Пенсионери и пазар на труда
Държавата е най-голямата корпорация. Тя събира под заплаха от наказание маса пари с претенциите, че ще ги управлява „в интерес на обществото“. Идеята за пенсионно осигуряване възниква в древен Рим, предназначена е да мотивира верността на легионерите към държавата. Със същата цел Бисмарк въвежда възнаграждение за отслужилите чиновници. Американците получават тази придобивка от Рузвелт. Всички тези благини са една уловка. Работещият през целия си трудов живот заделя средства, които предоставя за стопанисване на държавни и частни фондове, но пенсионната възраст е така изчислена, че спестеното да се връща към спестовника колкото може по-кратко време – статистически, разбира се. Някой ще доживее дълбоки старини, но повечето ще изкарат няколко години и следва биологичният край. А фондът прибира неизразходваното.
Така е в идеалния случай, когато фондовете все пак се управляват без сътресения. В повечето случаи обаче те просто се източват – от частниците, а най-често – от държавата. У нас „някой“, неизвестен извършител, както казват ченгетата, опосква пенсионните фондове по времето на Живков. „Демократичните“ правителства пък запушват с тези пари всякакви бюджетни и дългови дупки на чиновничеството от двайсет години насам. Бъркането във фондовете става даже в нарушение на собствените закони на държавата и пример за това е скорошното заобикаляне на забраненото от Конституционния съд прехвърляне на средства от осигурителните фондове към бюджета на здравното министерство. Гарантираната осигуреност на старини или по болест се оказва не чак толкова гарантирана. За капак – произволна по размер пенсия, без никаква зависимост от създадените от конкретния човек блага, докато е работел и се е надявал, че с лоялността си е заслужил обещаната държавна грижа.
Това е кражба. Неотдавна един български министър сурово отсече, че с кражбите трябва да се борим чрез контрол. Остава загадъчно как именно крадецът ще контролира собствената си алчност. Очевидно е, че не се справя. Пенсионните фондове са празни като цигански тъпан.
Оттук следва станалата вече обичайни ситуация – пенсиите се изплащат от вноски на още работещите. Аналитици от Института за пазарна икономика (ИПИ) казват, че днес една четвърт от българите издържат всички останали с данъците и осигуровките си (средно всеки гражданин ще дължи в бюджет 2013 г. по 4320 лева, от които 1000 са предназначени за пенсии), а демографската ситуация ще направи това съотношение още по-трагично и то не само у нас, а по целия т. нар. цивилизован свят, въпреки повишаването на пенсионната възраст в Европа и Америка. В тази връзка препоръките на икономистите от ИПИ за премахване на минималната работна заплата и минималните осигурителни прагове изглеждат като хрумвания на малоумници. Специално осигурителните прагове били „административна тежест за бизнеса“. В същия тон подпяват и експертите от Международния валутен фонд: „Минималните доходи по браншове могат да бъдат пречка за наемането на млади и по-нискоквалифицирани работници в селските райони, тъй като техният ръст означава реално увеличение на разходите за работодателите“. Щом работодателите напират съвсем законно да плащат по-малки заплати, значи че се отказват да осигуряват издръжката на пенсионерите, прехвърлят топката към държавата, която на свой ред прави всичко възможно да разшири „пазара на труда“. Намалява се времето на майчинството – отгледали-неотгледали бебето, жените да се връщат на работа. Целодневни детски градини, училищни занимални след часовете – възможност за работодателя да увеличава работното време, което и така вече надхвърля едновремешните 8 часа. Официално увеличаване на работния ден предстои в някогашната „социална държава“ Франция.
Дотук надали прочетеното е нещо ново за читателя, но нека осмислим положението. То е порочно. Най-порочно е да се взимат данъци и осигуровки в името на влошаването на живота, а не на неговото подобряване – пенсионната възраст се увеличава, пенсиите в реално изражение намаляват, здравеопазването става все по-некачествено, а качественото – все по-недостъпно. Порочно е заделените от работещите средства за старините да изчезват в небитието. Порочно е младите да се трепят за възрастното поколение, след като за собствен живот едва им стига. Порочно е самото изземане на средства, както и бачкането за работодател, за даваните от него трохи, вместо за задоволяване на личните потребности, а още по-порочно и нелогично е ангажиране с труд, който може да бъде извършен от машини.
Първите автоматични стругове се появяват още през ХІХ век. Масовото производство на взаимозаменяеми части, от които се сглобяват готови изделия, е на двеста години. Промишлените роботи и напълно автоматизираните заводи, високоточните и продуктивни технологични процеси, които ремонтират и настройват самите себе си, съществуват от десетилетия, от почти цяла пенсионна възраст. И защо тогава продължаваме да блъскаме от мрак до мрак? Защо продължават да ни третират като стока на пазара на труда – а и ние сами се натискаме? Защо живеем в оскъдица?
Отговорът е прост. Защото само така – в оскъдица и бачкане за жълти стотинки – осигуряваме привилегиите на шепата паразити, които ни държат в страх и зависимост да не изгубим проклетото си работно място, да не попилеем месеци и годинки трудов стаж, да не затънем в още по-безпросветна мизерия, при все че пак затъваме. А това, че междувременно губим всякакво чувство за собствено достойнство – кой ли обръща внимание на тия неща? •
Хасан Девринджи
