната индустрия в благоприятна за трудещите се насока. Работниците възприемат това като победа, но на практика обещанията дават възможност на властите и собствениците да се подготвят да решат трудовия спор в своя полза. Единствено някои от лидерите на Федерацията на миньорите предупреждават, че е постигнато само примирие, конфликтът тепърва предстои.
Комисията на Самуел публикува своя доклад на 10 март 1926, в който препоръчва отказ от субсидията, а заплатите на работниците да бъдат намалени с 13,5%, за да „се повиши рентабилността на индустрията“. Две седмици по-късно правителството решава да уважи препоръките. Подкрепени от властите, собствениците поставят условие – съкращаване на заплатите с 10% до 25% в зависимост от категорията работещи или затваряне на мините. Миньорската федерация на Великобритания не приема този ултиматум и така започват тежки преговори.
Заключителният им кръг започва на 1 май, но споразумение не е постигнато, затова Генералният съвет на трейдюнионите се заканва да призове към всеобща стачка „в защита на заплатите и работното време на миньорите“.
Лейбъристките партийни лидери са ужасени от революционния дух на това решение. През следващите два дни се полагат неистови усилия за постигане на споразумение с правителството и собствениците на мината. Тогава се намесват печатарите от вестник „Дейли Мейл“. Те бойкотират излизането на броя, в който уводната статия осъжда евентуалната стачка. Печатарите заявяват, че „общата стачка не е просто трудов спор, това е революционен ход, който може да успее само чрез унищожаване на правителството в полза на разширяване на правата и свободите на народа“. Властите тутакси обвиняват печатарите в „накърняване на свободата на печата“ и преговорите окончателно спират.
Лидерите на трейдюнионите са разтревожени от радикализираните настроения сред работниците. За ограничаване на този опасен подем, трейдюнионистите решават да проведат „общата стачка“ единствено със силите на железничари, транспортни работници, печатари, докери и стоманолеяри. Още в първия ден обаче те губят контрола, а правителството, при цялата си подготовка, остава смаяно от мащаба – над милион и половина души спират работа и излизат на живи вериги и демонстрации. Транспортът е напълно парализиран.
В помощ на полицията, правителството предварително е формирало доброволчески дружини, които изпраща да опазват реда около стачкуващите предприятия, както и да осигурят влизане на стачкоизменници в тях. Но скоро тези дружини, влизайки в контакт с работническите живи вериги, започват да изпитват симпатия към протестиращите, особено когато се сблъскват с ужасната мизерия в работническите квартали.
На 11 май министърът на правосъдието постановява, че спорът между трейдюнионите и работодателите не може да става за сметка на „интересите на нацията“. Натискът има успех и Генералният съвет на трейдюнионите обявява „прекратяване на спора“.
Само миньорите продължават съпротивата още няколко месеца (до края на ноември), но гладът принуждава работниците, най-вече семейните с деца, да се върнат на работа, примирявайки се с дългите смени и ниски надници. Работодателите обаче не вземат всички обратно, отмъщавайки им за протеста.
През следващата година властите приемат редица закони, които въвеждат ограничения в процедурата за решаване на трудови спорове чрез стачни действия, както и предприемането на такива в знак на солидарност.
Въгледобивната индустрия на Великобритания драстично съкращава работни места, но повишава своята производителност от 200 тона въглища на миньор до 300 тона към началото на Втората световна война. Естествено, с цената на по-жестока експлоатация.
Христо Витанов
