Анархотероризмът

печат
Част 1

Един от стереотипите за анархизма е, че това представлява състояние на хаос, а всеки анархист е терорист и погромаджия. Напоследък това клише поизбледня, но беше освежено от събитията в Гърция и Италия. Макар че днешните анархисти отричат тероризма като метод за борба, стараейки се да изтъкват такива неща като хуманизма в учението на Кропоткин, стереотипът не е изникнал от нищото. Всъщност, самият Кропоткин, оставайки си хуманист, е признавал необходимостта от насилие, а Бакунин направо посочва, че то е неизбежно – и не анархистите първи ще нанесат удара.

Обръщайки се към историята, следва да признаем, че това е така. Дори индивидуалните акции и теоретично обосновани колективни действия, наречени след това “илегализъм” (“незаконничество”), се предприемат в отговор на упражнено от властта насилие. Независимо от стремежа към мирен преход към ново общество, колкото и да е похвален той, колкото и да служи като компас на безвластното движение, практиката показва, че революционните промени винаги биват яростно атакувани и затова са принудени да се защитават не по-малко яростно.

Набеденият за “основател” на илегализма, без самият той да се е самоопределял така, Франсоа Кьонигщайн е роден в сърцето на работническата мизерия от онова време, когато лекари често пишели в смъртния акт „починал от глад“ и това не се е смятало за необичайно. Бащата на Франсоа зарязва жената и децата си, синът му е принуден да поеме отговорността за изхранването на семейството. Момчето не прощава на родителя си бягството, отрича се от неговата фамилия и взема майчината, с която става един от символите на анархизма – Равашол.

За да държи кльощавата гостенка с косата настрани от дома си, невръстният момък работи какво ли не, като не се спира да пребърква пресните гробове на богаташи, където винаги има нещо ценно. При все това, Франсоа не е престъпник по душа, деянията му са начин да оцелее. Припечеленото над нуждите на семейството той не прахосва, нито натрупва, за да се замогне – дава пари на анархически организации.

По същото време достига своя връх работническото движение, отекват по света събитията в Чикаго. Франция също има своите полицейски касапници – градчетата Фурми и Клиши на 1 май 1891, в които работниците излизат на демонстрация. Довтасалите жандарми обаче предварително идват с нагласата да убиват, понеже наскоро са получили нов модел револвер и решават да изпробват в реални условия възможностите на това чудо на инженерната мисъл. Безумието и бездушието на този “експеримент” вади Равашол от редиците на общо взето баналните експроприатори и го прави терорист.

Той цяла година подготвя отмъщението и през март 1892 парфюмира Париж за цял месец с дъх на динамитни газове. Взривени са къщите на юристите, имали отношение към присъдите срещу демонстрантите от Клиши, ударени са и казармите на републиканската гвардия. Нито един човек не загива в тези атентати.

Равашол е заловен бързо, той и не се е криел, давайки си сметка, че анонимният терор е безсмислен за каузата (само плаши населението и затова се предпочита от държавните силови структури). Кафенето, в което е арестуван, хвръква във въздуха няколко дни по-късно.

Съдът е бърз, за атентатите му дават доживотен затвор, но после се сещат да го обвинят в три убийства с твърде неубедителни доказателства, като резултатът е смъртна присъда. На 11 декември 1892 Франсоа Клод Равашол е гилотиниран. Говори се, че предсмъртните му слова били “Да живее анархията!” В действителност той произнася от ешафода нещо по-съдържателно – “Да живее социалната революция!”

Малко преди екзекуцията, през октомври, той навършва 33 години. За все още достатъчно религиозната Франция това има символичен смисъл.

Съдията не му позволява да произнесе реч, която съдържа следните слова:

“Ако всеки нуждаещ се вземе със сила онова, от което има нужда, вместо да го чака като подаяние от равнодушното общество, това ще бъде много по-справедливо, отколкото запазването на социалния ред, в който животът ни не струва нищо.”

Но записките на Равашол попадат в пресата и имат по-силен ефект от бомбите – разтърсват не само Франция, но и цяла Европа. Такова разтърсване е крайно необходимо. След разгрома на Парижката комуна и последвалите репресии анархическото движение на континента запада. Сент-Имиенският Интернационал повече е зает да воюва с марксизма, и то предимно със статии в легални вестници. Анархизмът като нещо повече от кабинетна теория, като политическа реалност съществува най-вече в работническите движения в САЩ. Европейските анархисти само обсъждат възможността за “пропаганда чрез действие”, но не предприемат нищо. За упадъка на европейския анархизъм може да се съди от факта, че за тайното събрание на 35 интелектуалци анархисти, сред които Кропоткин и Реклю, на което става дума за тактиката на построяване на анархокомунистическо общество, е известно от полицейски протокол – тоест сред събранието е имало осведомител на полицията. Друг факт – редица френски анархистки вестници, издавани легално, се финансират от полицейски провокатори. Властите, преценявайки капацитета на затворите, предпочитали да контролират движението.

Когато на този фон се появява човек на действието, Равашол, застояващото блато къса бента. Концепцията за премахване на държавата и обществено самоорганизиране чрез пряко действие, повтаряна от неуморимия бунтар Бакунин, получава своя практически метод.

“Нека всеки си помогне сам! Какво да прави човек, който, даже работейки, гладува, когато загуби работата си? Да умре от глад, за да бъдат произнесени над гроба му няколко благочестиви думи? Предпочитам пред тази съдба да съм контрабандист, фалшификатор, крадец и убиец.”

След тези думи буржоазията вече не може да спи спокойно. Да, страхът от революция го има, но само като една „утрешна“ и неопределена заплаха. Равашол и последователите му правят този страх реален, „днешен“. Криминалното деяние се оказва престъпление само юридически. Става ясно, че в очите на обществеността престъплението може да бъде героичен акт. Оказва се, че който не може да физически да оцелее под ботуша на капитализма, притежава друг изход от покорната гладна смърт.

Една година е била нужна, за да се усвои урокът и да се направят съответните изводи.

по материали от http://venta-dv.livejournal.com

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *